Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rolf in the Woods (The Adventures of a Boy Scout with Indian Quonab & Little Dog Skookum), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2016)
Допълнителна корекция
thefly (2021)

Издание:

Ловци в северните гори

Ърнест Томпсън Сетън

 

Редактор: Мери Цонева

Технически редактор: Фани Владишка

Коректор: Мария Стоева

Художествен редактор: Кремен Бенев

Корица: Николай Буков

 

Преведе от английски: Сидер Флорин

 

Ernest Thompson Seton

Rolf in the Woods

Doubleday, Doran & Company, Inc.

Garden City, New York 1928

Ч 820–3

 

Формат 59×84/16; печатни коли 17

издателски коли 14,09; дадена за печат на 28.V.1968 г.;

подписана за печат на 6.VII.1968 г.; ЛГ III-1;

Поръчка на издателството №73

Цена 1,40 лв.

 

ЗЕМИЗДАТ, София, 1968

Държавна печатница „Тодор Димитров“, кл. №1, София, пор. №14406

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Разузнаване в Канада

— Има две неща, които обикновено проличават при всяка всенародна криза — каза Сай Силван пред сената: — първо, сума негодни глупаци на командирски длъжности: второ, сума велики командири сред редниците. И за щастие, преди кризата да мине, всичко неизменно се нарежда и всеки отива там, където му е мястото.

Колко вярно е това, народът едва сега започваше да разбира. Глупаците на командните места вече се бяха проявили и лятото на 1813 година бе пълно с допълнителни доказателства. Май, юни и юли изтекоха с много пътувания за Ролф и много пъти с тъжни новини. Злополучията при Стоуни Крийк, Бивър Дам и Ниагара бяха жестоки удари за армията на западната граница. През юни на езеро Шамплен смелият, но безразсъден лейтенант Сидни Смит бе вкарал двата си военни кораба в клопка. Така „Гръмливи“ и „Орел“ бяха загубени от американците и подсилиха с два кораба британската флота на езерото.

Насърчени от тия успехи, англичаните правеха набег след набег в американска територия на север от езеро Шамплен и унищожаваха всичко, каквото не можеха да отнесат.

Ролф и Куонаб отиваха на разузнаване в тая страна, та ако могат на време да предупредят за нахълтването на по-многочислени сили.

Американците не бяха склонни да прибягват до помощта на индианците при воденето на войната. Британците не страдаха от такива скрупули и имаха много червенокожи съюзници. Случаят с Куонаб обаче не беше обикновен, понеже за него поръчителствуваше белият му другар, и сега той вършеше добра работа, тъй като знаеше малко френски и можеше да шари между заселниците, без някой да подозре, че е американски разузнавач.

Тръгваше сам и отиваше надалеч. Познаваше местата почти до Монреал и през юли бродеше около Одълтаун, когато дочу откъслечни думи от разговор, които породиха желанието да чуе повече:

— Полковник Мърей… хиляда и двеста души… четиристотин войници…

В това време Ролф се криеше в гората около Ла Кол Мил. Видя да влизат там рота след рота войници, докато се събраха най-малко петстотин души. Когато се стъмни, реши да рискува и да се приближи повече. Той излезе от гората и мина предпазливо през откритото пространство около мелницата.

Сеното беше окосено и повечето прибрано, но имаше една копа сред полето. Ролф беше близо до нея, когато чу гласове на войници от мелницата. Скоро много от тях излязоха с одеяла в ръце. Изглежда, в мелницата нямаше място за тях и трябваше да нощуват в полето.

Разузнавачът заотстъпва, когато шум зад гърба му подсказа, че друга група войници се приближава от тая посока и че е заграден от двете страни. Можеше да се скрие само на едно място и това място беше под копата сено. Той повдигна долния край на сеното и се вмъкна отдолу, но то беше пълно с тръни и къпини. Всъщност тъкмо затова го бяха оставили и сега всичките бодли бяха на негово разположение.

Сърцето му затуптя по-бързо, когато чу дрънчене на оръжие и тежки крачки; те се доближиха. Тогава гласовете зазвучаха по-ясно. Чу също шум, който безпогрешно подсказваше, че двете групи ще спят на открито и че е почти заобиколен. Като не знаеше как е най-добре да постъпи, той се спотаи. Войниците приказваха високо, след това започнаха да си правят легла и Ролф чу някой да казва:

— Ей там една копа сено, донеси малко тук.

Един войник се доближи да вземе наръч сено, но изригна поток от ругатни, когато голите му ръце допряха безбройните тръни и шипове. Другарите му се изсмяха на злощастието му. Той отиде до огъня и се закле, че ще подпали копата, и наистина се върна с горяща пръчка.

