Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (15)

Към северните гори

Когато напусна стана сутринта, Куонаб беше тежко натоварен, а пътят, по който тръгна, водеше към Мейанос. Нямаше нищо изненадващо, когато се появи пред тезгяха на Сайлъс Пек и предложи да му продаде чифт снегоходки, връзка капани, няколко чинии от брезова кора и от липа и тамтам срещу чай, тютюн, барут и два долара в брой. Той си тръгна, без да каже нито дума, и скоро се върна в стана. Оттам отиде с котлето в гората и го донесе пълно с прясно обелена орехова кора. Сипа й вода и я вари, докато всичко това се превърна в тъмнокафява течност. Когато тя изстина, индианецът я изля в плоска чиния и каза на Ролф:

— Ела сега, аз ще те направя синауа.

С меко парцалче той взе да маже момчето с боята. Отначало искаше да боядиса само лицето, главата, врата и ръцете, но Ролф каза:

— Защо пък да не ме боядисаш цял.

Той се съблече гол, жълто-кафявата течност, намазана на бялата му кожа, й придаде плътен меден цвят и той се превърна в индианче, което никой не би взел за Ролф Китеринг. Боята скоро изсъхна и когато се облече наново, Ролф разбра, че вече е изгорил моста зад гърба си.

Те свалиха двете половини от платнището на вигвама и направиха два денка от завивките. Томахокът, лъковете, стрелите, пушката и няколкото скъпоценни фунта храна в медното котле бяха разделени помежду им и наредени в торби с презраменни ремъци. Така всичко беше готово. Но Куонаб имаше да свърши още нещо. Той се качи сам на скалата. Ролф знаеше защо отива там и сметна, че е по-добре да не го последва.

Индианецът запали лулата си, духна четири кълба дим към четирите вятъра, като започна от запад, и поседя, потънал в мълчание. След малко от скалата се чу молитвата за добър лов:

„Татко, води ни!

Татко, помогни ни!

Татко, води ни на добър лов.“

И когато молитвата секна, пъстра сова изкряска в гората далеч на север.

— Ъф! Добре — беше единствената му забележка, когато се върна при Ролф, и те потеглиха по залез-слънце на дългия си път направо към север, Куонаб, Ролф и Скукъм. Но не бяха изминали и стотина крачки, когато кучето се върна назад, изтича до мястото, където имаше скрит кокал, отново се присъедини към тях и заситни с кокала в уста.

По широкия път пътуването щеше да бъде по-лесно, но за тях беше много необходимо да не ги видят, затова тръгнаха по пътеката нагоре покрай рекичката Азамък и след един час ход излязоха на Катрокския път, който води на запад. Лесният път ги съблазняваше пак, но Куонаб и сега реши да не излизат от гората. Подир половин час трябваше да се спрат, защото Скукъм подгони миеща мечка. След като вързаха кучето, вървяха още два часа през гората и после спряха на около осем мили от Пайпстейн, понеже Ролф беше съвсем уморен. Беше вече полунощ. Те направиха набързо двойно легло под платнището, прехвърлено през един прът над главите им, и спаха до сутринта. Когато затваряха натежалите си клепки, бяха приветствувани от вика „Ху, ху, ху, ху, я, ху“ на приятелката им пъстрата сова, който се чуваше все още от север.

Слънцето се беше вдигнало високо и Куонаб беше приготвил закуската, когато Ролф се събуди. Така се беше схванал от ходенето и тежката торба, че тайно се зарадва, когато разбра, че ще почиват през тоя ден, скрити в гората, и ще пътуват само нощем, докато не стигнат в друг край, където никой не ще ги познава, нито ще има вероятност да ги спре. Сега бяха в щата Йорк, но това в никакъв случай не означаваше, че не ги застрашава потеря.

