Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (2)

Ролф Китеринг и неговият чичо

Човек, който дърдори цялото време, сигурно ще надрънка и доста глупости.

Из мъдростите на Сай Силван

Беше месецът на враните, месец март на белия човек. Наближаваше месецът на тревите и от крайбрежието вече прелитаха на север триъгълници диви гъски с черни шии и на минаване изпращаха на земята радостната вест, че месецът на глада си е отишъл, че пролетта е дошла, да, че тя е вече започнала. И кълвачът клопаше от висок сух клон, и пъстрият див петел токуваше на избраната от него клонка, лещарката викаше в боровата гора, а в небето дивите патици летяха с крякане по своя път. Имаше ли нещо чудно в това, че душата на индианеца търсеше изява в тъпана и песента на тъпана на неговия народ?

След миг, сякаш сетил се за нещо, Куонаб отиде, без да бърза, на юг под билото, точно където то се разделя, за да направи път на рекичката, по края на Стрикландовото поле и там на хълма със сипея намери, както винаги бе намирал, засмян модроок синчец, първото хубаво пролетно цвете! Той не го откъсна. Само седна на земята и го загледа. Не се усмихваше, не пееше, не редеше думи, нито го наричаше с галени имена, а само седеше до него и не сваляше от него очи. Та нали беше дошъл тук уверен, че ще го намери? Може ли да каже някой, че хубостта му не вълнуваше индианеца?

Той извади лулата и кесията си за тютюн, но си спомни, че нещо липсва — кесията беше празна. Куонаб се върна във вигвама, свали от сигурната закачалка (една висяща от тавана поличка) редица разпънати кожи — десет от мускусни плъхове и една от норка — и се запъти по пътека, водеща на юг през гората към широкото открито място, наречено Стрикландово поле, прекоси го, прехвърли се през следващия скалист хребет и стигна пристанищното градче Мейанос.

САЙЛЪС ПЕК

ПОКУПКО-ПРОДАЖБИ

пишеше над вратата, през която влезе. Мъже и жени купуваха и продаваха, но индианецът зачака свито настрана, докато всички бяха обслужени и собственикът Пек извика:

— Здравей, Куонаб! Какво имаш за продан днес?

Куонаб извади кожите. Търговецът ги разгледа подробно и каза:

— Много си закъснял с тях, за да получиш най-високите цени. Не мога да ти дам повече от седем цента за всеки плъх и седемдесет и пет цента за норката, всичко в стоки.

Индианецът сви вързопа си с вид, който казваше „повече няма какво да се приказва“, но Сайлъс се обади:

— Хайде, ще ти дам по десет цента на плъх.

— Десет цента за плъховете, един долар за норката, всичко в брой, пък аз ще си купя, каквото искам — беше отговорът.

За спокойствието на Сайлъс беше много важно никой негов клиент да не прекоси улицата към надписа

САЙЛЪС МИД

ПОКУПКО-ПРОДАЖБИ

Така сделката, добра тоя път, бе сключена и индианецът си отиде със запаси от тютюн, чай и захар.

Пътят му водеше нагоре по река Мейанос, понеже имаше заложени капани за мускусни плъхове по бреговете, макар и да ги грозеше опасността да бъдат ограбени или откраднати от хлапетата, които смятаха това за посегателство върху техните ловища.

След един час стигна до езерото Дъмплинг и оттам потегли към дома си направо през гората, докато излезе на Катрокския път и по него отиде до стопанството и порутената къща на Мики Китеринг. Бяха му казали, че човекът в това стопанство имал за продан прясно одрана еленова кожа, и с надеждата, че ще може да я вземе, Куонаб се приближи до къщата. Мики тъкмо излизаше от хамбара, когато видя индианеца. Двамата се познаха от пръв поглед. Това беше достатъчно за Куонаб: той се обърна да си върви. Стопанинът си спомни, че е бил „оскърбен“. Той изригна няколко ругатни и закрачи подир индианеца, „за да му плати хубавичко“. Намерението му беше много ясно. Индианецът се обърна бързо, спря се и спокойно загледа Майкъл.

