Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (77)

Защо бе нападнат Платсбърг

Цялата слава за мъдростта на бухала се гради върху това, че изглежда мъдър и си мълчи.

Из мъдростите на Сай Силван

Случката със совата бе една от комедиите в техния живот, а сега ги чакаше работа. Разпокъсаните новини, донесени от Куонаб, допълнени с дочутото от Ролф, ясно означаваха едно: че полковник Мърей се кани да нападне Платсбърг с около хиляда войници.

Те бяха длъжни да уведомят генерал Хамптън без всякакво бавене.

В Бърлингтън, на четиридесет мили, беше главната квартира. Платсбърг, на двадесет мили, беше набелязан като плячка.

Трябваше да добавят още една подробност: дали нападението ще бъде извършено по суша или по вода? Във втория случай трябваше да узнаят какви приготовления се правят в британската флотска база Ил-о-Ноа. Те пътуваха цялата нощ през тъмната гора, за да стигнат там, при все че беше само на седем мили, и щом съвсем се раздени, видяха внушителните редици на два бойни кораба, три канонерки и към петдесет големи лодки, готови и без съмнение чакащи само промяна във вятъра, който по това време на годината духаше на Шамплен почти непрекъснато от юг.

Тричасов преход от десет мили по познати сега пътища доведе Ролф и другаря му до северния край на Биг Чейзи, където беше скрито тяхното кану, и те потеглиха, без да губят време, за Бърлингтън, на тридесет мили. Вятърът духаше насреща им и когато след четири часа спряха за обяд, бяха изминали не повече от десетина мили.

Целия следобед трябваше да се борят с високи вълни. Това значеше, че трябваше да се придържат по-близо до брега, в случай че се преобърнат, а това удължаваше пътя, но значеше също, че неприятелят няма да се помръдне, докато духа тоя вятър.

Те влязоха в пристанището на Бърлингтън чак в шест часа вечерта и забързаха към щаба на Хамптън.

Посрещна ги неговият адютант и когато разбра, че носят новини, влезе при генерала. Тогава чуха от вътрешната стая заповедта на големеца, изречена с прекалено висок тон:

— Доведете ги, господине!

Бутилките на масата, моравото му лице и преплитащият се език показваха колко основателна беше ширещата се мълва.

— Нападение срещу Платсбърг? Ха, дано! Дано да е така! Господа — обърна се той към своя щаб, — трябва ми само възможност да ги докопам. Ха-ха! Заповядай, налей си, Маком — и генералът побутна каната към сериозен млад офицер, който стоеше до него.

— Не, благодаря ви, господин генерал — отговори офицерът.

Генералът махна с ръка, разузнавачите излязоха, озадачени и засрамени. Това ли беше мозъкът на армията? Нищо чудно, че американските войници загиваха нахалост.

Но Маком събра смелост да му подскаже:

— Имате ли някакви заповеди, господин генерал? Смята се, че на тия разузнавачи може да се разчита. Доколкото разбрах от тях, британците чакат само промяна на вятъра. Имали между хиляда и две хиляди войници.

— Ще имаме достатъчно време утре сутрин, господине. Платсбърг ще бъде стръвта в моя капан, нито един от тях не ще се върне жив — и генералът пусна щаба да си върви, та да може да се подкрепи, за да се запази от заплашващата го настинка.

Друг млад мъж, лейтенант Томас Макдоноу, флотският командир, се опита на свой ред да го пораздвижи и да го накара да осъзнае опасността. Първо заяви, че лодките и канонерките му са готови и за шест часа би могъл да прехвърли три хиляди войници от Бърлингтън в Платсбърг. След това се осмели да подчертае необходимостта да се действува.

Шамплен е езеро с два вятъра. Две седмици беше духало от юг, сега всеки ден можеше да задуха северният вятър. Макдоноу подчерта това съображение, но всичко беше напразно и погнусен и унизен, младият офицер се подчини на заповедта „да чака, докато го питат за мнението му“.

На другия ден Хамптън нареди да се направи парад, вместо да заповяда натоварването на войските, и не беше в достатъчно добро състояние да се яви лично.

