Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rolf in the Woods (The Adventures of a Boy Scout with Indian Quonab & Little Dog Skookum), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2016)
Допълнителна корекция
thefly (2021)

Издание:

Ловци в северните гори

Ърнест Томпсън Сетън

 

Редактор: Мери Цонева

Технически редактор: Фани Владишка

Коректор: Мария Стоева

Художествен редактор: Кремен Бенев

Корица: Николай Буков

 

Преведе от английски: Сидер Флорин

 

Ernest Thompson Seton

Rolf in the Woods

Doubleday, Doran & Company, Inc.

Garden City, New York 1928

Ч 820–3

 

Формат 59×84/16; печатни коли 17

издателски коли 14,09; дадена за печат на 28.V.1968 г.;

подписана за печат на 6.VII.1968 г.; ЛГ III-1;

Поръчка на издателството №73

Цена 1,40 лв.

 

ЗЕМИЗДАТ, София, 1968

Държавна печатница „Тодор Димитров“, кл. №1, София, пор. №14406

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Разузнаване за Маком

Генерал Маком знаеше, че сър Джордж Превоуст е предпазлив и опитен командир. Загубата на флотата положително щеше да внесе коренна промяна в плановете му, но каква промяна? Дали щеше да се предвижи във фланг и да се нахвърли върху Олбъни, или да се оттегли в Канада, или да се окопае, за да чака подкрепления при Платсбърг, или да си възвърне загубените лаври със съкрушителен пристъп срещу града?

Какъвто и да беше неговият план, той щеше да го приложи много скоро и Маком изучаваше неприятелския стан с остър, проницателен поглед, но нищо подсказващо някаква промяна не се забелязваше, когато слънцето залезна в дъждовните облаци на запад.

За него бе съществено да узнае незабавно предприемането на всеки важен ход и веднага след настъпването на нощта бяха повикани двадесетина от най-бързите разузнавачи. Всичките бяха младежи, повечето участвували в командата на Макгласин. Ролф изпъкваше сред тях с високия си ръст, но имаше едно момче от Върмонт на име Симор, което се славеше като най-голям бързоходец от всичките.

Бяха им възложени две задачи: първо, да разберат дали армията на Превоуст наистина отстъпва; второ, какво става с полка, изпратен от него нагоре по Саранак, за да извърши обход във фланг.

На всекиго бе определен участъкът, който той познава най-добре. Някои тръгнаха на запад, други поеха нагоре по реката. Ролф, Симор и Фиск, също върмонтец, се измъкнаха от платсбъргското пристанище по здрач, заобиколиха Къмбърландския завой и в девет часа слязоха в Поант-о-Рош, в северния край на залива Тредуел.

Тук скриха лодката, уговориха се да се срещнат пак в полунощ, и тръгнаха в три различни западни посоки, за да излязат на широкия път в три различни места. На Симор, като най-бърз, отредиха най-северната посока, Ролф взе средната. Определиха си и сигналите — в гората вика на пъстрата сова, край брега крякането на гмуреца; и се разделиха.

Гората се видя на Ролф много тържествена в тая историческа септемврийска нощ, когато крачеше бързо през нея и спираше от време на време колчем му се стореше, че чува някакъв сигнал, и широко отваряше уста, за да освободи тъпанчетата на ушите от туптенето на сърцето или да регулира учестения си дъх.

След половин час стигна на широкия път. Беше безлюден. Наведнъж чу вика на пъстрата сова:

Уа… уаа… уа… уаа уа…

уаа… уа… хууууу — оо.

Той отвърна с последната половина и в отговор чу повторението на целия вик, което показваше, че може да е сова, а може да е човек, но не тоя, който трябва, защото окончателният отговор трябваше да бъде само „хууууу-оо“. Ролф не можа да разбере, откъде дойде викът, но не му обърна повече внимание.

Дълго време седя в тъмно ъгълче, откъдето можеше да наблюдава пътя. Имаше звуци на раздвижване по посока на Платсбърг. По-късно и много по-близо изтрещяха един-два изстрела. После научи, че тия изстрели били насочени срещу единия от другарите му. Най-сетне се чу неясно „трака-трак“. Ролф извади ножа си, заби го дълбоко в земята и стисна дръжката със зъбите си. Това подействува като усилвател, защото сега той го чу напълно ясно — тропот на кон, препускащ в пълен галоп, — но толкова далеч, че трябваше да минат пет минути, за да го чуе ясно, изправен. Когато звукът наближи, той чу дрънчене на оръжие, а когато отмина, Ролф знаеше, че е бил конен британски офицер. Но защо и накъде?

