Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (18)

Животът на животните край реката

Понеже досега нищо не се спомена за това, не бива да се сметне, че те не виждаха никакви животни край реката. Безшумно плаващият в кану човек има най-добри възможности. Около първия им стан бе имало достатъчно еленски следи, а на сутринта, когато свиха нагоре по Хъдзън, Ролф видя първия си елен. Бяха заобиколили един нос в доста бързи води, когато Куонаб тупна два пъти по борда, обикновения сигнал „Внимавай!“, и посочи към брега. Там, на петдесетина крачки, втренчил се в тях, стоеше елен. Стоеше, без да се помръдне, като червена статуя, защото козината му беше още червена. С три-четири силни удара на веслото Куонаб рязко засили ладията напред и посегна да вземе пушката. Но еленът вирна бялата си опашка. Той се обърна, втурна се да бяга и те видяха само тая бяла опашка. Ролф седеше като омагьосан. Беше толкова неочаквано, толкова лесно достижимо; но еленът се сля отново с гората. Ролф се разтрепери, когато той изчезна.

Много пъти вечерно време виждаха мускусни плъхове, а веднъж зърнаха нещо черно и лъскаво като огромна пиявица да се търкаля нагоре-надолу, както плуваше по течението. Куонаб пошепна „Видра!“ и вдигна пушката, но видрата се гмурна и не се показа вече.

През време на едно нощуване се събудиха от някакво необикновено трополене посред нощ — рязко тракане до самите им глави. И когато станаха, видяха бодливо свинче да трака със зъби по тигана в усилието да увеличи количеството на солта, която можеше да оближе от него. Скукъм, вързан за едно дърво, напразно протестираше против неканения гост и предлагаше услугите си да даде публично урок на натрапника. В края на краищата не можаха да се отърват от бодливия звяр, докато не закачиха кухненските съдове вън от обсега му.

Веднъж чуха острия отривист лай на лисица, а два или три пъти — тихия, проточен, стенещ зов на сивия вълк, излязъл на лов. Дивите птици нямаха брой и те разнообразяваха храната си с патиците, които било единият, било другият от ловците удряше почти при всяко спиране.

На втория ден видяха три елена, а на третото утро Куонаб зареди пушката си с едри сачми, за да бъде готов, и излезе призори. Ролф вече тръгна по него, но индианецът поклати глава, после рече:

— Недей пали огън до половин час.

След двадесет минути Ролф чу изстрел и подир малко индианецът се върна с еленски бут, а когато напуснаха стана, спряха една миля нагоре по реката, за да добавят останалото месо към своя товар. Видяха още седем елена, но не ги закачиха. Въпреки това Ролф изгаряше от желание да изпита силите си на ловец. Отдаваха му се много други случаи и той използуваше някои от тях. Веднъж, когато пренасяха вещите си по суша, той, или по-скоро Скукъм, вдигна няколко тетреви. Те накацаха по дърветата над главите им и пътниците спряха. Докато кучето отвличаше вниманието на птиците, Ролф свали с тъпи стрели пет и те се оказаха прекрасно ястие. Но той мислеше само за елени и единственото му желание беше да излезе сам и да се върне с товар еленско месо.

Скоро след това имаха друга вълнуваща преживелица. След един завой на реката рано призори видяха черна мечка с две мечета да се разхождат по каменистия бряг, да спират от време на време и да ядат нещо, което излезе, че са раци.

Куонаб не беше виждал мечка от детството си, когато беше ловувал с баща си из широколистните гори по планинските хребети отвъд Мейанос, и сега се развълнува. Той спря да гребе, предупреди Ролф да направи същото и остави течението да отнесе ладията назад, докато се скрие от погледа на мечките. Тогава подкара към брега. Там бързо върза ладията, грабна пушката си, а Ролф — ловните си стрели и вързали Скукъм на каишка, двамата се втурнаха в гората. После, като се пазеха да не бъдат видени, затичаха колкото може по-бързо и по-тихо по посока на мечките. Разбира се, вятърът духаше към ловците, иначе никога не биха могли да се доближат толкова много. Сега бяха срещу семейството и трябваше само да им се представи случай за сполучлив изстрел. Те се промъкнаха напред с безкрайна предпазливост и положително бяха стигнали на двадесет и пет крачки, но храстите все още закриваха ракоядците. Както се прокрадваха, изведнъж старата мечка се спря и задуши с подозрение — вятърът се беше променил и тя бе доловила миризма, която не можеше да се сбърка. „Коф! Коф! Коф! Коф!“ — високо изсумтя тя за предупреждение и търти да бяга с все сила. Ловците, понеже разбраха, че са открити, изскочиха от гъстака и закряскаха колкото им глас държи, с надеждата, че ще накарат мечките да се качат на някое дърво. Старата мечка препускаше като кон, а Скукъм смело джавкаше подире й. Мечетата, изоставени от майка си и изгубили я от погледа си, съвсем се слисаха от шума, втурнаха се към едно близко дърво и се покатериха на клоните му. „Сега — помисли си Ролф, като заключаваше по някои чути в миналото разкази — старата мечка ще се върне и ще има бой.“

— Връща ли се вече? — попита той неспокойно.

Индианецът се разсмя.

— Не, тя още бяга. Черна мечка винаги страхлива; никога не се бие, кога може избяга.

Мечетата на дървото, разбира се, бяха в пълната власт на ловците и в техния случай животът им не зависеше от никаква спасителна сламка, а само от милостта на хората.

— Нямаме нужда от месо, пък и не можем да го носим, хайде да ги оставим — каза Ролф и добави: — Ще намерят ли майка си?

— Да, след време; те слязат долу и реват цялата гора. Тя се навърта на половин миля и довечера те всички заедно.

Първият им лов на мечки свърши. Не беше даден нито един изстрел, не беше ранена нито една мечка, не беше измината нито една миля и не беше загубен нито един час. И въпреки всичко той като че ли беше изпълнен с много повече интерес и възбуда, отколкото многото вълнуващи сблъсквания с мечки, които Ролф и Куонаб преживяха заедно впоследствие.