Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (85)

Болницата, пленниците и домашният кът

Можеха да намерят фургон или талига, но пътят бе неравен и затова тримата се сменяха да го носят. Тъй стигнаха до езерото, където ги чакаше бързото и гладко плъзгащо се кану, а след още два часа го внесоха в болницата в Платсбърг.

Кракът му бе наместен веднага, раните му — превързани, той бе затоплен, умит и нахранен. И когато утринното слънце огря стаята, тя бе изпълнена с покой и мир.

Генералът дойде и поседя до него, и думите, които му каза, бяха достатъчна, радостна отплата за раните му. Макдоноу също мина през болничната стая и топлотата, излъчвана от неговото присъствие, пропъди смъртта от много легла, където силите на ранените гаснеха, душите едва се крепяха, бяха готови да се предадат.

Ролф не си даде пълна сметка за това тогава, но много по-после му стана ясно, че това бе значението на изтъркания израз: „Той им вдъхна нова надежда.“

Нямаше човек в града, който да не беше убеден, че войната е свършила. Нямаше човек в града, който да се съмняваше, че каузата на неговата родина бе спечелена.

Три седмици е дълго време за един младеж, почти навлязъл в мъжките си години, но имаше и много радости, с които да се убива времето. Майките от града идваха и четяха, и приказваха. Имаше новини от фронта. Имаше победи в открито море. Другарите му идваха да поседят при него: Симор, бегачът, най-веселият човек, който някога е копнял за театрална сцена и удоволствията на живота; Фиск, мълчаливият, и Макгласин със сухите си духовити забележки. Това бяха светли и приятни часове. Имаше и други. Идваше една румена върмонтска майка, чиито трима синове бяха загинали като топчии при Макдоноу и разправяше за това със спокоен глас като човек, който говори за нещо, с което се гордее най-много. Да, тя се радваше, че е родила трима такива синове и тримата загинали в такъв славен ден. Само да знаеха управниците на Англия, че това бе духът на цялата страна, колко право би било да се запитат: „Каква полза има, ако спечелим няколко битки и опожарим няколко града? Това е малка и преходна печалба, защото има едно нещо, което никакви армии, кораби или закони, или земни сили, или дори самият ад не могат да преодолеят и смажат, — само то е важно и трайно — това нещо, с което са просмукани тия хора, което се съсредоточава в такива души, като на тая върмонтска майка, непоколебима, горда, способна да се радва на тежката си загуба.“

Но това бяха хора, които идваха и си отиваха; имаше двама, които рядко не бяха при него — високият, подвижен мъж с мургаво лице и лека походка и жълтата му сянка — вечно непопулярното, хапливо псе с наострени уши, което със силата на принуждението владееше всичките територии на равнището на пода, близки, намиращи се под кревата, обхващащи и ограничени от четирите му четвъртити крака.

Нощем леглото на Куонаб се състоеше от едно одеяло недалеч от кревата, а поставената от самия него задача през деня бе да гледа ранения и с разни хитрини и измами да го подвежда да яде все повече.

Гарнизонната служба бе лека сега, затова Куонаб, придружен от Скукъм, излизаше в гората, която гъмжеше от глухари. Радостното задължение на Скукъм беше да намери и да вдигне птиците, за да кацнат на някое дърво, и да джавка отдолу, докато Куонаб безшумно се приближи с лъка и тъпите стрели, за да напълни ловджийската си чанта; и тъй най-хубавата храна бе винаги в изобилие пред леглото на болния.

Ролф лесно победи болките си от самото начало и след една седмица се хранеше добре, спеше добре и видимо се оправяше от ден на ден.

Тогава веднъж в безоблачни зори, които предвещаваха тържество на слънцето, индианецът взе на заем барабан от един оркестрант и застанал на най-високия бруствер, загледа през тъмните води към просветващите планини. Там върху мъничък огън той сложи тютюн, когато Гизис Бляскавият запали назъбения ръб на света при Върмонт, и като зачука лекичко с едната пръчка, вдигна поглед нагоре подир жертвения стълб дим и запя на родния си език:

„Татко, аз изгарям тютюн, аз пуша за теб,

аз пея, защото сърцето ми пее.“

Приятни приказки от американския Изток често се чуваха край леглото на Ролф. Истории за домове в планините, разкази за огнища, край далечни езера и потоци, спомени за златокъдри деца, които чакат завръщането на татко или батко от войната. Жени идваха да търсят съпрузите си, майки, за да приберат синовете си, та да възстановят силите си у дома. И собствените му копнежи се носеха назад и все назад към каменистото стопанство на бреговете на широкото езеро Джордж.

След две седмици можеше вече да сяда. След три можеше да куцука и обикаляше града, когато дните бяха топли.

И сега се запозна с пленниците. Те имаха силна охрана и бяха над стотина души. Изпитваше особено чувство, като ги караше там. Струваше му се неамериканско да държиш в плен човешко същество, но си даваше сметка, че е необходимо да ги държат като заложници и за размяна.

Откри, че някои бяха навъсени зверове, но мнозина бяха добри и дружелюбни и се оказваха приятни хора.

При второто му посещение познат глас го поздрави:

— О, Ролф! Comment ça va?^[1] — И той с болезнена радост поздрави Франсоа ла Кол.

— Ти ще ми помогнеш да избягам, Ролф, нали? — и нисичкият французин зашепна с намигване: — Сега имам седем дребосъчета в Ла Ривиер, дето нямат брашно и мислят техният папа мъртъв.

