Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (87)

Куонаб се връща у дома

Хората си имат едно такова пълзящо разумно съждение, което е винаги право и справедливо на края, само че бавно се стига до него…

Из мъдростите на Сай Силван

Минаха се двадесет години. Ролф възмъжа и преуспя. Беше вече човек с имот и семейство, защото дюкянът и дъскорезницата лесно умножаваха парите, а сламенорусите главици пристигаха на редовни интервали.

И когато годините придадоха зрелост на мисълта му, а добрите богове на златото напълниха кесията му, животът му стигна до пълен разцвет. Той имаше прекрасен творчески ум, беше роден и закърмен от стар, чистокръвен корен; с непроменими принципи, възпитан от добра майка, отгледан в люлката на злополучията, обучен в училището на лишенията, развил се в простора на природата, посветен в горския живот, обгорен от огъня на бедствията, заставен да повярва в себе си, вдъхновен от високото вдъхновение на себепожертвувателното родолюбие, — всичко хубаво в неговия нрав блестеше, както блести златото в разжарения огън: тежките удари, които утвърждават или смачкват, бяха го утвърдили; металът беше излязъл чист и в голямата долина Ролф Китеринг беше човек с име.

Родината винаги има нужда и винаги търси такива хора. Облечените с власт, които познават и преценяват хората, скоро го откриха и техният посланик бе побелелият стар Сай Силван.

Понеже беше зает човек, Ролф се боеше да разшири дейността си. Понеже беше много зает човек, партията беше разбрала, че има нужда от него. Така най-сетне този въпрос се реши и след известно време Ролф влезе в Капитолия в Олбъни, стисна ръката на стария собственик на дъскорезница като на свой колега и запълни едно почетно място в съветите на щата.

Всяка промяна разширяваше дейността му. Всяка година обществените му задължения ставаха все по-големи, а животът — все по-широк. От Олбъни отиде в Ню Йорк, в търговския и финансовия свят; а най-после високата му мъжествена фигура стана добре известна във Вашингтон и всички уважаваха здравия му разум и честните му търговски отношения. И въпреки всичко всяка година по време на ловния сезон успяваше да прекара няколко седмици с Куонаб в горите. Обикаляше старите ловища, изживяваше наново дните на лова в своите младини. И всичко стана два пъти по-интересно, когато Ролф втори се присъедини към тях, заживя с тях и обикна всичко това.

Но това вече не беше животът на Китеринг, а по-скоро редки случайни периоди и старият Куонаб все по-ясно и по-ясно си даваше сметка, че те се срещат само в миналото. Когато голямата къща бе издигната на речния бряг, разбра, че пътищата им окончателно се разделят. Уважението му към Нибоуака бе пораснало почти до обожание и все пак той знаеше, че от година на година пътеките им се срещат все по-малко. Ролф го беше надрасъл; той беше пак самин, както в деня на първата им среща. Годините го бяха надарили с известно прозрение и той долавяше, че времената се бяха променили и той живееше живота на отминали дни.

„Моята мъдрост е мъдростта на гората — казваше той, — но горите вече изчезват: след някоя и друга година няма да има вече дървета и моята мъдрост ще бъде глупост. В тая страна има сега едно голямо, силно нещо, наречено «търговия», което ще изяде всичко и самите хора. Ти си достатъчно мъдър, Нибоуака, за да гребеш лодката по течението, ти си станал такъв, че огромният великан е на твоя страна и неговата сила те прави велик. Но това не е за мен, затова, стига да имам достатъчно, за да се нахраня, и спокойствие, за да спя, аз съм доволен да се радвам на светлината.“

В противоположния на големия дюкян край на долината живееше той в шатър, от който лесно можеше да вижда изгрева. Двадесет и пет години, добавени към петдесетте, които беше прекарал в земята на Мейн Мейано, бяха замъглили очите му, бяха лишили краката му от пружиниращата стъпка, бяха напръскали главата му със зимния скреж. Но не бяха променили духа му, нито го бяха научили по-малко да обича боровата гора и изгрева. Да, дори по-често, отколкото в миналите дни отиваше той с песенния си тъпан на молитвената скала, на своя „айдахо“^[1], както би я нарекъл западният червенокож. И там, понеже беше висока и духаше студен вятър, той си направи малък, обърнат към изток шатър.