Когато слънцето се вдигна високо, Ролф тръгна из гората с лъка и тъпите си стрели и главно благодарение на Скукъм сполучи да удари две катерици, които, одрани и опечени, им послужиха за обяд. Привечер потеглиха, както и преди, и изминаха още десет мили. На третата нощ изминаха още повече, а на следващия ден, понеже беше неделя, се пазиха никой да не ги види. Но в понеделник сутрин в ярката слънчева светлина, макар и да беше първото утро, когато така или иначе бягството им трябваше да бъде забелязано, те тръгнаха открито по широкия път с чувство на такава радост, каквато не бяха изпитвали досега. Две неща, които му бяха нови, правеха впечатление на Ролф: любопитните погледи на хората, край чиито къщи и впрягове минаваха, и несдържаната враждебност на кучетата. Обикновено тая враждебност можеше да се обуздае, като им се заканеха с пръчка или се престореха, че вдигат камък. Един огромен и свиреп тъмнокафяв на петна пес обаче продължи да тича подир тях и да лае вън от обсега на пръчката и успя да посръфа Скукъм, докато Куонаб не опъна лъка си и не пусна една тъпа стрела. Стрелата улучи звяра по крайчеца на носа и го накара да побегне към къщи, а Скукъм успя твърде задоволително да захапе няколко пъти неприятеля отзад. Те изминаха тоя ден двадесет мили и двадесет и пет на следващия, понеже сега вървяха по добри пътища и торбите им бяха поолекнали. Неведнъж намираха добри стопани, които ги нахранваха. Но Скукъм много често им създаваше неприятности. Стопаните не харесваха начина, по който той се държеше сред кокошките им. Никой не можеше да накара Скукъм да схване тънката зоологическа разлика между яребици, които са големи птици и разрешен за лов дивеч, и кокошки, които са големи птици, но не са разрешени за лов. Такова цепене на косъма на две не си струваше труда, а още по-малко — признаването.

Скоро стана ясно, че е по-добре, когато наближат някоя къща, Ролф да отива самичък, а Куонаб да държи Скукъм. Миризмата на Ролф като че ли по-малко възбуждаше кучетата, а като си спомняше собственото си отношение, когато скитници бяха идвали в единия или другия от предишните му домове, винаги питаше дали биха му дали работа да изкара едно ядене, и скоро забеляза, че постигаше по-голям успех, ако се обърнеше първо към жените в къщата, и тогава, като се усмихнеше, за да покаже много белите си зъби, им заговаряше на неиндиански английски, който оказваше по-голямо въздействие, излязъл от устата на очевиден индианец.

— Понеже трябва да бъда индианец, трябва да ми дадеш и индианско име, Куонаб — каза той след един такъв епизод.

— Ъф! Добре! Това е лесно! Ти си „Нибоуака“, „Мъдрият“. — Защото индианецът не беше пропуснал никоя от тия подробности и това име му остана.

Сега минаваха по двадесет или тридесет мили на ден, като избягваха селищата край реката. Поради това не видяха Олбъни, но на десетия ден стигнаха Форт Едуард и за пръв път видяха великата река Хъдзън. Тук се бавиха колкото можеха по-малко, продължиха покрай водопада Глен и на единадесетата вечер от пътуването си минаха стария изоставен форт и видяха водния простор на езерото Джордж с гористия му бряг и издигащите се далеч на север планини.

Сега ги завладя нова мисъл: „Само да имаха ладията, която бяха изоставили на Пайпстейв!“ Тая мисъл дойде на двамата при вида на безграничната шир, и особено когато Ролф си припомни, че езерото Джордж се съединява с Шамплен, което на свой ред е най-правият път към всички непокътнати дебри.

Спряха на стан, както бяха спирали петдесет пъти преди, и си приготвиха яденето. Светлите сини води, люшкащи се до тях, съблазняваха, привличаха. Когато отидоха на брега, Куонаб посочи следа и каза: „Елен“. Той не прояви особена възбуда, но Ролф я прояви и двамата се върнаха при огъня си, обзети от ново чувство на въодушевление. Бяха стигнали Обетованата земя. Сега трябва да се приготвят за сериозната задача, да си намерят незаето още ловище.

Куонаб си припомняше древния закон на гората, който отрежда всяка долина на ловеца, пристигнал пръв, или на ловеца, заел мястото на първия, и се занимаваше с тия си мисли. Ролф блъскаше главата си откъде да намерят средства, за да се сдобият със снаряжение, кану, капани, брадви и припаси. Момчето прекъсна мълчанието:

— Куонаб, трябват ни пари, за да си купим снаряжение. Сега е началото на жътвата. Можем лесно да си намерим работа за един месец. Така ще се прехраним, ще спечелим достатъчно пари, за да преживеем, и ще можем да научим нещо за тия места.

