Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rolf in the Woods (The Adventures of a Boy Scout with Indian Quonab & Little Dog Skookum), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2016)
Допълнителна корекция
thefly (2021)

Издание:

Ловци в северните гори

Ърнест Томпсън Сетън

 

Редактор: Мери Цонева

Технически редактор: Фани Владишка

Коректор: Мария Стоева

Художествен редактор: Кремен Бенев

Корица: Николай Буков

 

Преведе от английски: Сидер Флорин

 

Ernest Thompson Seton

Rolf in the Woods

Doubleday, Doran & Company, Inc.

Garden City, New York 1928

Ч 820–3

 

Формат 59×84/16; печатни коли 17

издателски коли 14,09; дадена за печат на 28.V.1968 г.;

подписана за печат на 6.VII.1968 г.; ЛГ III-1;

Поръчка на издателството №73

Цена 1,40 лв.

 

ЗЕМИЗДАТ, София, 1968

Държавна печатница „Тодор Димитров“, кл. №1, София, пор. №14406

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Ролф се справя успешно с положението

Глупак над глупците е тоя, който не е цар в някое кътче.

Из мъдростите на Сай Силван

Човекът, който ти е сторил зло, никога не ще ти прости, а тоя, който ти е помогнал, ще ти бъде винаги благодарен. Да, няма нищо, което да те привлича толкова към някого, колкото съзнанието, че си му помогнал.

Куонаб беше помогнал на Ролф и това го привличаше към него повече, отколкото към много съседи, които познаваше от години; беше готов да го обикне. Бяха се събрали случайно, но много скоро стана ясно, че между тях възниква приятелство. Ролф беше твърде голямо дете, за да се замисля за далечното бъдеще. Също такова дете беше и Куонаб. Повечето индианци са само големи деца.

Но имаше едно нещо, за което Ролф се замисляше. Той нямаше право да живее в шатъра на Куонаб, без да осигурява припадащия му се дял от всичко необходимо за живота. Куонаб изкарваше прехраната си отчасти с лов, отчасти с риболов, отчасти с продаване на кошници и отчасти, като поработваше това-онова при съседите. Ролф съвсем не беше научен да живее като безделник и когато си даде сметка, че може да остане при Куонаб цялото лято, каза му без заобикалки:

— Позволи ми да остана тук един-два месеца. Аз ще поработвам по някой и друг ден и ще купувам достатъчно продукти, за да преживея.

Куонаб не му отговори, но очите им се срещнаха и момчето разбра, че е съгласен.

Ролф отиде още същия ден в стопанството на Оубадая Тимпани и му предложи да работи на надница, да прекопава царевицата и картофите. Кой стопанин не се радва на помощници по време на сеитба или жътва? Въпросът беше само какво знае момчето и колко пари иска? Първото пролича много скоро. Обикновената надница на момчетата по онова време беше два долара седмично, а когато Ролф предложи да взема половината в припаси, всъщност щеше да получи три долара седмично и храна. Храната беше евтина, колкото и надницата, и в края на седмицата Ролф донесе в стана един чувал овесено брашно, един чувал царевично брашно, една мяра картофи, куп ябълки и един долар в пари. Доларът похарчиха за чай и захар и всичко това щеше да стигне на двамата за цял месец. Така Ролф можеше да остане във вигвама с чиста съвест.

Разбира се, нямаше никаква възможност да се опази от знанието на клюкарското градче Мейанос, че индианецът има за съжител бяло момче и че момчето е Ролф. Това породи големи разногласия в мненията наоколо. Някои смятаха, че това не бива да се допуска, но Хортън, който притежаваше земята, на която стануваше Куонаб, не виждаше никакво основание за намеса.

Обаче Кечура Пек, една стара мома, виждаше най-сериозни основания. Тя беше девица с религиозно призвание в живота и твърдеше, че е престъпление един християнин да бъде възпитан от безбожен езичник. Тя се тревожеше за това почти толкова, колкото за безверниците в Централна Африка, където нямало неделни училища, а дрехите били такава рядкост, както и черквите. След като не сполучи да заинтересува нито пастора Пек, нито старейшината Кнап и се отчая, че ще получи скоро отговор на личните си молитви, тя се реши на смела стъпка, „и то едва след много безсънни, прекарани в молитви нощи“, а именно: да занесе библия в твърдината на езичника.

Така една слънчева юнска утрин хората можеха да я видят, превзета и надута — сякаш с ореол, както й се стори, когато придаде съответното изражение на устата си пред огледалото, — да се запътва към езерото Пайпстейв с библия в ръка и с чисто избърсани очила, готова да прочете подбрани текстове на непросветените.

Тя беше изпълнена с мисионерски дух, когато напусна Мейанос, и донякъде изпълнена с него, когато стигна Орчърдския път. Но тоя дух се изпаряваше лесно, а гората й се видя тъй дива и пустинна, че си зададе въпрос, дали жените имат право да стават мисионерки. Когато пред погледа й се откри езерото, местността й се видя неприятно различна от Мейанос, пък и къде ли беше станът на индианеца? Не смееше да извика. Всъщност вече й се искаше да си е пак у дома, но чувството на дълг я накара да измине цели петдесет крачки край езерото и тогава тя се озова на непреодолима скала, един стръмен бряг, който явно й казваше: „Стой!“ Сега трябваше да се върне или да се качи на стръмнината. Присъщата на всеки янки упоритост й казваше: „Опитай се първо да се качиш на стръмнината“. И тя започна дълго трудно изкачване, което свърши, едва когато излезе на висока, гола скала, която падаше отвесно от другата страна и оттам се откриваше гледка на селото и на морето.

Цялата радост, която изпита, когато видя отново своя дом, бързо се стопи пред страшното откритие, че се намира точно над стана на индианеца, а двамата му обитатели изглеждаха тъй безкрайно, ужасно свирепи, че изпита благодарност, дето не са я видели. Тя веднага се дръпна назад, но като се посъвзе достатъчно, за да надзърне пак надолу, видя нещо да се пече на огъня — „една мъничка ръчица с пет пръста“ — както разправяше после, и тя бе обзета от сковаващ страх. Да, беше чувала за такива неща. Само да можеше да се прибере здрава и читава у дома! Защо беше предизвикала провидението по такъв начин? Тя тихичко запристъпва заднишком и се замоли само да може да избяга. Как? И даже да не занесе библията! „Би било грешно да се върна с нея!“ Тя я остави в една цепнатина на скалата, а после, за да не позволи на вятъра да отвее отделни листове, я затисна с камък и побягна от страшното място.

Тая вечер, когато Куонаб и Ролф се нахраниха с царевица и печено месо от миеща мечка, старецът се покатери на скалата да види небето. Книгата веднага му се хвърли на очи, но явно тя бе грижливо скрита там, следователно това бе скривалище. Всяко скривалище е свято за индианеца. Тоя не я докосна, но после попита Ролф:

— Твоя ли е?

— Не.

Без съмнение тя бе собственост на някой, който възнамеряваше да се върне да си я прибере, затова те я оставиха непокътната. Тя лежа там много месеци, докато се развилняха зимните бури. Те откъснаха кориците, разкиснаха листовете, но оставиха такива следи, които дълго време след това помагаха да се познае книгата и дадоха на скалата друго име — същото, което носи до днес: „Скалата на библията, където живееше Куонаб, синът на Кос Коб“.