Някои хора не долавят разликата между стеснителността и страхливостта, но им се случва неочаквано да я открият. Нещо подсказа на белия: „Внимавай! Тоя червенокож е опасен!“ Той промърмори нещо като „Да ги нямаме такива, че ще пратя да извикат полицая“. Индианецът стоеше, вперил в него студен поглед, докато стопанинът не се махна заднишком, и тогава самият тръгна към гората.

Китеринг не беше приятен човек. Разправяше, че е бил войник. Положително имаше такъв вид, защото свирепите му бели мустаци бяха засукани като рога на моравото му лице от двете страни на червения нос по най-войнствен начин. Рамената му бяха прави, походката — наперена, а освен това притежаваше подбор от ругателни думи, който беше нов за Кънетикът и произвеждаше огромно впечатление. Беше се оженил в напреднала възраст за жена, която би могла да му стане добра съпруга, ако й беше позволил. Но сам пияница, той се зае преднамерено да докара жена си до същото състояние, и то с най-печален успех. Деца нямаха, ала преди няколко месеца трябваше да поемат грижата за детето на неговия брат, едно петнадесетгодишно момче, и ако можеха да се отнасят малко по-човешки, то щеше да бъде за всички истинска благодат. Но Мики бе отишъл твърде далеч. Слабото му вродено добродушие беше удавило в спирта. Открай време безотговорен празноглавец, той делеше света на две части — висшестоящо началство, пред което раболепничеше, и по-долустоящи, за които беше креслив, мръсен, долен грубиянин въпреки останалата още малко сърдечна доброта, която се проявяваше в редките случаи, когато не беше пиян до самозабрава или измъчван от последиците на пиянството. Детето на брат му за щастие беше наследило малко от склонностите на бащиното си семейство, но и по външност, и по ум приличаше на майка си, дъщеря на учен пастор, който беше положил извънредно много труд да й даде образование, но я беше оставил без пукната пара и неспособна да излезе от това положение.

Умствените й дарби и странности бяха такива, че преди сто години можеше да я изгорят като вещица, а петдесет години по-късно можеше да я възвеличат като пророчица. Но тя не можа да се издигне до върха на вълната и в двата случая остана долу в ниското; възгледите й по въпросите на религията не й осигуриха нито гроб на вещица, нито венец на пророчица, а само известно презрение в селото.

Библията бе нейно знаме — дотук добре, — но тя наблягаше на погрешни места в нея. Вместо да подчертава проклятието на ония, които не следват пътя на истината (както разбираха това в селото), тя се задоволяваше с полуизказвания:

„Който не е против мен, е с мен“ и „Доброто сърце е белегът на избраниците му“. А след това завършваше с думи, които всъщност бяха ехо от думите на баща й: „Ако някой върши нещо искрено и вярва, че с това се прекланя пред господа, той наистина се прекланя пред него.“

С това съдбата й бе решена и всички, които забелязваха горящите й очи, хлътналите бузи, още по-хлътналите гърди и кашлицата, виждаха във всичко това пръста на един оскърбен бог, погубващ богохулницата, и многозначително поклащаха глави, когато настъпи краят.

Тъй Ролф остана самичък на света с основно образование, основно познаване на „Робинзон Крузо“, и дълбоко недоверие към ония, които би следвало да бъдат негови близки.

В деня на малкото погребение той напусна селото Рединг и пое по непознатия път към непознатия Юг, където неговият почти непознат чичо Майкъл имал стопанство, а може би и дом за него.

Петнадесет мили тоя ден, нощуване в един хамбар, двадесет мили на другия ден и Ролф намери бъдещия си дом.

— Влез, момче — бе дружелюбният поздрав, защото пристигането му за щастие съвпадна с един от кратките мигове на добро настроение, пък и едно здраво петнадесетгодишно момче е голяма придобивка за всяко стопанство.