Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (63)

Изкуплението на Ван

„Когато всичко около тебе е от черно по-черно, това е сигурен знак, че ще ти се случи нещо хубаво.“ Тъй беше казал Сай Силван и така излезе с Ван Кортланд. Месецът на падащите листа изтичаше, октомври почти беше свършил, наближаваше денят на завръщането му в Олбъни, понеже трябваше да отиде там навреме, за да могат ловците да се върнат, преди да замръзнат реките. Беше много заякнал и придобил чудесен вид. Лицето му беше почерняло и поруменяло. Беше изоставил всички лекарства и наддал цели двадесет фунта. Научил се бе да пали огън, да гребе кану, да минава през гората в полутишина. Учените приказки бяха му извоювали голямо място в уважението на Ролф, а сладкото пеене му осигури мъничко местенце в почитта на Куонаб. Но опитите му да удари елен завършваха с неуспех.

— Ела пак догодина с хубави очила за гледане надалеч и всичко ще е наред — каза Ролф и това като че ли беше единственият лъч надежда.

Тридневната буря беше повалила толкова много дървета, че според ловците заслужаваше да слязат набързо до Орловото гнездо и да махнат дърветата, паднали през рекичката, та да си освободят пътя за дните, когато ще имат по-малко време.

Сметката излезе права. Потокът беше препречен от много наскоро паднали дървета. Те разцепиха повече от двадесет и пет трупи, преди да стигнат Орловото гнездо на пладне, и докарали реката в по-добър вид от всеки друг път, потеглиха на бързо, право и мълчаливо плаване от десет мили до дома си.

Когато направиха последния завой, пред очите им изникна огромна черна фигура във водата. Козината на Скукъм настръхна. Куонаб пошепна:

— Лос! Стреляй бързо!

Само Ван държеше пушка. Грамадното черно животно постоя за миг, загледало ги с широко отворени очи, ноздри и уши, след това разклати широките си рога, завъртя се и хукна към брега. Ван гръмна и лосът се стовари със страшен плясък между лилиите. Ролф и Скукъм нададоха редица съвсем неподобаващи на ловци тържествуващи крясъци. Но великанът скочи и стигна брега само за да падне от изстрела от втората цев на Ван Кортланд. И все пак спирането бе само мигновено: той се вдигна и се втурна към прикритие. Куонаб веднага обърна лодката и забърза към сушата.

Силен стон долетя от храстите и продължи да се чува на прекъсвания. Куонаб се усмихна и посочи. Ролф грабна пушката си. Скукъм скочи от лодката и след малко се чу бойният му вик в близките храсти.

Мъжете се втурнаха напред с пушки в ръка, но Куонаб се провикна.

— Пазете се! Може да ви причаква.

— Ако ни причаква, сигурно ще попадне на единия от нас — каза Ролф с лек смях, защото беше чувал едно-друго за лосовете.

Закрили се всеки зад някое дърво, те изчакаха Ван да зареди наново двуцевката си и след това предпазливо тръгнаха напред. Силните хъркащи стонове още се чуваха от време на време. Гласът на Скукъм също долиташе от гъстака, а когато те се приближиха и погледнаха към мястото, видяха чудовището, проснато в цялата си дължина на земята, да повдига от време на време глава, за да издаде тоя ужасен вик на болка. Индианецът изпрати един куршум в мозъка на лоса, всичко стихна, трагедията завърши.

Но сега вниманието им се устреми към Ван Кортланд. Той се олюляваше, залиташе, коленете му трепереха, лицето му бе побеляло и за да се задържи и да не падне, той се отпусна на едно повалено дърво. Там закри лицето си с ръце, краката му заудряха в земята, а рамената се повдигаха и спадаха.

Другите не казаха нищо. Те разбираха по признаците и звуците, че само със страшни усилия на волята младият Ван Кортланд, тоя зрял мъж, успяваше да сдържи истерическите си ридания и сълзи.

Не тогава, а чак на другия ден Куонаб каза:

— То идва на някои, след като убият, на някои преди това, както беше с теб, Ролф; на мен ми дойде в деня, когато ударих първата си катерица, тогава, когато бях откраднал магията на баща ми.

Сега трябваше да поработят няколко часа, да одерат лова и да приготвят месото. Имаха късмет, че бяха толкова близо до дома си. В атмосферата в стана настъпи чудна промяна. На два пъти Куонаб заговаря на Ван Кортланд, докато Ван се трудеше заедно с тях да нарежат и складират месото от неговия лос. Те го натъркаха, намазаха, изпоцапаха и благословиха с месото, козината и кръвта на животното, а вечерта, когато седяха край лагерния си огън, Скукъм стана, протегна се, прозя се, обиколи, без да бърза, мушна носа си в ръката на адвоката, близна я и легна в краката му.

Ван Кортланд погледна Ролф и в очите на двамата заиграха весели огънчета.

— Това е хубаво. Сега можеш да погалиш Скукъм, без опасността да осакатееш. Той те е преценил колко струваш. Най-после си един от нас — и Куонаб го загледа с блеснали в усмивка две редици бели като слонова кост зъби.