Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (65)

Гмурците и пеещата мишка

Куонаб дълго не можеше да се начуди на изумителния факт, че младият Ван Кортланд явно заемаше видно положение „сред своето племе“.

— Трябва да е мъдър съветник, защото аз знам, че не умее да воюва и е глупак в ловуването — реши той в края на краищата.

Те отидоха да се сбогуват с губернатора и сина му, преди да потеглят на път. Ролф получи за себе си и своя другар обещаните сто и петдесет долара и сърдечните благодарности на всички в дома на губернатора. След това и двамата получиха по един хубав ловджийски нож, не много различен от оня, който бе носил Ван, но по-малък.

— Хо! — възкликна Куонаб, когато го получи, а сетне, след кратко мълчание: — Той излезе може би, кога аз има нужда. Хо! Хубав! — продължи той, когато видя прекрасното острие.

— Сега, Ролф — каза адвокатът, — искам да дойда пак идущата година и да доведа трима другари. Ние ще ви платим същите пари на месец за всеки. Какво ще кажеш?

— Ще се радвам пак да си при нас — каза Ролф. — Ще дойдем да ви вземем на петнадесети август. Но да не забравиш да донесеш със себе си китарата и очилата си.

— Един въпрос — каза губернаторът, — знаеш ли водния път през Шамплен до Канада?

— Куонаб го знае.

— Би ли се нагърбил да вършиш разузнавателна работа в този край?

Индианецът кимна.

— В случай на война може да ни дотрябвате и двамата, та отваряйте си добре ушите.

И лодката отново отплава на север с Куонаб на кърмата и Скукъм на носа.

За по-малко от седмица те стигнаха у дома и беше крайно време, защото дърветата бяха вече голи, а двамата ловци трябваше да чупят леда по реката към края на пътуването си.

Ролф беше насъбрал много нови идеи през последните два месеца. Нямаше намерение да остане целия си живот ловец с капани. Искаше да види Ню Йорк. Искаше да живее с оглед на бъдещето си. Трябваха му пари за тия кроежи. Той и Куонаб имаха заложени капани на едно протежение от стотина мили, но някои сами, без другар, поддържат капани на по-голямо протежение. Трябваше да заложат две нови редици веднага преди да удари мраз. Едната заложиха по Хъдзън, нагоре от Орловото гнездо, другата — на север по Синята планина към реката Ракет. Залагането им беше тежка работа и когато се върнаха пак в хижата си, червеношийките бяха отлетели от тъжната оголяла гора; яребиците правеха дълги нощни полети; в падините имаше следи от гонещи се елени. Тегнеше чувството за някаква поличба, продължителна мрачина, защото месецът на бесуването плаваше в мъждеещото небе. Бледата му светлина превръщаше в призраци всички планини.

На другия ден езерото се покри с тънък блестящ ледец. По огледалната повърхност край брега се мъчеха да вървят две патици. Мъжете се доближиха колкото можеха повече и Куонаб рече:

— Не, не патици, ами Шингебис, гмурци. Те не могат да се вдигнат, освен от вода. Нощем новият лед изглежда като вода. Те са кацнали и не могат да се вдигнат. Често съм виждал това.

След още два дни удари по-силен мраз. Ледът можеше да издържи куче; гмурците още бяха на повърхността му. Ловците изпратиха Скукъм. Той скоро се върна с два прекрасни гмуреца, чиито блестящо бели пера на гърдите се ценят колкото и някои кожи. Куонаб изсумтя, когато ги вдигна от земята:

— Ъф, често е така през месеца на бесуването. Баща ми казваше, че то иде от танците на Калъскап.

— Не си го спомням това.

— Да, отдавна. Калъскап го налегнал мързел. Искал да яде, ама не искал да ходи на лов, затова извикал сойката и рекъл: „Кажи на цялата гора, че утре вечер Калъскап ще танцува нов танц и ще ви учи на нова песен.“ Казал и на бухала да прави същото, та едната го разправяла целия ден: „Калъскап ще ви учи на нов танц утре вечер“, а другият го повтарял цяла нощ: „Калъскап ще ви учи на нова песен на следващия съвет.“

Така станало, че цялата гора и водите изпратили жителите си на танца.

Тогава Калъскап взел песенния си тъпан и казал: „Когато бия тъпана и пея, вие трябва да танцувате в кръг, също както слънцето, да си затворите плътно очите и всеки да извика бойния си зов, когато аз викна «нови песни»!“

Така всички започнали, а Калъскап биел тъпана по средата и пеел:

„Нови песни от юг, братя,

затворете си очите плътно, братя,

танцувайте и научете нова песен.“

Както те танцували в кръг, той избирал най-тлъстите, посягал с една ръка, грабвал ги, извивал им вратовете и кряскал: „Още бойни зовове, още шум! Ха така, сега вече схващате!“

Най-сетне Шингебис, гмурецът, нещо се поусъмнил, отворил предпазливо едното си око, видял хитрината и завикал: „Бягайте, братя, бягайте! Калъскап ни избива!“

Тогава настъпила бъркотия. Всеки се мъчел да се избави, а Калъскап за отмъщение се опитал да убие Шингебис. Но гмурецът хукнал към водата и тъкмо когато стигнал брега, Калъскап му теглил такъв ритник отзад, който го запратил на половин миля, но тоя ритник обрулил всичките пера от опашката му и така го разкривил, че оттогава краката му стърчат там, където била опашката, та не може да излети нито от суша, нито от лед. Зная го, че е така, защото баща ми, Кос Коб, ми каза, че е вярно, пък и самите ние го видяхме. Винаги е така. Въставането против Калъскап докарва много злини.

Подир няколко вечери, когато седяха край огъня в хижата си, зад трупите на стената се чу чудновато писукане. Често го бяха чували и преди, но никога толкова много, както сега. Скукъм изви глава настрана и наостри ушите си напред. И ето от една дупка между трупите и комина се появи малко мишле с бели гърдички.

Нослето и ушичките му потрепваха, черните очички танцуваха в светлината на огъня. То се покатери на един от по-високите трупи, почеса си ребрата, сетне се вдигна на задните лапички, отрони едно-две писукания като тия, дето бяха чували толкова често, но скоро те станаха по-силни и по-продължителни:

„Пио, пио, пио, пио, пио, пио, пио, пио, у-у.

Три, три, три, три, трррррр,

търр, търр, търр, тър, тър,

уии, уии, уии, уи…“

Зверчето седеше, вдигнало се на задните лапички, коремните му мускули работеха, устата зяпаше, докато лееше песента си. Това продължи не по-малко от половин минута, когато най-после Скукъм се хвърли напред, но мишлето беше бързо и се стрелна в безопасната си цепнатинка.

Ролф загледа въпросително Куонаб.

— Това е Миш-а-бо-куас, пеещата мишка. Тя винаги идва да предскаже война. След някое време ще има сражения.