Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (57)

Ролф и Скукъм в Олбъни

Червеният месец идва след месеца на гръмотевиците (август) и в началото на втората му седмица Ролф и Ван, които прибираха ечемика и разсъждаваха дали е узрял овесът, бяха стреснати от най-ужасна врява сред кокошките. Очевидно там вилнееше страхотно клане и хукнал да спасява, Ролф чу висок, гневен лай. Сетне се появи свиреп звяр с предала богу дух кудкудячка, но захвърли жертвата, за да се разлае и да се нахвърли върху „спасителната команда“ във възторжен изблик на радост въпреки вика на Ролф:

— Скукъм! Зверче такова!

Да, Куонаб се бе завърнал, по-правилно, беше на брега на езерото, а Скукъм беше избързал да се впусне в радостите и развлеченията на тоя светски център, без да дочака официалните поздрави, нито дори слизане на суша, без да си измокри краката.

Следващата сцена бе: голям, висок кол, дълга, здрава верига и малко, печално псе.

— Хо. Куонаб, намери ли твоите хора? Прекара ли добре?

— Ъф — беше отговорът, само толкова, и още много дни Ролф не научи нито дума повече за пътуването на стареца на север.

Перспективата да отидат в Олбъни да вземат Ван Кортланд бе много по-привлекателна за Куонаб, отколкото пожънатите ниви, затова те намериха компромисно решение. Ечемикът на Калън беше нареден на кръстци; ако тримата помогнеха на Калън три дни, Калън щеше да им дължи девет. Така и наредиха.

Пак „сбогом“ и Ролф, Куонаб и малкото псе Скукъм заплаваха надолу по Скрун до вливането му в Хъдзън, където направиха хранилище с припасите си и продължиха надолу по разширяващия се Хъдзън към Олбъни.

Ролф беше минал тоя път дваж; Куонаб — никога, но той имаше такъв остър нюх за вода, а усетът му за бързеите и местата за пренасяне бе толкова изтънчен, че много пъти водач ставаше той. „Това е пътят, защото така трябва да бъде“; „там е дълбоко, защото е тясно“; „тоя бързей е опасен, защото има толкова добре утъпкана пътека за пренасяне“; „тоя бързей можем да преплаваме, защото го виждам“ или „защото няма пътека по брега“, и така нататък. Осемдесетте мили бяха изминати с три нощувания и по средата на червения месец те спряха на пристана пред Питър Вандам. Дори и да изпитваше някакви особени чувства в тоя случай, Куонаб ги скри под спокойната медночервена маска на съвършена неподвижност.

Преживелиците им в Олбъни включваха среща с губернатора и сблъскване със снажен речен пират, който забеляза самотния индианец с мирен вид и положи крайни усилия да го оскърби; когато ножът на Куонаб блесна най-сетне, единствено току-що установената му връзка със сина на губернатора го избави от много печални последствия, защото наоколо имаше много безделници. Ала плещестият Вандам се появи тъкмо навреме да спре немногобройната сган с предупреждението: „Не знаете ли, че това е водачът на господин Ван Кортланд?“ С губернатора и Вандам зад гърба си Куонаб скоро спечели тълпата на своя страна и собствените приятели на пристанищния нехранимайко го подгониха с буци кал. Но не малка заслуга имаше за това и Скукъм, защото в критичния миг се беше нахвърлил върху босия дебел крак на грубиянина и така беше забил зъбите си в него, че собственикът му веднага се дръпна назад и ударът на ножа не го улучи. Всичко свърши бързо и Куонаб прибра ножа, запазил презрителното си отношение към цялата тълпа преди, през и след случката. Не по това време, а дни по-късно каза той за врага си:

— Той беше дърдорко; много го беше страх.

Ако човек си дадеше сметка, че горските пущинаци са само на тридесет мили разстояние, а девствената пустош — само на сто, трудно беше да се повярва колко малко знаеше Хенри ван Кортланд за гората и нейния живот. Той принадлежеше към ултрамодерната среда, а тя дори пародираше с престореното си непознаване на дивия живот и неговите закони. Но сам той беше достатъчно разумен да се въздържа в това отношение, а вдъхновяващият пример на Вашингтон, който беше еднакво у дома в националния парламент, във войнишките окопи, в блестящата бална зала и в ловджийския шатър на индианеца, непрекъснато му напомняше, че съвършеният човек представлява хармонично развит ум, нрав и тяло.

