Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (76)

Двубоят

Това беше временно облекчение, но то не даваше никаква надежда за пълно избавление. Ролф остана да лежи там почти до пладне, като страдаше все повече и повече от скованото си положение и от жажда и съвсем не знаеше как да постъпи по-нататък.

Когато не ти харесва, където си, стани, без да вдигаш много шум, и иди, където искаш да бъдеш — беше му казал веднъж Силван и Ролф някак комично се смая, когато се сети за тия думи. Войниците бяха заети в гората и около наковалните. След половин час щеше да стане пладне и те сигурно щяха да се върнат да ядат.

Ролф се изправи, без да се мъчи да се крие повече, спря се, направи сноп от това, което го беше подслонявало досега, метна го на рамо и смело се запъти с отмерени крачки през полето към гората.

Разузнаваческата му униформа не биеше на очи. Дежурните разузнавачи на мелницата виждаха само един като тях да носи сноп сено към оборите.

Ролф стигна гората, без никой да го спре. Като измина няколко крачки в закрилящата го сянка, захвърли бодливия сноп и бързо се запъти към собствения си стан. Не беше изминал и сто крачки, когато някакъв глас с френски изговор извика „Стой!“ и той се намери лице с лице срещу часовой, насочил мускета си срещу него.

Те бегло размениха поглед и от всеки от тях се изтръгна името на другия:

— Франсоа ла Кол!

— Ролф Китеринг! Mon Dieu! Аз съм длъжен да те застрелям, Ролф! Не мога, не мога! Бягай, бягай! Ще стрелям над главата ти — и добрите му очи се наляха със сълзи.

Ролф нямаше нужда от втора покана: той побягна като елен, а куршумът от мускета изтрещя в клоните над рамената му.

След няколко минути дотичаха други войници и чуха от Ла Кол за вражеския шпионин в техния стан.

— Аз стреля; аз мисли може аз не удари него; може има кръв там? Не, това нищо.

Двамата войници бяха куриери и следотърсачи. Бяха истински копои и тръгнаха по дирята на беглеца. Но Ролф сега беше в стихията си: той беше „Хвърковатият Китеринг“. Криволичещата диря е трудна за проследяване и тичайки с дългата крачка, на която дължеше успеха си, той правеше много извивки и завои. След по-малко от две мили те се отказаха и беглецът стигна при реката и се напи хубаво с разхладяващата вода — първите му глътки през тоя ден. Пет мили се простира гъстата гора, която лежи между Ла Кол и границата. Той излезе на едно поточе, приток на реката Ришельо, и се запъти към сливането им, където имаше уречена среща с Куонаб.

Беше се стъмнило, когато се приближи, и след дълго, внимателно ослушване нададе вика на пъстрата сова:

Уа, уаа, уа, уаа,

уа, уаа, уа, хуууууууу-оо.

Чу се отговор: повторение на втората половина, и след една минута двамата разузнавачи се събраха.

Както стояха, изведнъж ги стресна нов, неочакван отговор, едно точно повторение на първия вик. Ролф беше извадил пушката си от скривалището и двамата веднага се приготвиха за някой враждебен преследвач. Сетне след дълго мълчание Ролф отново извика крайната проточена част „хуууу-оо“, което в горите значи „Кой си ти?“.

Отговорът дойде незабавно:

Уа, уаа, уа, уаа,

уа, уаа, уа, хуууу-оо.

Но тоя отговор не беше правилен. Трябваше да бъде само последната част. Подражанието беше съвършено, с изключение може би на последната нотка, която прозвуча малко нещо като човешки глас. Но сигналът беше даден добре — беше майсторско провикване било на индианец, било на някой стар опитен разузнавач. И все пак Куонаб не се излъга да го вземе за вик на сова. Той допря бузата и дрехата си, което на немия език на разузнавачите значи „червена куртка“, сиреч британец.

Ролф и другарят му беззвучно се скриха от погледа, всеки с вдигнат спусък на пушката, готов да продупчи всяка показала се червена униформа или значка. Тогава започна един много чудноват двубой, понеже неприятелят бе явно толкова хитър, колкото и самите те, и имаше не по-малко желание да ги изкара от прикритието.

„Уа-уаа-уа хууу-оо“ — викаше непознатият, като даваше правилен отговор на неправилно място. Беше само на някакви си стотина крачки и докато двамата напрягаха сетивата си, за да определят къде е, чуха леко пращене, което говореше за приближаването му.

Ролф извърна глава и иззад едно дърво отново се провикна „Уа-уаа-уа-хуу“, което, заглушено от положението му, трябваше да убеди врага, че той отстъпва. Отговорът долетя незабавно и от много по-близо:

Уа-уаа-уа-хуууу-оо.

Добре! Магията работеше. Ролф сниши гласа си още повече, а Куонаб се приготви да стреля.

„Уа-уа-хууу-оо“, което долетя в отговор тоя път, бе удивително ясно и високо и почти съвършено в интонацията, но пак го издаваше, човешкият тембър в звука „оо“. След още една-две минути щеше да настъпи решителният миг. Като почака пак, Ролф приглуши гласа си и извика краткото „хууу-оо“ и тогава голяма сова с широки крила плавно долетя през гората, кацна на едно дърво над тях, заозърта се наоколо и ги смая със зловещото си:

Уа-хуу-уа-хуу

уа-хуу-уа-хууууууууу-оо,

последната нотка с изключително човешкото звучене, което ги беше объркало до такава степен.