Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (61)

Ролф научава нещо от Ван

Човек може да се справи със собствения си случай толкова, колкото бълнуващ лекар може да си предпише правилно лекарство.

Из мъдростите на Сай Силван

Каквото превъзходство и да изпитваше Ролф в лодката или в гората, имаше едно място, където Ван Кортланд оставаше ненадминат, и това беше в дългите беседи, които водеха пред лагерния огън или в хижата на Ван, където Куонаб рядко влизаше.

Най-интересните теми, които се разглеждаха в тия беседи, бяха древната Гърция и съвременният Олбъни. Ван Кортланд познаваше добре гръцката история и литература и намерил възприемчив слушател, разказваше вълнуващите предания за царствената Троя, Атина и Пергам с влюбеното увлечение на човек, на когото за учителите е било лесно да предават класическа история. А когато напевно рецитираше плавните гръцки героични стихотворения за обсадата на Троя, Ролф слушаше с чудноват интерес, като вземем под внимание, че не разбираше нито дума гръцки. Но той твърдеше:

— Звучеше като думи и стъпки на мъже, развълнувани от някакви големи събития.

Олбъни и политиката също бяха много важни теми, а също и животът в Капитолия с неговите враждуващи кръгове и клики, обществени и политически. Те се виждаха извънредно смешни и странни на Ролф. Без съмнение, понеже Ван Кортланд му ги описваше в такава светлина. И Ролф често се чудеше как могат разумни хора да си пропиляват времето за такива глупости и детинщини, каквито му се виждаха всички тия условности на обществения живот. Ван Кортланд се усмихваше на забележките му, но дълго не му отговаряше.

Един ден, първия след като завършиха хижата на Ван Кортланд, когато двамата се доближиха, собственикът отвори вратата и се дръпна, за да даде път на Ролф.

— Влизайте — каза Ролф.

— След теб — учтиво отговори Ван.

— Карайте бе! — пак се обади момчето, и развеселено, и нетърпеливо.

Ван Кортланд допря шапката си и влезе.

Вътре Ролф решително се обърна към него и каза:

— Оня ден вие ми казахте, че имало основание за всички тия светски фокуси; сега ще ми кажете ли какъв е, по дяволите, смисълът на всички тия смешни похвати? Струва ми се, че никой свободен американец не би трябвало да сваля шапка пред никой друг освен пред господа.

Ван Кортланд се засмя тихо и отговори:

— Можеш да бъдеш сигурен, че всичко, което се върши като светски обичай, е плод на здрав разум, с изключение на едно-две неща, останали, след като причината за възникването им е отдавна изчезнала, както копчетата отзад на дрехата; тях са ги слагали първоначално, за да закопчават полите, та да не пречат на сабята. Носенето и употребата на сабите са отдавна изчезнали, но копчетата все още си стоят. А за това, дето казваш да не се сваля шапка пред никого, то зависи напълно от значението, което му придаваш; а понеже е обществен обичай, трябва да го приемеш в значението, което му придава обществото. По времето на странствуващите рицари всеки при среща с непознат човек трябвало да го смята за неприятел — в десет на един случаи той е бил. А знакът и доказателството за приятелските намерения било да вдигне дясната си ръка без оръжие в нея. Ръката се вдигала високо, от разстояние на изстрел с лък, а към това се добавяло още едно доказателство, като се вдигало забралото на шлема и се откривало лицето. Опасностите по пътищата съществували дълго след като рицарите спрели да носят броня, затова същото движение се запазило в същото значение, само че се повдигала шапката. Ако някой не го правел, той изразявал или презрение, или враждебност към другия, или пък показвал себе си като груб невежа. Така във всички цивилизовани страни свалянето на шапката е знак за взаимно доверие и уважение.

— Е, да! Така всичко добива друго значение. Но защо е трябвало да си допрете шапката, когато ей сега влязохте тук преди мене?

— Защото това е моят дом, ти си мой гост. Предполага се, че трябва да се държа към теб със зачитане и да ти дам преднина. Ако бях те оставил ти да ми отвориш вратата, щях да те поставя в положението на мой слуга; за да уравновеся отношенията, аз ти показвам, че те смятам за равен и те уважавам.

— Хм — заключи Ролф, — то само показва, както старият Силван казва, че „това самонадеяно съждение, действуващо като стоманен капан, дето се затваря от един косъм, не чини пет пари. И колкото повече човек научава, толкова по-несигурен става. А нещата, дето са траяли дълго време, надали ще са били на гнили основи“.