Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (19)

Следата на брега

Реката на Джисъп беше спокоен поток, който идваше от блатист край, и щеше да бъде много удобна за плаване с кану, ако не бяха падналите дървета. Някои от тях бяха отсечени преди години и подсказваха, че едновремешните ловци са минавали оттук. Веднъж бяха неприятно изненадани, като видяха прясно отсечено дърво на брега, но огорчението им се превърна в радост, когато откриха, че това бе работа на бобри.

Тоя ден изминаха десет мили. Вечерта спряха за нощуване на брега на езерото на Джисъп, горди и щастливи от мисълта, че са пълноправни собственици на всичко наоколо. Тая нощ до тях долиташе от време на време вълчи вой, но като че ли идваше от другата страна на езерото. Сутринта излязоха пеша да поразузнаят и за голяма радост веднага видяха пет елена и навред имаше следи. Това бе явно еленов рай, а имаше, макар и по-малко, следи от други животни — доста много норки, една-две видри, планински лъв и женски лос с теленце. Да видят такова изобилие от възможности действуваше вълнуващо. Увлечени, те вървяха все по-нататък и по-нататък, захласнали се в перспективите за многото очакващи ги радости, когато неочаквано се натъкнаха на нещо, което превърна радостта им в скръб — човешка следа: пресен отпечатък на ботуш от волска кожа. Човек можеше да полудее! На пръв поглед това означаваше, че някой друг ловец ги е изпреварил и е запазил долината за себе си преди тях — запазване на участък, което се признаваше от неписания закон. Те проследиха дирята на около миля. Стъпките вървяха покрай брега — човекът е бързал, понякога е тичал, като се е придържал към западния бряг. Сетне намериха място, където е седял и отворил цял куп миди, след това пак забързал напред. Но нямаше никаква следа от приклад на пушка или друго оръжие, където е седял; и защо беше с ботуши? Ловците рядко ходеха с ботуши.

В продължение на две мили индианецът и Ролф вървяха по следата и на места виждаха, че омразният непознат направо е тичал. После се върнаха, ужасно разочаровани. Отначало им се стори, че това е съкрушителен удар. Пред тях се откриваха три възможности: да потърсят някое място по на север, да приемат, че едната страна на езерото е тяхна, или да установят точно кой и какъв е непознатият. Те се спряха на последната. Спуснаха ладията във водата, натовариха я и тръгнаха да търсят онова, което се надяваха да не намерят — колиба на някой ловец край езерото.

След като изминаха четири или пет мили покрай брега и подплашиха един или два елена, както и цели пълчища патици, пътниците слязоха на брега и там пак намериха съдбоносната диря, неотстъпно водеща на юг. Към пладне стигнаха южния край на западния проток, който водеше към друго езеро, и като изследваха брега, пак откриха стъпките, които тук се отделяха от езерото и се насочваха на юг. Сега пътниците се върнаха в главното езеро и към пладне стигнаха южния му край. Никъде не бяха видели дори следа от хижа, макар и двата бряга на езерото да бяха пред очите им през целия ден. Пътуващият непознат остана забулен в тайна, но той не живееше тук и нямаше основателна причина да не се установят на това езеро.

Къде? Местността изглеждаше еднакво добра навсякъде, но обикновено е най-добре да стануваш край изтичалото. Когато избухне буря, големите вълни не застрашават твоето кану, нито те принуждават да останеш на суша. То е любимо място за преминаване на животни, които избягват езерото, а други, прииждащи ловци, положително ще видят хижата ти, преди да навлязат откъм реката.

От коя страна на изтичалото? Куонаб реши това — от западната. Той искаше да вижда изгрева, а недалеч от водата имаше хълм с остър скалист връх. Той посочи към него и промълви една-единствена дума: „Айдахо.“ И тъй тук, на западната страна, където езерото се влива в реката, те се заловиха да разчистят място за своя дом.