Спомени на Гай Валей Патеркул — офицер от Дунавската армия
Съдбата понякога отменя, а понякога само отлага реализирането на нашите планове. Тиберий вече беше подготвил зимните лагери край Дунав. Настъпвайки срещу маркоманите, ние трябваше да вървим още пет дни до техните предни отряди; на същото разстояние от неприятеля бяха и легионите на Сатурнин. След няколко дни двата корпуса трябваше да се срещнат на уговореното място. Тогава Панония, размирна и силна страна, внезапно се вдигна на оръжие. Във въстанието се включиха и народите на Далмация и съседните земи.
Римляните трябваше да пожертват славата в името на необходимостта. Опасно беше войските да навлязат във вътрешността на Европа и да оставят Италия беззащитна, когато врагът беше пред вратите й. Племената, които се вдигаха на борба срещу нас, наброяваха около осемстотин хиляди души. Годни да носят оръжие бяха около двеста хиляди пешаци и девет хиляди конници. Тези огромни отряди се оглавяваха от изключително енергични и способни военачалници. С част от силите трябваше да нападнат Италия, с която граничеха близо до Тергеста[1] и Наупорт[2], друга част нахлу в Македония, а трета остана да брани собствените им селища.
С най-голям авторитет се ползуваха трима военачалници: Пинетус и още двама с едно и също име — Батон. Всички панонци познаваха организацията и езика ни. Много от тях можеха да пишат и имаха значителна духовна култура. Затова те толкова навреме и така бързо реализираха решението си да почнат война. Панонците изловиха римските граждани. Избиха нашите търговци и предприемачи. В по-отдалечените краища избиха до крак нашите ветерани. Завзеха Македония. Подлагаха всичко на огън и меч.
Тази война предизвика такъв страх, че дори Цезар Август, преживял много войни и обикновено спокоен и уравновесен, сега бе уплашен и потресен. Веднага се проведе нов набор. Отвсякъде бяха свикани ветераните. Задължиха и жените, и мъжете според имотното им състояние да дадат във войската освободените роби. Цезар заяви пред сената, че ако не се вземат енергични мерки, врагът може да стигне до столицата. Поискаха помощ от сенаторите и конниците. Те обещаха.
Но всичко това щеше да бъде напразно, ако нямаше вожд. Затова републиката поиска от Август да повери защитата на границите на Тиберий.
И в тази война на моята скромна личност й било писано да се прояви. След като навършех годините, изисквани за зачисляване към конниците, следващата година щях да стана квестор. Но тогава, макар и да не бях още квестор, ме изравниха със сенаторите. Август ми повери командването на корпус. А другата година, когато станах квестор, не заминах за някоя провинция, а като императорски легат отново се озовах близо до Тиберий.
Какви безчетни вражески пълчища виждахме през първата година на войната! Чрез какви ли не умели маневри благодарение на мъдростта на нашия военачалник избягвахме яростния напор на техните обединени сили! Действайки с отделни корпуси, успявахме да изиграем неприятеля. В същото време гледахме как уверено и сериозно нашият военачалник урежда и въпросите, свързани с гражданското административно управление. Врагът така старателно беше обграден с гарнизони, че не можеше по никакъв начин да се измъкне и понеже беше лишен от запаси, отслабна и изпадна в безсилна ярост.
В началото на зимата, която беше много сурова, Тиберий беше вече в град Сиския. Тук определи легатите, а сред тях в мене, за отделните зимни лагери. През целия период на войните в Германия и Панония нямаше никой с моя чин, нито с по-висок или по-нисък, когото Тиберий да е обграждал с по-големи грижи при боледуване, сякаш въпреки безбройните си задачи и отговорност мислеше само за мене. Лектиката на военачалника служеше за всички. Аз самият съм я използвал. Неговите лекари се грижеха за здравето на всеки от нас. Можехме да се ползваме от личните му хранителни запаси и от принадлежностите му за баня. Самият той винаги яздеше. През летните кампании обикновено се хранеше заедно с поканените на неговата трапеза. Прощаваше на тези, които не спазваха дисциплината, стига това да не даваше лош пример. Често ни напътстваше, не прекаляваше с мъмренето и много рядко наказваше.
Следващото лято цяла Панония започна да моли за мир. Само в Далмация още горяха огнищата на войната. Край река Батин многохилядната високомерна младеж на Панония, която до неотдавна застрашаваше Италия, сложи оръжие. Сега тя се кланяше до земята пред нашия военачалник. От големите пълководци бе пленен само Пинетус, другият, Батон, се предаде. През есента армията-победителка се върна в зимните лагери. Тиберий постави начело на всички тези сили Марк Лепид.
Сега военачалникът обърна оръжието и вниманието си към друга тежка задача — войната в Далмация. В тази кампания му помагаше моят брат, доказателство, за което е похвалата, изказана му от самия Тиберий и от Август, както и най-високите почести, с които го удостои военачалникът-триумфатор.
В началото на лятото Лепид изведе войските от лагерите и потегли на поход, за да се присъедини към Тиберий. Пътят минаваше през земи, населявани от народи, които още не познаваха бедствията на войната и затова още бяха дръзки и диви. Лепид трябваше да се пребори и с тежкия терен, и със съпротивата на враговете. Громеше всички, които се изпречваха на пътя му. Опустошаваше нивите, палеше къщи, избиваше хора. Пристигна при Тиберий радостен от победата, натоварен с плячка.
Това лято ни донесе окончателен успех в онази голяма война. Перустите и десидатите — далматински народи, бяха почти непобедими сред непристъпните планини с дивия си дух и умението да се бият. Пътищата към тях изглеждаха непроходими. Тези народи се умириха чак тогава, когато бяха напълно унищожени — вече не само под предводителството, но едва ли не и с ръцете и оръжието на самия Тиберий.