Отговорът беше прост:

— Ти си Нибоуака.

Стопанствата тук бяха малко и пръснати, но имаше едно-две покрай езерото. Ролф се запъти към най-близкото с непожънати ниви. Но начинът, по който ги приеха, като се започне от схватката с кучето и се свърши със сблъскването със стопанина, не беше приятен: „Не искал да види проклети червенокожи. Имал двама индианци от Сейнт Реджис миналата година и те били двама негодни пияници.“

Следваща беше къщата на един дебел холандец, който тъкмо се чудеше как да се справи със струпалите се на главата му куп бедствени положения — закъсняла коситба, подранил овес, буренясали картофи, загубил се добитък и предстоящо увеличение на семейството, — когато двама ангели-спасители с медночервена кожа се появиха на прага му.

— Може работиш добре?

— Да, винаги съм живял в стопанство. — И Ролф показа ръцете си, широки и твърде големи за годините му.

— Може би, можеш намери моите загубени крафи, които аз не намери, вече?

Дали можеха! Щеше да е цяло удоволствие да се опитат.

— Аз дава два долар, ако ти доведеш тях скоро.

И тъй Куонаб се запъти към гората, а Ролф пое към картофената нива с мотика, но се закова на място от внезапни крясъци на кокошките. Уви! Беше Скукъм, който пак гонеше това, което смяташе за яребици. След една минута той беше вързан позорно с верига за наказателния стълб и не бе пуснат през цялото време на техния престой.

Подир обяд Куонаб се върна с добитъка и когато каза на Ролф, че е видял пет елена, очите му явно горяха от ловджийска страст.

Три дойни крави, които не са били доени два дни, представляваха сериозна задача, изискваща незабавно внимание. Ролф беше доил пет крави два пъти на ден в течение на пет години и само като го погледна, старият Ван Тръмпър разбра, че момчето си знае работата.

— Добре, добре! Аз отива сега приготви храна за свине.

Той влезе в бараката, но едно светлорусо червенобузесто момиче се втурна подире му.

— Татко, татко, майка казва… — Останалото не се чу.

— Боже мой! Боже мой! Аз не мисли това толкова скоро. — И дебелият холандец забърза подир детето. След миг той се появи отново и веселото му лице бе помрачено от тежка грижа.

— Хей ти, големия индианец, ти знаеш да гребеш кану? — Куонаб кимна. — Тогава ела. Анет, доведи Томас и Хендрик.

Бащата вдигна на ръце двегодишния Хендрик, индианецът вдигна шестгодишния Томас, а дванадесетгодишната Анет тръгна подире им със смътна, неразбрана тревога. Когато стигнаха на брега, те наместиха децата в ладията и едва тогава бащата осъзна трудното си положение: не можеше да остави жена си. Налагаше се да изпрати децата по чужд човек. Той рече с известно отчаяние:

— Можеш тия деца заведеш в къщата оттатък в езерото и доведеш госпожа Калън? Кажи й Марта Ван Тръмпър има нужда тя дойде сега много бързо.

Индианецът кимна. Бащата се поколеба, но беше достатъчно да погледне индианеца. Нещо му подсказа „Можеш да му имаш вяра“ и въпреки плача и хленченето на малките, които оставяха сами с тъмнокож непознат, блъсна ладията от брега.

— Пази моите деца! — И той извърна плувналите си в сълзи очи.

Стопанството беше само на две мили и вечерта беше тиха. Нито една минутка не беше загубена: коя жена няма веднага да зареже всичката си работа и всичките си грижи, за да се притече на помощ на друга жена в трудните минути на майчинството?

Не се мина и час и жената на съседа стискаше ръцете на майката на отведените светлоруси дечурлига. И дълго преди тоя тъмен, страшен час на нощта, когато отпада съпротивителната сила на живота, необяснимото чудо завърши: в дома на заселника се появи още една светлоруса рожба и всичко беше наред.