Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (38)

Сребърната лисица

Един ден те се връщаха към хижата, когато Куонаб се спря и посочи напред. На известно разстояние по снега на отсрещния бряг се виждаше нещо да се движи.

— Лисица и, струва ми се, сребърна: толкова е черна. Мисля, че там живее.

— Защо?

— Често съм виждал много големи следи от лисица, а лисиците не ходят там, където не живеят. Дори през зимата остават по своите места.

— Казват, че тя струва колкото десет белки? — попита Ролф.

— Ъф! Колкото петдесет.

— Не можем ли да я хванем?

— Може да опитаме. Ама през зимата с капана във водата нищо няма да излезе; трябва да опитаме нещо друго.

Ето какъв беше най-добрият план, който Куонаб можа да измисли: след като събра пепелта от огъня (същата работа можеше да свърши и сух пясък), избра шест открити места в гората, на всяко настла пепел и я напръска отгоре с две-три капки от вълшебната течност. Сетне на двадесет и пет крачки от всяко към север или към запад (откъдето духаше най-силният вятър) закачи на някоя фиданка няколко пера, крило или опашка от лещарка с по няколко червени нишки на тях. Той не се вести на тия места две седмици и чак след това отиде да види как се развива първото действие.

Ако съдеше по насъбраните си знания за лисичата природа и по малкото знаци, които можеше да прочете по снега, ето какво се беше случило. Една лисица минала оттам скоро след като ловците си отишли, вървяла малко по дирята, стигнала до първата полянка, подушила изкусителната примамка, заобиколила я, видяла люшкащите се пера, уплашила се и избягала. Другото място е било посетено от бялка. Тя напразно беше ровила в пепелта. Вълк беше обикалял третото място от безопасно разстояние.

Четвъртото е било отбягвано на няколко пъти от лисица или лисици, но те бяха идвали наново и наново и най-после не устояли пред съблазънта да изследват опасната миризма. В края на краищата се бяха търкаляли в пепелта, явно потънали в забрава от възхищение. Дотук всичко вървеше, както трябва.

Следващият ход бе да се заложат шестте силни капана за лисици, всичките добре опушени и вързани за тежки пънове.

Куонаб се приближи предпазливо до мястото и като пипаше с намазани с кръв ръкавици, заложи по един капан на всеки куп пепел. Под предната страна на капана сложи по парче навита кожа от бял заек. Сетне зарови всичко в пепелта, пръсна наоколо по няколко късчета заешко месо и няколко капки от вълшебната течност, след това хвърли отгоре малко сняг, поднови клатещите се пера, за да подлъгват окото, и на края остави другото на времето.

Ролф много искаше да отиде на другия ден, но старецът му каза:

— Уа! Не добре! Никой капан не работи първата нощ; човешката миризма много силна.

На втория ден валя сняг, а на третата сутрин Куонаб рече:

— Сега май добро време.

Първият капан беше недокоснат, но имаше ясна диря от голяма лисица на десетина крачки от него.

Вторият го нямаше. Куонаб възкликна с изненада в гласа: „Елен!“ Да, наистина, всичко това личеше по снега. Един елен — голям елен — спокойно минавал оттам. Острото му обоняние доловило силна, странна привличаща миризма наблизо. Без всякакво подозрение той се запътил към нея, подушил и заровил с крак необяснимата и възбуждаща носа му магия. Изведнъж „щрак!“ и той скочил на десетина стъпки с това дяволски миришещо нещо, увиснало на крака му. Хоп, хоп, хоп, понесъл се като фурия ужасеният елен. Сетне влачещата се тежест започнала да се закача за повалените дървета и благодарение на твърдите и изшилени копита капанът се изхлузил и останал да лежи, а еленът се устремил към по-безопасни места.

В следващия капан намериха чудесна бялка, мъртва, убита на място от стоманените челюсти. Последният капан беше изчезнал, но следите разказваха история, която всеки би могъл да прочете: тук е била подмамена лисица, сетне избягала, повлякла подире си капана и пъна. Не стана нужда да ходят надалеч: намериха я заплела се в един гъстак и докато Ролф готвеше обяда, Куонаб я одра. След като прибра кожата, индианецът внимателно направи дълбок разрез в тялото на лисицата и извади пикочния мехур. Съдържанието му, напръскано близо до всеки капан, било добра магия, каза той, — възглед, явно споделян от Скукъм.

Колко пъти виждаха те следите на голямата лисица, но никога много близо до примката. Тя беше твърде хитра, за да се излъже от омагьосващи миризми или течности, отделяни от бъбреци, колкото съблазнително и да бяха подредени. Наистина ловците хванаха три червени лисици, но и то стана с цената на голям труд. Това беше неизгодно предприятие. Сребърната лисица се навърташе там, но твърде много скъпеше хубавата си кожа. Най-малкото указание за близостта на човека беше достатъчно, за да утрои и без това удвоената си предпазливост. Никога нямаше да я видят отблизо, ако не беше една вълнуваща случка, която говореше за трудностите на живота през зимата.