Ролф се приготви да хукне да си спасява живота, щом се подпали външният пласт, и загледа нагоре в лицето на войника, докато той раздухваше пръчката. Но пламъкът беше угаснал, тръните не бяха сухи и не можаха да се запалят. Тогава войникът пак замърмори, захвърли пушещата пръчка и си отиде. Когато той бе на безопасно разстояние, Ролф събра шепа пръст и затрупа тлеещата пръчка.

Това беше критичен момент и само изчакването го спаси.

Двама войници дойдоха с одеялата си и ги постлаха наблизо. Известно време те пушеха и си приказваха. Единият почти нямаше тютюн, другият рече:

— Нищо, в Платсбърг ще има достатъчно. — Двамата се изсмяха.

След това Ролф чу „Щом полковникът…“ и други откъслечна фрази.

Мястото беше крайно неудобно: тръните го бодяха по лицето и врата. Не смееше да промени положението си. А колко време трябваше да остане така, беше въпрос. Щеше да се опита да избяга, когато всички стихнат.

По-близките войници се бяха вече настанили за почивка. Наоколо бе много тихо, когато Ролф предпазливо надзърна и видя две ужасни неща: първо, двама часовои, които крачеха напред-назад по края на стана; второ, изгряваща пълнолика, блестяща месечина. Колко страшен може да бъде тоя хубав диск, Ролф никога досега не бе знаял.

Ами сега, какво да прави? Беше хванат в клопка сред военен стан, а без съмнение Ла Кол Мил бе сборно място за някаква важна експедиция.

Имаше предостатъчно време да обмисли всичко това. Ако не сполучеше да избяга, преди да се съмне, положително щяха да го открият. Униформата можеше да му спаси живота, ала войниците имат опасен обичай прибързано да се разправят с шпионин, а след това, когато е твърде късно, да видят, че е с униформа.

От време на време надзърташе, но гледката оставаше все същата, спящият полк, крачещите часовои, все по-ярко светещата месечина. Сетне смениха караула и освободените часовои не можаха да си изберат друго място, ами рътлинката край копата. И пак единият от тях дойде да си вземе от сеното за постелка, и пак смешно се ядоса, когато откри, че е куп тръни. Колко благодарен беше Ролф на тия дразнещи бодли, които се забиваха в лицето и врата му!

Сега беше заграден от всички страни и като не знаеше какво да прави, не правеше нищо. Един-два часа лежа неподвижно, сетне просто заспа. Събуди го леко шумолене до главата и като надзърна, видя две полски мишки, които се гонеха до него.

Месечината вече светеше ярко и движенията на мишките се виждаха ясно: те се хранеха със семената на растенията в копата и от време на време се втурваха под сеното. След това се заиграха по-надалеч и се веселяха с шушулка от див грах, когато лека сянка се понесе безшумно над полето. Нещо се стрелна, нещо припряно хукна, — сграбчване, слаб писък и една от мишките бе понесена от ноктите на пернат враг. Останалата жива мишка се втурна под сеното, изтича през лицето на Ролф и се скри някъде по-навътре.

Нощта мина с неспокоен, често прекъсващ сън. Тръбата изсвири в зори и войниците наставаха да си правят закуска. Пак един се доближи да вземе стиска сено за разпалване на огън, и пак приятелите на Ролф — тръните — изиграха ролята си. Сега слухът му долавяше все повече и повече многозначителни думи и звуци: „Платсбърг“… „полковникът“… и тъй нататък.

Закуската миришеше удивително примамливо — нещастният Ролф умираше от глад. Съблазнителният аромат на кафето обгръщаше копата. Той си имаше сушено месо, но това, което му трябваше, беше вода: измъчваше го жажда, беше се схванал и изтощил. Това беше най-трудната борба в живота му. Стори му се много дълго, макар че закуската без съмнение свърши за по-малко от половин час, и за облекчение на Ролф се чуха звуци на маршируване и шумът заглъхна в далечината.

Като покри главата си със сено и бавно я вдигна, той можа без особена опасност да се огледа наоколо. Беше ярко слънчево утро. Копата сено, или копата тръни, беше една от няколкото зарязани на полето. Беше на четвърт миля от прикритие. Войниците бяха на работа — сечаха дървета и правеха ограда около мелницата, а най-страшното от всичко беше, че едно дребно псе душеше насам-натам и търсеше огризки, където бяха закусвали войниците. Ако това куче се доближеше до скривалището му, това щеше да бъде краят на играта. На такова малко разстояние можеш да излъжеш човек, но не и куче.

За щастие остатъците от закуската се оказаха изобилни и псето отиде да помогне на свой приятел в провеждането на разни интересни анализи на миризми покрай коловете на портата в оградата.