Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (52)

Новата рокля на Анет

„Дълбоките чувства нищо не струват сами по себе си; отърви се от тях и ще бъдеш някой; излей ги в сълзи и няма да струваш дори и колкото човек с каменно сърце.“

Из мъдростите на Сай Силван

— Куонаб, ще изляза да й ударя един тетрев.

— Ъф, добре.

И Ролф тръгна. За миг беше склонен да отстъпи пред молбата на Скукъм да му позволи да тръгне с него, но му дойде на ум друг, по-добър план. Скукъм най-вероятно щеше да му намери женски тетрев, който никой не би следвало да убива през юни, а имаше прост начин да намери мъжки, и тоя начин бе да слуша. Беше настъпила вечерната тишина и преди да измине и половин миля, Ролф чу в далечината „Туп, туп, туп… ррррррр“ на токуващ тетрев. Той се запъти бързо и предпазливо към мястото и зачака следващото токуване. Тетревът се бавеше, затова момчето коленичи до обрасъл с мъх гнил пън и го зачука с ръце, за да имитира токуването. Повикът веднага бе последван от отговор.

„Туп… туп… туп, туп рррррр“ — прозвуча с войнствен замах и жар и като подпълзя по-наблизо, Ролф видя тетревът да се разхожда наперено напред-назад по едно паднало дърво на четирийсетина крачки от него. Той бавно се прицели — не в главата — с тая непозната пушка от четиридесет крачки, — а в тялото. При изстрела птицата падна мъртва и в сърцето на Ролф се надигна малка вълна на радост; той сметна, че се радва зарад болната, но при по-внимателен анализ можеше да се окаже, че то се дължи не по-малко на гордостта му от себе си и от новата пушка.

Вече се свечеряваше, когато се върна и намери старите холандци доста развълнувани.

— Тоз индианец, той казва не внася Анет вътре за през нощта. Как спи тя вън… като куче… като негър… като скитница? Я, то лошо, нали? — И нещастният Хендрик изглеждаше много разтревожен и объркан.

— Хендрик, мислиш ли, че господ изпраща през нощта по-лош въздух, отколкото през деня?

— Ах, не знае.

— Е, нали виждаш, че Куонаб знае какво прави?

— Да.

— Остави го, тогава, да го прави. Той или аз ще спим до детето; тя ще е добре. — И Ролф си помисли за ужасните кафяви буболечки, които пъплеха под завивките вътре.

Ролф имаше голяма вяра на индианеца като лечител, но още по-голяма вяра имаше на майка си. Беше твърдо решил да даде на Анет от хинина, но все пак не се решаваше да се намеси. Най-после рече:

— Доста се поразхлади вече; ще сложа тия тънки завеси около леглото й.

— Ъф, добре! — Но червенокожият остана да си седи там, докато Ролф ги слагаше.

— Няма нужда да стоиш тук повече. Аз ще я гледам, Куонаб.

— Скоро дам на нея още лекарство — беше нежеланият от Ролф отговор. Тогава прибягна до нова хитрина:

— Искам да вземеш тоя тетрев и да свариш супа. Аз съм хващал отровен бръшлян, та не смея да го пипам.

— Ах, аз направи това. Аз може направи това сама. — И пълната майка остави последното си бебе в люлката и тромаво забърза да сготви птицата.

„Пак нищо не стана“ — помисли си Ролф, но съобразителността на янки не го напускаше. Той сложи ръка върху купата с чай от змийски корени. Беше едва топличък.

— Горещ ли й го даваш или студен, Куонаб?

— Горещ.

— Ще го занеса да го стопля.

Той го отнесе, като си мислеше: „Ако Куонаб не ми позволи да й дам екстракта от кората, аз ще го накарам да й го даде той.“ В полумрака на кухнята не беше никак трудно съвсем незабелязано да добави към чая четвърт от екстракта. Когато чаят се сгря, той го занесе пак и индианецът лично даде лекарството на момичето.

Когато стана време за лягане и Анет чу червенокожият човек да казва, че ще спи до нея, тя повика със слаб глас:

— Мамо, мамо! — А после й пошепна на ухото: — Искам Ролф да спи тук.

Ролф постла одеялото си до леглото и заспа лек сън. Веднъж-дваж се надигна да погледне Анет. Тя мърдаше на сън, но не се будеше. Той се погрижи завесите против комарите да са на място и спа до сутринта.

Нямаше никакво съмнение, че детето беше по-добре. Подновилият се интерес към храната беше първият признак и тетревът послужи за целта, за която е бил създаден. Змийският корен и хининът извършиха хубава работа и тя започна бързо да оздравява. Естествено беше майка й да поиска да си я прибере вътре. То се разбираше само̀ по себе си, че момичето трябва да се прибере. Те приемаха като неизбежно зло, че винаги ще имат тия кафяви буболечки в леглата.

Но Ролф беше на друго мнение. Той знаеше какво щеше да си помисли и да направи майка му. Това наложи още веднъж да отиде при Уорън и лекарството, което донесе, беше една много миризлива течност, наричана в ония дни „каменно масло“ — нефт. Когато намазаха всички пукнатини в леглото и в близката стена с течността, тя много помогна, макар и да не можа да премахне съвсем тая напаст — „гадовете, дето пъплят в нощта“.

Междувременно Куонаб се отплащаше за гостоприемството, като работеше в стопанството. Но като се измина една седмица, започна да проявява нетърпение.

— Нали имаме достатъчно пари, Нибоуака, защо стоим тук?

Ролф вадеше кофа вода от кладенеца в това време. Той спря с тежкия товар на геранилото и рече бавно:

— Не знам.

