Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (44)

Загубилият се вързоп кожи

Ограбването на капаните им се прекъсна знаменателно след безрезултатното посещение във вражия стан. Но положението отново много се влоши през март, когато редуващото се размразяване и нови мразове покриха снега с твърда кора, снегоходките станаха излишни и човек можеше да ходи, където пожелае, без да оставя дири.

Ловците прибраха един пекан и няколко белки, преди да стигнат бобровия яз. Сега нямаха капани за бобри, но беше интересно да се отбият и да видят колко бобъра са останали и какво правят.

Бъблещи ручейчета от брега на вира бяха размразили водата на няколко места с отслабването на зимните мразове. Бобрите често излизаха оттам, както ясно личеше по дирите им, и затова ловците се приближиха предпазливо.

Те наблюдаваха една от тия дупки, скрити зад паднало дърво, Куонаб, приготвил пушката, а Ролф, хванал непослушния Скукъм, когато от нея се подаде познатата широка, плоска глава. Един бобър обиколи, плувайки, дупката, подуши, огледа се, след това безшумно се покатери на брега и се запъти явно към една трепетлика, която вече беше започнал да прегризва. Беше достатъчно близо и Куонаб тъкмо вече се канеше да гръмне, когато Ролф го хвана за лакътя и посочи. Там, през гората, идваше голям рис. Още не беше нито видял, нито подушил живите същества пред себе си, но скоро забеляза бобъра, който вече се беше заловил да поваля дървото.

Като кожа, бобърът струваше много повече от риса, но инстинктът на естественика е силен у повечето ловци и те загледаха да видят какво ще стане.

Рисът като че ли потъна в земята и се загуби от погледа, щом усети възможната плячка пред себе си. И сега започна да дебне. Ловците го зърнаха веднъж, когато минаваше през равно открито място в снега. Както пълзеше, изглеждаше не по-висок от четири пръста. Повалени дървета, рътчета, дънери и съчки му помагаха да се укрива, докато мустаците му се появиха в гъстак на петнадесетина стъпки от бобъра.

Всичко това мъчително вълнуваше Скукъм, който, макар и да не можеше да види, долови няколко възбуждащи полъха и се задърпа напред, за да се възползува от случая. Шумът от тая безмълвна борба обърна вниманието на бобъра. Той спря да работи, завъртя се и се спусна към дупката в леда. Рисът изскочи от засадата, докопа бобъра за гърба и се впи в него, но бобърът тежеше двойно повече от риса, брегът беше стръмен и хлъзгав, боричкащите се животни се търкаляха по надолнището все по-близо и по-близо до дупката. После на самия ръб бобърът силно се дръпна и цопна във водата с риса, вкопчен в гърба му. Изведнъж те изчезнаха и ловците се втурнаха към мястото с надеждата, че те ще плувнат и ще бъдат лесна плячка; но те не плувнаха. Най-после стана ясно, че двамата са отишли под леда, защото във водата бобърът беше в стихията си.

След пет минути ловците бяха сигурни, че рисът е вече мъртъв. Куонаб отсече младо дръвче и направи кука. Той замушка с нея насам-натам под леда, докато най-после напипа нещо меко. Те изсякоха с брадвичката дупка над това място и измъкнаха трупа на риса. Бобърът, разбира се, се беше отскубнал и сигурно не беше особено пострадал.

Докато Куонаб дереше жертвата, Ролф тръгна да поразузнае около вира и скоро се върна тичешком да му каже за едно забележително произшествие.

Един бобър излязъл от друга дупка в леда, отдалечил се на двадесетина крачки при могилка, на която оставил своя белег, после отминал няколко широколистни дървета, за да си намери голяма топола или трепетлика — любимата храна. Той се заловил да го прегризва с доста голяма вещина, но по някаква необяснима причина, може би, защото бил сам, направил грешка в пресмятанията и когато дървото с трясък се пречупило, паднало на гърба му, убило го и го притиснало до земята.

