Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (1)

Вигвамът под скалата

Наближаваше ранният пролетен изгрев, когато Куонаб, последният от рода Мейанос Синауа, излезе от вигвама си, закътан под стръмнината, която загражда Азамък откъм изток, изкачи се на огромната скала в най-високата й точка, изправи се и мълчаливо зачака първия слънчев лъч да огрее морската шир, простряла се между Кънетикът и Сиуонейки.

Безгласната му молитва към Великия дух свърши, когато един златен лъч се стрелна от дългата върволица облаци ниско над морето, и Куонаб запя своеобразна индианска песен за изгряващото слънце, един зов към бога на деня:

О, ти, който се издигаш от ниския облак,

за да гориш в необятните висини,

аз те приветствувам! Прекланям се пред теб!

Отново и отново подемаше той песента под ударите на малък тамтам, докато великото светило не стопи облака и червеното чудо на изгрева бе завършено.

Червенокожият се запъти обратно към вигвама, долу в своя дом, сгушен под закрилящата го скала, изми си ръцете в купа от липово дърво и се залови да приготвя простата си закуска.

Наля вода в закачено над огъня калайдисано медно котле; когато тя завря, забърка в нея малко счукана царевица и няколко миди. Докато те се варяха, индианецът взе кремъклийката си, предпазливо се прехвърли пълзешком през билото, което пазеше вигвама от северозападния вятър, и се взря с ястребовите си очи в широкия простор на водата, задържана от висок бобров яз и изпълнила малката долина на рекичката Азамък.

Зимният лед още покриваше езерото. Само из по-топлите плитчини имаше открита вода, където можеше да има патици. Патици не се виждаха, но до ръба на леда имаше нещо кръгло, в което, макар и да беше толкова далече, той от пръв поглед позна мускусен плъх.

Ако пропълзеше около езерото, лесно би могъл да се доближи на разстоянието на изстрел, но индианецът веднага се върна във вигвама, където смени пушката с оръжието на своите деди — лък и стрели и дълго влакно за въдица. Кратко, бързо дебнене и до мускусния плъх, който продължаваше да гризе корена на една перуника, останаха тридесет стъпки. Ловецът нави влакното на земята, завърза го за една стрела, опъна лъка — дзън — стрелата задърпа влакното извивка подир извивка и прониза плъха. Пляс! Зверчето изчезна под леда. Но влакното беше в ръцете на ловеца; леко подръпване и плъхът се появи на повърхността, Куонаб го уби с пръчка и го извади от водата. Ако го беше застрелял с пушка, положително щеше да го загуби.

Индианецът се върна в своя стан, изяде скромната си закуска и нахрани дребното, приличащо на вълк жълто куче, вързано вътре в шатъра. Той внимателно одра мускусния плъх, като го цепна първо между задните крака, а след това започна да обръща кожата наопаки като ръкавица, докато тя се смъкна от муцунката. Вкараната в нея огъната пръчка я разпъна, докато за ден-два изсъхне и стане готова за продан. Грижливо почистеното месо Куонаб закачи на сянка, за да му послужи за обяд.

Докато работеше, в гората се зачуха стъпки и след малко от храстите и листака се появи висок мъж с груб вид, червен нос и засукани бели мустаци. Той се спря, когато видя индианеца, изгледа с презрение плячката от сутрешния лов, подхвърли обидна забележка за „плъхоядеца“ и се запъти към вигвама може би, за да надникне вътре, но бавно и ясно изреченото от индианеца „Махай се!“ го накара да промени намерението си. Той измърмори нещо като „червенокож скитник“ и се насочи към най-близкото стопанство.