Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (81)

Платсбъргската битка

Сред бял ден потегли той с едноместното си кану.

Пет часа греба и с първите звезди стигна пристанището на Бърлингтън. До ушите му долетя виенето на загубило се куче, а когато потърси с поглед откъде идва звукът, на самия край на пристана, с муцуна, вдигната към небето, видя да седи познатата фигура на Скукъм, който плачеше в печална самота.

Каква промяна настъпи в него, когато Ролф слезе на брега: той се разлая, разскача, заръмжа, замаха опашка, затръска глава, затръска крака, затръска тялото си, затресе се целият и се заизвива от радост; той затича в кръг, затърси кокошка, която да принесе в жертва, и накрая нададе проточено и красноречиво скимтене, което без съмнение бе много съдържателно за тия, които можеха да го разберат.

Ролф предаде пощата си незабавно. Новините бяха добри, но не окончателни. Всичко зависеше сега от Макдоноу. Сутринта всички налични войски трябваше да побързат за отбраната на Платсбърг; не по-малко от хиляда и петстотин войници бяха готови да се качат на лодките, щом пукне зората.

Тая нощ Ролф спа със Скукъм в казармите. В зори, за голямо възмущение на Скукъм, той бе заключен в едно мазе, а войските се качиха на лодки, за да отидат на фронта.

Трябваше да плават срещу силен северен вятър, докато прекосят и слязат надолу по езерото. Имаше много здрави гребци на веслата, но нямаше надежда да стигнат целта си за по-малко от пет часа.

Когато бяха на половин път, чуха тътена на топовете; бумтежът стана непрекъснат: без съмнение там се водеше голям флотски бой, защото британците бяха чакали само тоя северен вятър.

Гребците натиснаха веслата и подкараха по-бързо. Техните братя бяха зле притиснати, те го знаеха, те трябваше да побързат. Лодките полетяха. След един час можеха да видят мачтите, платната, пушека на боя, но не можеха да разберат как се развива съдбоносното сражение. Освен Платсбърг на везните бяха сложени Олбъни и Ню Йорк и гребците гребяха ли, гребяха.

Мина се още един час — топовете ревяха все по-силно и по-силно, макар и не тъй непрекъснато. Сега те виждаха корабите само на четири мили разстояние. Кълбата дим изригваха на пресекулки от топовете, сгромолясваха се мачти. Те го виждаха ясно. Гребците само стискаха устни и гребяха ли гребяха.

* * *

Сър Джордж беше предвидял само една пречка по пътя си към Олбъни, пречка, наречена Макдоноу; но сега откри, че имаше и още една, наричаща се Маком.

Явно беше, че да нападне Платсбърг фронтално значеше да жертвува хората си нахалост, докато можеше лесно да си пробие път нагоре по реката и да го превземе откъм тила; също толкова ясно беше, че когато флотата му пристигне и смачка американската флота, за бойните кораби ще бъде много лесно да направят града на пух и прах, без да рискуват нито един войник. Благоприятният вятър вече беше дал възможност на Дауни да тръгне от Ил-о-Ноа и да заплава надолу по езерото с доблестните си моряци под издути платна.

Изпитани и верни моряци, водещи всеки кораб, надминаващи Макдоноу по численост, превишаващи го по сили, превъзхождащи го във всичко, освен в изкуството на мореплаването, те се приближаваха, сигурни в успеха си.

Макдоноу бе прибягнал до три главни хода в стратегията си. Спрял бе на котва на север от залива, тъй че всяка флота, идваща надолу по езерото, трябваше да тръгне срещу вятъра, за да го стигне; спрял бе толкова близо до брега, че всяка флота, която би се опитала да го нападне във фланг, щеше да се озове в обсега на фортовете; и беше оставил само една свободна пролука, която врагът би могъл да се опита да използува, пролука, пред която имаше опасна, скрита под водата скала. Това бе наистина добре нагласен капан. Освен това беше опънал въжа и пуснал запасни котви, така че с шпила можеше да обръща корабите си и да насочва и двете страни срещу врага.

Всичко беше готово тая утрин на единадесети септември, когато британската флота, майсторски управлявана, обиколи нос Къмбърланд. Първият залп от страна на британците отвори клетка за кокошки и един петел изхвръкна, кацна на един топ, запляска крила и изкукурига и всичките моряци радостно се развикаха при тая щастлива поличба.

След това започна сражението с неговата проява на храброст и неговите ужаси, развихри се с цялата си зверска злоба.

Още в началото на схватката британският кораб „Сипка“ се хвана в капана на Макдоноу и заседна върху скалата.

Британският командир и много негови офицери паднаха убити. И все пак тежкият топовен огън щеше да им спечели победата, ако не беше предвидливостта на Макдоноу да се погрижи за подвижността на корабите си. Когато единият борд съвсем излизаше от действие, той използуваше въжата и допълнителните котви и обръщаше напред другите батареи.

Това беше едно от най-отчаяните флотски сражения, видени някога от света. От тристата моряци на британския флагмански кораб, казват, само петима останали живи и здрави; а към края на никой от осемте кораба не беше останала мачта, на която би могло да се опъне платно, нито платно, което би могло да върши работа. За по-малко от два часа сражението бе спечелено и британската флота разбита.

На бога на битките всеки от тях бе поверил каузата си и богът на битките бе казал думата си.

Далеч на юг в лодките седяха върмонтските войски със своя генерал, а най-отпред седеше Ролф. Бяха следили всяка подробност на сражението като мъже, съдбата на чието отечество е сложена на карта.

Беше единадесет и четвърт, когато тътенът заглъхна и върмонтците загребаха към брега, та да могат в случай на нужда бързо да слязат, и тогава английското знаме на британския флагмански кораб запълзя надолу и на негово място се издигна звездното американско знаме.

— Слава богу! — премина като тиха полугласна въздишка през всичките лодки и много почернели и брадясали бузи овлажняха от сълзи. Всеки стискаше ръка на съседа си, всички бяха дълбоко трогнати и също както покъртена публика не избухва в ръкопляскания, тъй и никой от тях не изпитваше никакво желание да излее чувствата си в радостен възглас.