За ловците беше лесно да отместят дървото и да си осигурят кожата, и те напуснаха бобровия яз по-богати, отколкото бяха очаквали.

На другата вечер, когато стигнаха заслона си на половината път, имаха най-добрия улов от тая редица капани от паметния ден, когато бяха хванали шест бобъра.

Утрото настъпи ясно и слънчево. На закуска те забелязаха голямо сборище от гарвани далеч на север, отвъд всички места, които бяха обиколили. Най-малко двадесет или тридесет птици летяха в големи кръгове високо над определена точка и от време на време надаваха висок, еклив грак. Нарядко някой от гарваните се спускаше надолу и изчезваше от погледа.

— Защо са се разхвърчали така?

— За да съобщят на други гарвани, че там долу има храна. Те имат много остро зрение. Виждат сигнала от десет мили и всички се стичат към мястото. Баща ми ми е казвал, че човек може да събере всички гарвани от двадесет мили наоколо, като остави една мърша, та да могат да я видят и да си съобщят един на друг.

— Май че би следвало да проучим тая работа. Може да е още някоя пантера — забеляза Ролф.

Индианецът кимна. Те оставиха връзката кожи на сигурно място заедно със снегоходките, които бяха понесли за всеки случай, и потеглиха по заледения сняг. До гарванското сборище имаше две-три мили и както преди, то се оказа над кедров гъсталак, където имаше еленско зимовище.

Скукъм разбра цялата работа. Той се втурна в гората, изпълнен с радостното предчувствие на бойна слава. Но бързо-бързо се върна, препуснал колкото му държат краката с писъци — „Яу, яу, яу!“ — за помощ, а по петите му тичаха два сиви вълка. Куонаб изчака да се доближат на четиридесет крачки. Тогава, като забелязаха хората, вълците забавиха своя бяг и се обърнаха назад. Куонаб гръмна. Единият откъслечно изджавка като куче. След това те се мушнаха в храстите и изчезнаха от погледа.

Внимателният оглед на снега показа една-две следи с малко кръв. В еленското зимовище намериха не по-малко от десетина елена, убити от вълците, но нито един много наскоро. Видяха само няколко живи елена, а вълците не се мярнаха повече, но ледената корица правеше предвижването много лесно и както вълците, тъй и елените бягаха от ловците.

Докато изследваха една по-ниска, обрасла с върби местност с надеждата да намерят бобри, те се забавиха и се върнаха в заслона на половината път чак следобед. Там всичко, бе, както го бяха оставили, освен това, че връзката кожи беше безследно изчезнала.

Разбира се, по ледената кора върху снега не личаха никакви дири. Първата им мисъл беше за техния стар враг, но като затърсиха наблизо и далеч доказателства, натъкнаха се на парчета от хермелинова кожа, а четвърт миля по-нататък — на остатъка от каожата, след това, на друго място, — късчета от кожата на мускусен плъх. Всичко това напомняше похватите на врага на ловците — росомаха, — която, макар и рядко, положително се намираше из тия планини. Да, ето издраскан белег на росомаха, а ето още едно парче от кожа на мускусен плъх. Беше много ясно кой е крадецът.

— Той е скъсал най-евтините кожи във всеки случай — каза Ролф.

Тогава ловците се изгледаха многозначително — „скъсал само най-евтините“: защо една росомаха ще избира това или онова? Нямаше никакви положителни следи от росомаха. Всъщност по заледения сняг не личаха изобщо никакви следи. Нямаше никакво съмнение, че скъсаните кожи и белезите от драскотини целеха само да ги заблудят. Това бе дело на крадлив човек, почти сигурно на Хоуг.

Той положително ги бе видял да тръгват сутринта и не по-малко сигурно беше, че тъй като е имал няколко часа преднина, сега вече беше много далеч.

— Ъф! Ще му дам няколко дни да помисли, че всичко е наред, после ще го проследя и ще уредя сметката. — Тоя път индианецът явно беше решил да сложи край на цялата история.