Образованието му малко нещо се отклоняваше от модната за времето ултракласика и затова той искаше непременно да вижда в Куонаб нещо като обезцветен варварин, сродник на Аларих^[1] или някой придружител на пълчищата на Ксенофонт^[2], но не и истинския жив, интересен кореняк-американец, един съвършен образец на жилавия, буден горски жител, пропития с мистика пантеист^[3] от един отминал век, отживял времето си, съчетан със среден интелект. А високия, синеок Ролф с къдрава кестенява коса си представяше в позата на младия Ахилес, вместо да вижда в него представител на най-добрите млади мъже на Америка, по-чист, по-трезв и с далеч по-високи идеали и обичаи, отколкото някога са били приписвани на Ахилес от най-заслепените му обожатели. Това напомняше случая с Уърдсуърт^[4] и Сауди^[5], живели един до друг в Англия: Сауди, прочутият, кой знае защо трябвало да търси в древна Индия материал, за да напише дванадесеттомния си роман, който никой никога не поглежда; Уърдсуърт, неизвестният, писа за нещата от своето време, за собствената си врата и сътвори безсмъртни стихотворения. Какво ли щяхме да мислим за Омир, ако беше възпял впечатленията си от древните египтяни? Или за Такъри^[6], ако беше романизирал живота на вавилонците? Това е древна слепота, която е карала някои да разбиват чела в древна стена. Само ония, които търсят мехлем от осветената пръст, възвръщаща зрението, само те виждат блестящия път в краката си; само ония, които се удрят с главата в стената, само те успяват да се изкачат до върховете. Хенри ван Кортланд беше човек с изключителни способности, с най-широки възможности, но въпреки това учен постоянно да живее в миналото. Очите му тепърва трябваше да се отворят. Живото настояще не му принадлежеше — то трябваше тепърва да стане негово.

Младият адвокат беше събирал снаряжението си в склада на Вандам, защото въпреки подигравките на разни приятели беше уверен, че Ролф ще се върне да го вземе.

Когато видя купа неща, натрупани за това снаряжение, Ролф се вторачи слисан, след това погледна Вандам и двамата заедно избухнаха в смях. Там имаше всичко за домакинствуване на дребно и лекуване на едро, дори столове, умивалник, огледало и хаван. Шест лодки едва ли щяха да поберат всичко това.

— Вината не е толкова в младежта, колкото в майка му — обясни Големият Пийт. — Отначало се мъчех да ги накарам да разберат, но нямаше полза: тогава им рекох: „Добре, карайте, докато има място в склада. Аз ще седна на оградата и ще се посмея, докато Ролф оправи тая работа.“

— Фю, фююю… фюююю! — изсвири Ролф и не можа да каже нищо повече. Но най-сетне добави: — Е, винаги се намира начин. По моя преценка той е доста разумен. Ще видим.

Начин наистина се намери, и то много лесен, защото Ролф, Пийт и Ван Кортланд се събраха тайно и отделиха необходимото: малка палатка, одеяла, пушки, муниции, отбрана храна за три месеца, няколко лекарства и тоалетни принадлежности — доста голям товар за едно кану, но дребна работа в сравнение с планината от разни неща, струпани на пода.

— Сега, господин ван Кортланд — каза Ролф, — ще обясните на майка си, че ние ще тръгнем с това, за да пътуваме по-бързо, и ще пратим някой да вземе останалото, когато ни дотрябва.

Големият Пийт полугласно се закикоти:

— Хубаво! Аз пък се чудех как ли ще я наредя тая работа.

Губернаторът и съпругата му дойдоха да ги изпратят; затова имаше тълпа. Майката никога дотогава не беше забелязвала колко крехко и опасно нещо е едно кану. Тя предупреждаваше сина си никога да не излиза сам и непременно да си разтрива гърдите със специалния мехлем, който направила по еди-коя си прочута рецепта, същата, която спасила живота, но не и крака на губернатор Стювезант^[7], и да се върне веднага у дома, ако настине; и да чака на първия стан, докато пристигнат останалите вещи, и (шепнешком) да се пази от тоя ужасен червенокож индианец с ножа, и да не пропуска да казва на всекиго кой е, и да пише редовно, и да не забравя да взема каломел в понеделник, сряда и петък, като го редува с перувианска кора (хинин) във вторник, четвъртък и събота, и синчец в неделя, но през седмица да сменява хинина във вторник, четвъртък и събота с ревен и чай от коча билка, освен при пълнолуние, когато кочата билка трябва да се замести с гробищен бергамот, а синчецът — с камфорова помада, в която да се държи една седмица железен пирон.

Най-после те прегърнаха Хенри, стиснаха ръка на Ролф, кимнаха на Куонаб, благоразумно оставиха на мира Скукъм и стегнатото кану се отдели от пристана. Сред сърдечни възгласи и пожелания „На добър час!“ то потегли срещу течението към Север.

А на пристана, притиснала кърпичка до очите, стоеше майката и плачеше при мисълта, че нейното момче отива далеч, далеч от дома и приятелите си в скъпия културен и изтънчен Олбъни, заминава, заминава в тоя затънтен и варварски, недостижим край, почти на крайбрежието на езерото Шамплен.