Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (40)

Най-рядката кожа

Те видяха тая сребърна лисица три или четири пъти през зимата, а веднъж откриха, че тя бе имала дързостта да скочи от висока преспа върху склада, а оттам върху покрива на хижата и си беше похапнала от белите зайци, които ловците държаха там за стръв на капани. Ала всичките усилия да я хванат в примка или застрелят бяха напразни и познанството им можеше да си свърши, както беше започнало, ако не беше една случайност.

Тая зима излезе много снежна. Големият сняг е най-тежката беда, която може да сполети четириногите горски обитатели. Той крие тяхната храна, та не могат да я стигнат, и пречи на тяхното движение, та нито могат да отиват надалеч да търсят прехрана, нито да тичат бързо, за да се отърват от враговете си. Затова дълбокият сняг значи за тях лишение от свобода, глад и смърт. Има два начина за спасяване от това положение: кокили и снегоходки. Второто е много по-хубаво. Канадският елен и лосът имат кокили; заекът, пантерата и рисът носят снегоходки. Когато навали три-четири стъпки мек сняг, рисът е цар на всичките дребни зверчета и съвсем не се страхува от големите. Човекът с неговите снегоходки господарува над живота на повечето диви четириноги.

Скукъм, понеже не разполагаше нито с кокили, нито със снегоходки, често оставаше сам в хижата. Изглежда, именно при един от тия случаи сребърната лисица насмалко не го влуди, докато ядеше зайци на покрива над главата му.

Вбесяващото ограбване на капаните им продължаваше на нередовни интервали през цялата зима, но крадецът беше достатъчно хитър или имаше достатъчно късмет и все им се изплъзваше.

Те се връщаха в хижата след тридневна обиколка, когато видяха върху белия простор на езерото две животни, които ту тичаха, ту се биеха. „Скукъм и лисицата“ — бе първата им мисъл, но когато влязоха в хижата, бяха поздравени от самия Скукъм.

Куонаб загледа втренчено двете движещи се точки и каза:

— Единият няма опашка. Мисля, че е пийшу (рис) и лисица.

Ролф готвеше обяд. От време на време поглеждаше към езерото и виждаше двете точици, които повече тичаха. След като се нахраниха, момчето каза:

— Хайде да обиколим тихичко и да видим дали не ще можем да ги ударим.

Те сложиха снегоходките си и като се мъчеха да не бъдат забелязани, минаха по еленския брод и през гората, докато се намериха близо до биещите се, и там видяха нещо, което веднага им напомни деня на унижението на Скукъм.

Стотина крачки пред тях на открития сняг лице срещу лице стояха огромен рис и старата им приятелка, черната и блестяща сребърна лисица. Лисицата, отчаяна, се зъбеше с двете редици прекрасни зъби, но беше затънала до корем в снега при усилието си да избяга. Беше вече тежко ранена. Така или иначе, тя беше във властта на риса, който въпреки че беше по-тежък, имаше такива чудесни широки снегоходки, че се плъзгаше по повърхността, докато крачката на лисицата затъваха надълбоко. Рисът се беше доста поуморил и все още изпитваше страхопочитание пред тия две редици зъби, които тракаха като капан, когато се приближеше прекалено много. Беше решил, разбира се, да убие черната си съперница, но така, че да не пострада сам той. Наново и наново се подхващаше последната схватка и капналата лисица се хвърляше запъхтяна през предателския, безмилостен сняг. Само да можеше да се върне в някакво прикритие, би намерила място, което да я защити откъм гърба, и би могла да се бори за живота си. Но накъдето да се обърнеше, виждаше пред себе си тая огромна котка, двойно въоръжена и пригодена за снега, както лисицата никога не може да бъде пригодена.

Никой не би могъл да наблюдава тоя смел бой, без да почувствува, че взема страната на красивата сребърна лисица. Ролф поне искаше да й помогнат да избяга, когато настъпи окончателното стълкновение. При нов опит да се спусне към гората, лисицата изчезна от погледа в преспа, останала мека, поради стърчащата през нея острица, и преди да може да се съвземе, челюстите на риса се впиха във врата й, а безпощадните нокти се забиха в корема й.

Оправданието на убиването е в самосъхранението и в тоя случай това щеше да се докаже, ако рисът се нахранеше с лисицата. Постъпи ли той така? Съвсем не. Той поотърси козината си, самодоволно облиза гърдите и лапите си, ръфна още веднъж трупа и се запъти спокойно по снега покрай брега.

Куонаб притисна гърба на ръката си до устата и високо изквича, също като хванат в примка заек. Рисът спря, завъртя се и затича направо към многообещаващата музика. Без нищо да подозира, той стигна на двадесетина крачки от ловците. Кремъклийката изтрещя и рисът пририта на снега.

Красивата кожа на сребърната лисица беше малко пострадала, но струваше почти двойно повече от целия им досегашен улов, а кожата на риса се равняваше на още една бялка.

Сега можаха да разгледат следите и разбраха, че лисицата е ловила зайци в един гъсталак, когато е била нападната от риса. Първо е тичала насам-натам из храсталака и се е опазила от сериозни рани, понеже снегът беше отчасти утъпкан от зайците. След около един час такова тичане тя се изморила и се опитала да се спаси, като изоставила територията на риса и хукнала през откритото езеро. Но тук снегът се оказал твърде мек, за да може изобщо да се крепи върху него, а рисът все още могъл да се плъзга отгоре. И това е било съдбоносна грешка. Тя е била силна и смела. Била се е най-малко още един час, преди много по-силният, по-тежък рис да я умори. Нямаше никакво оправдание. Това беше явен случай на кръвожадно убийство, но в тоя случай отмъщението бе бързо и правдата възтържествува по-скоро от всеки друг път.