Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (86)

Новата ера на благоденствие

Когато наближи ноември и отпуската му свърши, Ролф беше вече съвсем на себе си. Всъщност беше се съвзел още преди две седмици, въртеше вилата или брадвата и помагаше в много неотложни работи на стопанството.

Двамата с Хендрик бяха вдигнали чудесен обор от цели трупи на длъб и зъб като фина мебел и с покрив от брезова кора над настланото сено.

Но имаше и друга сграда, над която Ролф бе работил ден и нощ. Не беше горска хижа, а висок и величествен замък, разкошен и просторен, населен с тия, които обичаше, и с любов. Не до езерото тук, нито до реката, която беше харесал, а по-високо от върховете на високите планини се издигаше той и Ролф го градеше и градеше, докато месецът бе почти изтекъл. Едва тогава се реши да потърси помощ и Анет беше тая, която обеща да му помогне да довърши сградата.

* * *

Да, брегът на езерото Джордж бе област на сиромашки стопанства. А беше и настрана от всякакви пътища. Не беше нито Шамплен, нито Хъдзън и Хендрик след десет години тежък труд, с който едва изкарваше прехраната, лесно се съгласи. Идущото лято трябваше да изберат място за новия си дом. Но сега Ролф трябваше да се върне в Платсбърг.

На първи ноември Ролф и Куонаб се представиха на генерал Маком. Нямаше почти никаква работа, освен приготовления за зимата. Нямаше изгледи за нови неприятности от страна на северните им съседи. По-голямата част от милицията вече беше разпусната и двамата се бяха върнали в Платсбърг само за да бъдат уволнени с почести, за да бъдат и двамата отличени с боен медал с допълнителна почетна значка към медала на Ролф за безстрашното нападение за обезвредяване на британските оръдия.

* * *

Войната и нейната безпощадност най-сетне бяха свършили. „Най-голямата злина, която може да сполети една страна“ — наричат я някои и все пак тая война беше свършила три много хубави неща: взаимното недоверие между щатите бе изчезнало, защото сега те бяха войници, били се рамо до рамо, „яли от един казан“; малката Канада, дотогава разпокъсана и разединена, се беше стопила в пещта, споила се беше в нов народ, способен вече да отстоява собствените си права. Англия, станала безочлива благодарение на дългогодишните си успехи по море, бе получила урок по възпитание и справедливост, защото врагът, когото беше презирала и оскърбявала, се беше показал като неин равен, цар от поколението на морските царе. Ненужната битка при Нови Орлеан, водена две седмици след официалното приключване на войната, показа, че неопитните стрелци от Тенеси бяха повече от достойни противници на калените ветерани, победили великия Наполеон, и с това бяха отстояли на суша честта на звездното знаме.

Войната донесе неизмерими материални загуби на всички засегнати, но и някои трайни печалби поне на двамина. На двадесет и четвърти декември 1814 година бе подписан Гентският договор и пушките бяха закачени по стените на хижите. В договора не се споменаваше нищо за причината на войната — правото да претърсваш чужди кораби в открито море. Защо да говорят за нея? Ако някое голямо момче тормози друго по-малко и бъде изневиделица повалено с един удар, не е необходимо да се изложи в официален документ, преди двамата да си стиснат ръка, че „Аз, Джон, от едната страна, а именно тормозещият, с настоящото се съгласявам, обещавам и договарям да се въздържам в бъдеще за вечни времена да тормозя теб, Джонатан, от другата страна, а именно тормозения.“ Тая подробност вече бе уредена по самата логика на събитията. Правото за претърсване бе умряло, преди да се роди мирът, та дори и мястото, където е погребано, е отдавна вече забравено.

* * *

Ролф и Куонаб се заловиха отново с лов тая зима, а веднага с настъпването на пролетта и щом свърши сеитбата, той и Ван Тръмпър си избраха стопанства. Всеки долар, който успяха да намерят, бе вложен в хубави земи по полегатите склонове в горното течение на Хъдзън. Ролф настояваше да направят възможната най-голяма покупка. Хендрик малко нещо се страхуваше така да изгори всички мостове зад гърба си. Но купувач за неговото стопанство се намери неочаквано бързо, човек, който не разбираше много от земеделие, и пътят се отваряше сам. Сватбата стана чак на следващата година, когато Анет навърши деветнадесет, а Ролф — двадесет и една година. Домът, в който се нанесоха, не беше точно замък, но много по-завършен и човешки.

Това бе началото на ново селище. Има ли достатъчно добра земя, всичко друго е лесно: съседите им ставаха все повече, всички парцели бяха откупени. Ролф и Хендрик започнаха да забогатяват и Хендрик в крайна сметка беше благодарен за далновидната настойчивост, която на времето бе сметнал за твърде прибързана, да купят колкото могат повече земя. Сега тъкмо това беше добре дошло, защото в бъдните години порасналите му синове щяха да бъдат осигурени и да си останат у дома.

Праговете на реката предлагаха, както Ролф бе предвидил, прекрасен източник на енергия. Много рано той отвори дюкян и захвана търговия с кожи. Сетне благодарение на грижливата си спестовност можа да си направи дъскорезница, а около нея израсна селище с пощенска станция, която носеше името на Ролф върху табелата.

Куонаб, разбира се, беше дошъл с Ролф, но отбягваше къщата, а още повече, когато тя порасна. В едно отдалечено и закътано местенце той си построи вигвам.

Скукъм трябваше да раздели предаността си, но реши въпроса, като раздели времето си между двете жилища. Той не се промени много, но се издигна поне до основния зоологически факт, че кокошките не са яребици, и с това си осигури високомерното разположение на кудкудякащата тълпа, която се събираше сутрин при повикването на Анет. Да, направи дори и още една стъпка напред, защото се случи веднъж храбро да прогони непросветеното куче на един съсед, „едно долнопробно псе“, чиито орнитологически схващания бяха толкова прости, колкото са били отначало неговите.

Всичко това говореше добре за него, защото сега му беше вече трудно да се учи: не беше вече млад и преди да види осмата пролет да стопи снеговете, бе повикан в Страната на добрия лов, където няма бодливи свинчета, а кокошките са в изобилие от всички страни и няма наблизо човек, който да ти се бърка в радостта.

И въпреки всичко, когато умря, той остана жив. Споменът за него остана завинаги свеж, защото Скукъм номер две запълни неговото място, отстъпи го на Скукъм номер три и тъй родът им продължава до ден-днешен.