За да разбере накъде отива ездачът, Ролф го последва в тръс цяла миля. Така стигна до върха на едно нагорнище, където тоя съдбоносен северен вятър все още донасяше звука:

трака-трак, трака-трак.

Когато тропотът почти заглъхна, Ролф пак прибягна до ножа; това сякаш върна ездача на разстояние от една миля и пак тропотът на копитата заглъхна: „Трака-трак, трака-трак, трака-трак.“

„Отива в Канада, това е ясно“ — засмя се вътрешно Ролф. Но нямаше нищо, което да подскаже дали беше само куриер, изпратен напред разузнавач или човек, изпратен да иска подкрепления.

И отново настъпи дълго чакане. Към десет и половина от юг долетя нов и по-голям шум. Забитият в земята нож го засили, но не го обясни. Нощта бе безлунна и вече тъмна, тъй че нямаше опасност да се седи много близо до пътя. След двадесет минути звуците се приближиха, след още пет тъмна маса се проточи по пътя. Човек не можеше да не познае езика на конярите. Не можеше изобщо да се сложи под въпрос, че еди-кой си глас принадлежи на английски офицер. Не можеше да има никакво съмнение в дрънченето на тежки колела. Плътен, еклив глас рече някъде напред:

— Oui, Parbleu, tous ce que je sais, c‘est par la.[1]

Отряд от около стотина британци, две-три коли, топове и французин водач. На Ролф се стори, че познава тоя глас; да, беше почти сигурен, че е гласът на Франсоа ла Кол.

Това беше важно, но съвсем недостатъчно. Часът бе вече единадесет. Трябваше да се върне при лодката в полунощ. Той потегли обратно колкото можеше по-бързо, което в такава нощ бе бавно, но като се ръководеше от някоя и друга проблясваща звезда, стигна при езерото, спря се на около триста крачки от пристана и се обади с проточения, трептящ вик на гмуреца:

Хо-о-о-о-ооо-о

Хо-о-о-о-ооо-о.

Хооо-ооо.

След десет секунди се чу отговорът:

Хо-о-о-о-о-о-о-о

Хооо-ооо.

А след още десет секунди прозвуча отговорът на Ролф:

Хооо-ооо.

Двамата му другари бяха там — Фиск с рана от минал през ръката куршум. Като че ли бяха длъжни да се върнат веднага в щаба с оскъдните сведения и ранения си другар. Но Фиск гледаше много леко на раната си — била само някаква си драскотина — и им напомни, че са получили заповед да се уверят в движенията на неприятеля. Затова се споразумяха Симор да откара обратно Фиск и колкото новини са могли да съберат, а Ролф да довърши разузнаването.

Към един часа той беше пак на хълма, от който бе наблюдавал препускащия напред конник и отряда с топовете. Сега, докато чакаше, до него долитаха звуци от север, които заглъхваха, и подобни на тях звуци от юг, които се засилваха. Подир един час пред очите му се проточи още по-многочислен отряд с колари и дрънчащи колела. Имаше само две възможни обяснения: британците или се съсредоточаваха в Чейзи Ландинг, където северният вятър би ги пазил от Макдоноу и те биха могли да струпат достатъчно припаси и сили от север, за да потеглят по суша, без да зависят от кораби, или окончателно отстъпваха към Канада. Имаше само едно място, където това можеше да се разбере, а именно на разклона в селото Чейзи. Затова Ролф затича в тръс към Чейзи, до което имаше шест мили.

Частите пред него вървяха с три мили в час. Ролф можеше да измине пет. След двадесетина минути ги настигна и се видя в чудо поради бавния им ход. Какво трябваше да направи? Беше почти невъзможно толкова да избърза на тъмно в гората, че да ги изпревари. Трябваше да се примири и да върви няколко крачки зад тях. Веднъж или дваж, когато някоя група изоставаше, той се отзоваваше неприятно близо и дочуваше откъслеци от приказките им.

Тия приказки оставяха малко съмнение, че армията е в отстъпление. Все пак това беше само дърдорене на войници. Той обузда нетърпението си и закрачи с отряда. Веднъж някакъв войник изостана да си запали лулата. Той почти допираше Ролф и като видя крачещата фигура, запита с несъмнен английски изговор:

— Слушай, приятелю, имаш ли огънче?