Цялата армия знаеше вече за положението на нещата и особено милицията не се въздържаше да изрази мнението си.

На другия ден, 30 юли, вятърът се промени. Хамптън бездействуваше. Сутринта на 31 юли чуха тътена на топовете на север и привечер разузнавачите дойдоха с новината, че нападението е започнало. Платсбърг беше превзет и плячкосан от войска, три пъти по-малочислена от струпаната в Бърлингтън.

Остри, парливи думи не слизаха от устата на обикновените войници и младите офицери формално ги мъмреха, когато се случеше да дочуят нещо. Несъмнено проявяваше се законът, както го беше определил Сай Силван: „Глупаците на командните места, водачите между простите войници.“

А сега не закъсняха новини за нови бедствия — битките при Бивър дам, Стоуни Крийк и Ниагара. Историята се повтаряше почти във всеки от тия случаи — храбри бойци, зле обучени, но безпогрешни стрелци, вкарвани в капан от некадърни командири.

През септември лейтенант Маком бе назначен да командува в Платсбърг. То се оказа толкова добра поличба, колкото и умен ход. Непосредствено след това в целия тоя мрак се разчу новината за прочутата победа на Пери на езерото Ири, отбелязала нова ера за американската кауза, последвана от унищожаването на Морейвиънтаун и на британските войски в него.

Раздвижен най-сетне, генерал Уилкинсън изпрати депеша на Хамптън да нареди нападение срещу Монреал. Нямало никаква вероятност да не успеят, пишеше той, понеже единствената защита на Монреал се състояла от шестстотин морски пехотинци. Неговите войски наброявали осем хиляди души. Войските на Хамптън — четири хиляди. Чрез обединяването им в устието на река Шатогей щяла да се образува непобедима армия.

Така изглеждаше. Ролф още не беше влизал в истински бой и започваше да копнее за фронта. Но поради способностите си на куриер беше непрекъснато зает с пренасяне на депеши. Пътят за Сакит Харбър и оттам до Огденсбърг и Къвингтон и обратно до Платсбърг му беше познат до най-малки подробности, а с лодката си беше посетил всички пристанища на езерата Шамплен и Джордж.

Беше в Олбъни през втората половина на октомври и първата на ноември, но лошите новини пътуваха бързо. Хамптън поискал от Макдоноу да „връхлети върху Ил-о-Ноа“ — безумно искане, изпълняването на което щяло да доведе до положителното унищожение на американската флота. Общите нареждания, получени от Макдоноу, били: „Сътрудничете с армията, но на всяка цена запазете надмощието си на езерото“ и той отказал да изпълни заповедта на Хамптън.

Хамптън го заплашил с военен съд и отмъщение след връщането си, тръгнал по суша, но при Шатогей бил пресрещнат от много по-малочислен отряд канадци, който му оказал такава успешна съпротива, че генералът заповядал отстъпление и войските му се върнали в Платсбърг.

Междувременно генерал Уилкинсън се проявил още по-зле. Неговите войски възлизали на осем хиляди души. От тях в ариергарда били две хиляди и петстотин. Един отряд от осемстотин канадци непрекъснато ги нападал по пътя. Обърнали се да се разправят с тях, американците били напълно разбити при стопанството на Крайслър и генерал Уилкинсън се отказал от щурмуването на Монреал, прекосил Свети Лаврентий и се установил за зимата в Шатогей.

През декември Америка отбеляза важен напредък, като освободи Хамптън от командуването.

С приближаването на пролетта стана ясно, че първият ход на Уилкинсън ще бъде да превземе Ла Кол Мил, която беше превърната в доста силна крепост и база за нападения срещу американската граница, отстояща на около пет мили.

Между всичките разузнавачи Ролф най-добре познаваше тая област. Въпреки това никой не помисли за него и той бе изпратен с документи в Платсбърг. Атаката бе провалена отначало докрай и когато Уилкинсън бе окончателно отблъснат, само благодарение на Маком отстъплението не се превърна в разгром.

Но и това зло бе за добро, защото Уилкинсън бе отзован и законът почти се изпълни — некадърниците се махнаха. Генерал Маком командуваше сухопътните сили, а Макдоноу — флотата по езерото.