Беше стар и му беше трудно да излиза на лов, но сега имаше силна ръка да се грижи за него — той си помисляше понякога несъзнателно за това, — ръката на петнадесетгодишното момче, което бе закрилял едно време. Нямаше недостиг от храна или завивки във вигвама, нито от свобода в гората под скалата на изгрева. Но имаше глад, който далновидният Нибоуака не можеше да уталожи, нито можеше дори да заговори за него. И Куонаб си издигна друг молитвен шатър, за да гледа как слънцето залязва зад планината. Седнал пред малкия огън за настройване на песенния тъпан, той често пееше на пламналите небеса: „Аз принадлежа на залеза сега, аз и моят народ — пееше той, — нощта се спуска над нас.“

Един ден непознат човек дойде в планините. Дрехите му бяха дрехи на бял човек, но главата, краката, очите, кръвта му, походката и душата бяха на червенокож индианец от Запад. Той дойде кой знае откъде с послание до тия, които не го познаваха: „Спасителят идва, избавителят, когото Хайауата е заръчал да чакаме. Той идва със сила да спаси червената раса и неговите люде трябва да запеят песента на танца на сенките, докато дойде духът и в едно видение ни научи на мъдрост и на своята воля!“

Не при белия човек, а при самотния индианец в бърчинката между хълмовете дойде той и песента, която му донесе и на която го научи, бе песен на скърбящ народ, търсещ своя отец:

Татко, смили се над нас!

Душите ни са жадни за теб.

Няма нищо тук, което да ни задоволи.

Татко, ние се прекланяме пред волята ти.

Тая нощ те пяха край огъня и се молеха, както се молят индианците: „Татко, смили се и ни води.“ Куонаб пя новата песен и разбра, че тая песен е вест за него.

Непознатият продължи пътя си, защото беше пратеник, но Куонаб повтаряше песента наново и наново и тогава му се яви видението, както трябваше да се яви, а с него и знанието, което търсеше.

Никой не го видя, когато си отиде, но десетина мили по на юг по реката той срещна ловец и го помоли:

— Кажи на мъдрия, че съм чул новата песен. Кажи му, че съм видял видението. Ние принадлежим на залеза, но новият ден иде. Аз трябва да видя земята на Мейн Мейано, земята на изгрева, където слънцето се вдига от морето.

Повече не го видяха. Но на другия ден Ролф чу за това и на следващата сутрин тръгна набързо за Олбъни. Скукъм четвърти скочи в неговото кану, когато се отблъсна от брега. Ролф понечи да го върне, но кучето така се молеше с очите и опашката си! Изглежда, че трябваше да дойде, щом щяха да търсят стареца. В Олбъни те научиха нещо: „Да, индианецът замина с парахода преди няколко дни.“ В Ню Йорк Ролф не направи опит да проследи приятеля си, а се качи на парахода за Стамфорд и забърза към старата позната гора, където беше живял, и страдал, и прогледнал като момче.

Сега имаше къща близо до скалата, която и днес се нарича Скалата на Куонаб. От обитателите й научи, че в най-тихите часове на миналата нощ били чули удари на индиански тъпан и проточено пение, което не излизало от гърлото на бял човек.

Сутринта, когато се раздени, Ролф побърза на мястото, като се надяваше да намери поне индиански стан, където едно време беше стоял шатърът. Там нямаше стан, но когато се качи по-нависоко, за да погледне по-надалеч, последният Скукъм се наежи от страх пред някакъв чудноват предмет — човек, който не се помръдваше. Дългата му права коса беше почти бяла, а до него, замлъкнал завинаги, лежеше песенният тъпан на племето му.

И тия, които бяха чули скръбните звуци предишната нощ, научиха сега от Ролф, че това бе Куонаб, върнал се на мястото на своята почивка, и че песента, която бе пял, е била песента на танца на сенките:

„Смили се, Уааконда.

Душата ми е вечно жадна.

Няма нищо тук, което да ме задоволи,

аз ходя в мрака,

смили се над мене, Уааконда!“