— Ще направя всичко каквото мога, Франсоа — и от видението на опустелия дом гласът му прозвуча приглушено и нещо го задави в гърлото. Спомни си и куршума от мускета, който бе преднамерено изсвирил на безопасно разстояние над главата му. — Но — добави той с разтреперан глас — аз не мога да помогна на един неприятел на родината ми да избяга.

След това Ролф се посъветва с Макгласин, разказа му цялата история на случката край мелницата и Макгласин със сърце, достойно за широките му рамене, напълно разбира положението, отиде при генерал Маком и му представи цялата работа с такава молба, че само след шест часа Франсоа със специален пропуск за минаване през бойните линии крачеше към Канада, свободен до края на войната.

Имаше още едно лице, което Ролф позна, — с хлътнали бузи, отпусната долна челюст, моравосиво. Имаше бяла брада и мустаци. Той не позна Ролф, но Ролф го позна, защото това бе Мики Китеринг. Как бе избягал от затвора и се присъединил към неприятеля, бе епизод от първата година на войната. Ролф бе потресен от съсипания вид на чичо си. Не можеше с нищо да му помогне. Да открие кой е значеше да го постави в положението на предател, затова под предлога, че е стар човек, издействува да го настанят по-удобно и от собствения джоб му осигури достатъчно тютюн. След това в сърцето си му прости и се дръпна настрана. Те никога не се видяха пак.

По-голямата част от милицията бе разпусната след голямата битка. Оставени бяха неколцина разузнавачи и толкова войници, колкото да попълнят гарнизона на форта и да пазят пленниците. Всеки ден имаше по някоя радостна раздяла — хората, които си имаха дом, се прибираха у дома. И мисълта, която бе непрестанно зряла в Ролф, го завладя напълно. Той куцешком отиде в щаба:

— Господин генерал, мога ли да получа отпуска… да отида… — той се поколеба — … у дома?

— О, Китеринг, аз не знаех, че си имаш дом. Но, разбира се, ще ти дам един месец отпуска и полагащата се заплата.

Шамплен е езеро с два вятъра: северният духа шест месеца с много малко промени, а южният — останалите шест с незначителни отклонения.

На другата утрин едно кану от брезова кора се плъзгаше към юг, гонено от цялата сила на вятъра, Ролф седеше полулегнал по средата. Куонаб беше на кърмата, а Скукъм — на носа.

След два дни бяха в Тикондерога. Тук лесно намериха кой да им помогне при пренасянето по сухо и вечерта на третия ден Куонаб върза Скукъм с въже около врата и те слязоха пред стопанството на Хендрик.

Дървата ярко пламтяха и от гърнето с вечерята кълбеше пара, когато отвориха вратата и намериха семейството, събрано около трапезата.

„Аз не знаех, че си имаш дом“ — беше казал генералът. Трябваше да бъде сега тук, за да види как бе посрещнат гостът. Ако войната поражда такъв дух у хората, тя е толкова благословена, колкото и проклета. Атмосферата беше преситена с него и Ван Тръмпърови, когато видяха вътре да влиза с куцукане техният герой, бяха трогнати до сълзи. Обич, състрадание, гордост и нежност бурно се надигаха във всяко сърце, което знаеше: „Нашият брат, нашият син се е върнал, ранен, но достоен и покрит със слава.“ Да, Ролф си имаше дом и опиянен от това откритие, той ги целуна всички наред, дори Анет с пламналите бузи и блеснали очи, при все че всъщност си плати за това, защото то породи у нея стеснително отчуждение, което трая много дни.

Старият Хендрик не спираше да ломоти:

— Ох, аз целия усмивка; това хубаво, я! Къде това проклето куче? Я, не го връзвай, то нека тоя път има кокошка за радост.

— Марта — каза Ролф, — ти ми каза да дойда тук, ако бъда ранен. Е, ето ме и нося цяло кану с разни неща, в случай че не ще мога да отработя своя дял на нивите.

— Ти какво разправя, мой момче, ти не трябва донесе тия неща; ти знае ние тебе обича тука и всяко път ти дойде аз порадвам, а тая Анет, тя само плаче, откак ти на война.

— Ах, майко, не съм плакала; ти плачеше и малкият Хендрик! — И Анет извърна пламналите си бузи.

* * *

Октомври с дърветата в пламъци и злато цареше по хълмовете; пурпурни и оранжеви бяха дъбовете и брезите; синьо, задръстено с бяло беше небето горе, а синьото светло езеро бе съвсем бистро.

„О, боже на моите деди — молеше се обикновено Куонаб, — когато стигна страната на добрия лов, нека винаги да бъде месецът на листопада, защото това е единственото най-хубаво време!“ И през тоя безупречен месец на слънчеви небеса и гори, пречистени от всякаква напаст, само една опасност заплашва долините. Защото кой може да поднесе тлеещи въглени до сухите листи на гората, без двете да избухнат в страшния червен бяс, който опустошава хълмовете?

Кой е тоя, който ще допре огъня до кълчища и ще се учуди на буйния пламък? Кой ли, наистина? И дали друг освен някой мечтател би могъл да очаква млад мъж в разцвета на силите си и девойка, току-що прекрачила границата на стеснението, да се срещат всеки ден на трапезата, да си говорят и да продължават да си играят на братче и сестриче? Достатъчно е само да има една Виржиния на заобиколен от море остров, за да превърне другаря в Павел^[2].

— Марта, аз мисля тия Ролф и Анет не се скара много лошо, а?

— Хендрик, ти бил едно сляп прилеп — каза Марта. — Аз мисли това стопанство до нас доста добър, но Ролф, той каже „Не! Езеро Джордж не хубаво.“ Той иска по-добре всички негови хора отиде на тоя Хъдзън.