Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (4)

Ловът на миещи мечки създава на Ролф неприятности

Не един, а близо три часа минаха, докато Ролф най-сетне стигна при езерото Пайпстейв, както го наричаха. Никога не беше идвал там преди, но щом се провикна кратко три пъти, както се бяха уговорили, чу отговор и можа да се оправи. Куонаб стоеше на висока скала. Когато Ролф се доближи, индианецът го поведе надолу към вигвама на южната му страна. Момчето сякаш навлезе в някакъв нов свят. Неколцина от старите му съседи в Рединг бяха ловци, които познаваха първобитни индианци и му бяха разправяли истории, изпълнени с похвали за червенокожите, ако не за друго, поне за удивителното им познаване на горския живот. Веднъж или дваж Ролф беше виждал индианци, минаващи през селището, но беше отвратен от мръсния им и дрипав вид. Обаче сега виждаше нещо съвсем различно; наистина Куонаб не беше от великолепните индианци, описани от Шамплен^[1], защото беше облечен като някой беден фермер, с изключение на главата и краката; беше гологлав, а на краката си имаше мокасини, които отпред блестяха от маниста. Вигвамът беше платнен, но по него имаше нарисувани един-два свещени знака. Котлето, закачено над огъня, беше медно, калайдисано, от тия, които отдавна се правеха в Англия за търгуване с индианците, но по-малките чинии бяха от брезова кора и липово дърво. Пушката и ножът бяха изработени от белите хора, но лъкът, стрелите, снегоходките, тамтамът, калъфката за пушката, украсена с игли от бодливо свинче, бяха образци на индианското изкуство, направени от материали, които се намираха наоколо в гората.

Индианецът го въведе във вигвама. Кучето, макар и да беше още съвсем младо, свирепо заръмжа, щом подуши омразната миризма на бял човек. Куонаб плесна палето по главата, което на индиански значи „Млък, той е добър човек“, отвърза въжето и изведе кучето. „Дай това“ — и индианецът посочи чувала, увиснал на пръчка между две дървета. Кучето подуши подозрително по посока на чувала и заръмжа, но не му позволиха да се доближи до него. Ролф се опита да се сприятели с кучето, но без успех и Куонаб рече:

— По-добре остави Скукъм^[2] на мира. Той стане твой приятел, кога сам поиска — може никога.

След това двамата ловци се запътиха към откритата равнина, двеста-триста крачки по на юг. Тук изтръскаха миещата мечка от торбата и задържаха кучето на известно разстояние, докато мечката се съвзе и търти да бяга. Тогава пуснаха кучето и го насъскаха. С грозен лай то се нахвърли върху мечката, но звярът го ръфна така, че то заквича и се отдръпна. Мечката тичаше с всички сили, кучето и ловците тичаха подире й. Те пак я настигнаха. Тогава тя се обърна, яростно озъбена, и даде на кучето втори урок. Така, като бягаше, извърташе се и се обръщаше да се бие, мечката стигна обратно в гората и тук спря за последна схватка под малко, дебело дърво, а когато кучето бе отблъснато отново, бързо се покатери между клоните.

Ловците правеха всичко, каквото можеха, за да раздразнят кучето, докато то взе да скача наоколо и да се мъчи да се покатери с оглушителен лай. Точно това искаха ловците. Скукъм беше научил първия си урок — задължението да гони големия звяр с тая миризма и да лае пред дървото, на което той се е покачил.

Куонаб, въоръжен с чаталеста пръчка и въжена примка, се покатери на дървото. След дълги усилия той надяна примката на врата на мечката, сетне с доста грубо дърпане смъкна звяра на земята, вкара го в чувала и го отнесе обратно в своя стан, където го вързаха на синджир, за да служи за бъдещи уроци. При следващите два или три урока кучето трябваше да гони миещата мечка до някое дърво, както преди; след това трябваше да освободят мечката и да я оставят да се скрие от погледа, та кучето да може да я намери по дирята, и последният, при който трябваше да проследят мечката, да я накарат да се качи на дърво, да я свалят с изстрел от дървото, тъй че кучето да изпита крайната радост да убие ранената мечка и за награда да се наяде до насита с мечешко месо. Но последният урок не се проведе, защото през нощта преди него мечката сполучи да се освободи от оковите си и вместо пленницата на другата сутрин бяха останали само празният нашийник и ненужната вече верига.

Тия неща обаче бяха още в бъдещето. Ролф бе дълбоко развълнуван от всичко видяно през тоя ден. Ловджийските му инстинкти се бяха събудили. Не беше имало никаква крайна или отблъскваща жестокост; пострадало беше само кучето, но то изглеждаше щастливо. Всичко беше толкова много по вкуса му, че момчето изпитваше нещо като възторжена възбуда и вече предвкусваше истински лов на миещи мечки, когато кучето бъде напълно обучено. Преживяното тъй малко приличаше на жалкия живот, от който се беше изтръгнало преди час, че то изпадна в захлас. Дори и животинската миризма на миещата мечка го караше да тръпне. В очите му гореше буен огън. Ролф бе тъй погълнат, че не забеляза третия човек, привлечен от необикновения шум на преследването, но кучето го забеляза. Внезапният силен лай привлече вниманието на всички към чуждия човек на билото зад стана. Човек не можеше да сгреши като видеше подпухналото лице и белите мустаци на Ролфовия чичо.

— Ето как си губиш времето, малък негоднико! Аз ще те науча.

Кучето беше вързано, индианецът не вдъхваше страх, а момчето беше уплашено и чичото доби кураж. Беше ходил с колата в близката гора и държеше в ръцете си дългия кожен камшик. След миг ремъкът му се уви като огнен език около краката на Ролф, Момчето изпищя и побягна, но чичото се спусна подире му, яростно размахал камшика. Индианецът, сметна, че това е бащата на Ролф, и се чудеше на тоя начин да се проявява обич, но не каза нищо, понеже уважението към родителите е строго правило във вигвама. Ролф избягна няколко жестоки удара, но се видя вкаран в един ъгъл пред скалата. Краят на камшика го шибна през лицето като нажежен тел.

— Хванах ли те сега! — изръмжа озвереният чичо.

Ролф обезумя от отчаяние. Той грабна два тежки камъка и готов да убие, замери с първия чичо си в главата. Мик се наведе на време, но вторият, хвърлен по-ниско, го улучи в бедрото. Мик изрева от болка. Ролф побърза да грабне още камъни и изкрещя:

— Престъпиш ли една крачка, ще те убия!

Тогава моравото лице доби пепеляв оттенък. Собственикът му зяпна, онемял от бяс. Той „знаел, че индианецът подучил Ролф за тая работа. Щял да го научи после“ — и с мърморене, ругатни и одумки побелелият грешник закуцука към натоварената си кола.