Ролф се нагоди към южноанглийския диалект, който му беше вече доста познат от разговорите с пленниците, и отговори:

— Не, не пуша. — И постепенно остана доста назад.

Те стигнаха в Чейзи след близо два часа, отминаха разклона и продължиха направо на север. Сега вече нямаше съмнение, че армията отиваше към Канада! Ролф седна наблизо на една ограда, докато стъпките им отекваха „туп, туп, туп“, а колите поскърцваха „кръц, кръц, кръц“ и най-сетне заглъхнаха далеч на север.

Беше видял към триста души; имаше тринадесет хиляди, за които трябваше да докладва, и затова седеше и чакаше. Не стана нужда да чака много дълго: след половин час от юг се зададе очевидно много по-голяма група войски; пред тях блещукаха няколко фенера, затова Ролф се прекатери през оградата, но тя беше ниска и коловете й не можеха да го укрият добре. Малко по-нататък беше познатият дом на съдията Хъбел с гъстите му храсти. Ролф избърза натам и след миг се скри така, че можеше да вижда по нещичко от приближаващите се части. Те не се отличаваха много от току-що отминалите, но бяха много по-многобройни — поне един полк — и когато изпълниха улицата на селището, един офицер извика „Стой!“ и даде нови заповеди. Изглежда, че се канеха да спрат за през нощта. Един войник се доближи до оградата, за да я начупи за огъня, но някакъв офицер му се скара. Те намериха друго гориво и запалиха двадесетина или повече огньове по пътя и в съседното пасище. Ролф се намери в нещо като капан, защото след по-малко от два часа щеше да се развидели.

Най-простият изход беше да влезе вътре; той се промъкна тихо около къщата до прозореца на стаята на госпожа Хъбел. Това беше време на нервно напрежение и три-четири почуквания по стъклото бяха достатъчни да събудят любезната жена. Мъжът й неведнъж се беше връщал по тоя начин.

— Кой е? — попита тя през малък отвор в рамката.

— Ролф Китеринг — пошепна той. — Къщата е заобиколена от войници. Не можете ли да ме скриете?

Дали можеше? Бихте ли могли да си представите една американка да каже „Не“ в такъв момент?

Той тихичко се вмъкна вътре.

— Какво ново? — попита госпожа Хъбел. — Казват, че Макдоноу победил на езерото, но Платсбърг бил превзет.

— Съвсем не, Платсбърг си е наш, Макдоноу плени флотата. Аз съм почти сигурен, че цялата британска армия се изтегля обратно в Канада.

— Слава богу, слава богу — каза тя с жар, — знаех си, че трябва да е така. Но шшшт! — Тя сложи за предупреждение пръст на устните си и посочи към една от стаите: — Британски офицер.

Госпожа Хъбел донесе две одеяла от гардероба и го заведе на тавана. В най-ниската част на стряхата имаше малка вратичка към килер с разни вехтории. Там Ролф постла одеялата, изтегна уморените си крака и скоро заспа дълбок сън.

Призори засвириха тръби, станът се раздвижи. Офицерът в къщата стана и се изправи на входната врата. Стоеше там на стража да пази къщата. Другарите му офицери се присъединиха към него. Госпожа Хъбел сложи закуска. Те я изяли мълком, доколкото можа да научи Ролф. Платили я и начело на полка поели към север, като оставили офицера все още да стои на вратата.

След малко Ролф чу предпазливи стъпки на тавана, вратата се отвори, в пролуката се появи спокойното хубаво лице на госпожа Хъбел и тя остави с успокояващо кимване чаша кафе, малко хляб и купа качамак с мляко. И само тия, които са пътували и стояли гладни дванадесет часа на деветнадесетгодишна възраст, знаят колко вкусно беше всичко това.

От мъничкото прозорче за проветряване Ролф виждаше пътя пред къщата. Все по-голямата врява от човешки гласове го подготви за нови войски, но все пак се изненада, когато видя да се изнизват десет полка с всичките им припаси — храбра армия, обаче никой не би се излъгал в настроението им: те имаха посърналия вид на армия в пълно отстъпление.

Бележки

[1] Да. Бога ми, човек да не съм, ако не е оттук (фр.).