Ако кажеше цялата истина, тя щеше да е, че това е единственият домашен кът, който познава. Държеше го тук жаждата за семеен кръг, а скоро стана ясно, че същата причина караше Куонаб да скита от място на място.

— Чух — каза индианецът, — че моето племе все още живее в Канада, отвъд нос Рауз. Бих искал да ги видя. Ще се върна през червения месец (август).

Те взеха под наем малко кану и една ясна утрин Куонаб отплава със Скукъм на носа, за да измине сто и двадесетте мили по спокойните води на езерата Джордж и Шамплен. Ладията му се превърна в тъмно петънце на водата; сетне бавно изчезна и остана да се вижда само бляскащото гребло, но и то се загуби зад един нос.

На другия ден Ролф съжаляваше, че е оставил Куонаб да замине сам, понеже Ван Тръмпър, изглежда, нямаше да има нужда от помощ още цял месец, тоест не можеше да плаща на работник, и при все че Ролф можеше спокойно да постои няколко дни и да поработи, за да се отплати за храната, това положение скоро щеше да натежи и на двамата.

Но имаше едно нещо, което трябваше да направи, преди да си тръгне: да заведе Анет да си избере плат за рокля. Тя беше вече здрава и една сутрин двамата, Ролф и тя, тръгнаха с лодката. Нито бащата, нито майката можеха да напуснат дома си. Те си имаха свои опасения, но какво можеха да сторят? Тя беше весела и щастлива, изпълнена с детинска радост, присъща на тая възраст, и за пръв път в живота беше изправена пред такава важна задача.

По лицето й се четеше нещо повече от детинска радост — някой по-възрастен човек щеше да го забележи, но Ролф не виждаше такива неща. Тя проявяваше склонност да поруменява, когато се смееше, едно предразположение да дразни „батко си“, да го тормози за разни дреболии.

— Хайде разкажи ми още за „Робинзон Крузо“ — подхвана тя, щом се качиха в лодката, и Ролф заразправя отново старата занимателна история пред жадна слушателка, която обаче я критикуваше от гледна точка на обстановката в едно стопанство край езерото Джордж. „Къде е била жена му?“ „Как е могъл да има стопанство без кокошки?“ „Сушеното грозде трябва да е вкусно, но аз бих предпочела свинско пред козе месо“ и така нататък.

Ролф, разбира се, защищаваше Робинзон Крузо и беше неприятно изненадан, когато тя каза, че Куонаб бил неговият Петкан.

На западния бряг трябваше да поканят госпожа Калън да дойде да им помогне да пазаруват, но във всеки случай трябваше да вземат назаем кон и каруца. Нито госпожа Калън, нито каруцата бяха свободни, но с кон им услужиха на драго сърце. Анет се настани удобно върху куп одеяла и като се разбъбра, не се спря, а Ролф закрачи до коня, сериозен и внимателен, с превъзходството на много по-стар брат. Така изминаха те петте мили път и стигнаха в дюкяна на Уорън. Нервна и развълнувана, с блеснали очи, Анет сложи на тезгяха своята кожа от бялка, получи пет долара и се зае със страхотната задача да избере плат за първата си рокля от истинска, неподправена шарена басма, а Ролф откри, че радостта, която му достави новата пушка, бе твърде незначителна в сравнение с епохалното, всепоглъщащото, неизразимото, омайващото блаженство, което едно момиченце може да изпита от първата си неограничена възможност да избере парче шарена басма.

„Прекрасни?“ Нима може с обикновени думи да се опише разкошът на златисто жито, смесено безразборно със зелени и алени макове на яркосин фон. Не, трябваше да видите плата на Анет, иначе не е мислимо да почувствувате съответното вълнение. А когато те откриха, че са им останали още достатъчно пари, за да добавят към великолепната покупка червен памучен чадър, всички засияха от съчувствена радост, а търговецът, разчувствуван от вълнуващия момент, добави от себе си комплект копчета от лъскав пиринч.

Уорън държеше „гостилница“ и това беше хитрина, която го отърваваше от вкарващо в разноски гостоприемство. Решил да бъде докрай истински кавалер, Ролф покани Анет на масата в гостилницата. Тя съвсем се слиса от великолепието на покривката и белите чинии, но всички се държаха с нея много мило. Уорън се обърна към един непознат на другата страна на масата и явно продължи подхванат преди това разговор:

— Да, бих искал да пратя цялата партида в Олбъни тая седмица, ако мога да намеря още един човек за лодката.

Ролф веднага се заинтересува и попита:

— И какво ще му платиш?

— Двайсет и пет долара и храна.

— Мога ли аз да свърша тая работа?

— Ами… — каза Уорън, сякаш обмисляше въпроса. — Не знам, но мисля, че можеш. Ще тръгнеш ли утре?

— Ще тръгна, за един месец.

— Добре, дадено.

Така Ролф направи решителната крачка, която оказа влияние на целия му живот.

А Анет шепнеше радостно и възбудено:

— Може ли да си взема от това, ами от това?

Тя сочеше всяко непознато за нея ястие, което видеше пред себе си, и получаваше от всичките.

След обяда тръгнаха обратно. Анет стискаше в ръце новите си богатства и непрекъснато дърдореше, а Ролф вървеше до коня, дълбоко замислен, отговаряше на бръщолевенето, но беше потиснат от мисълта за раздялата на другия ден. От тоя унес най-сетне го изтръгна някакъв дращещ звук над главата и остра забележка:

— Ролф, ще скъсаш новия ми чадър, ако не водиш коня по-добре!

Към два часа пристигнаха у Калънови. След още един час бяха прекосили езерото и Анет, прегракнала от радост, се хвалеше със съкровищата си пред учудените и завистливи погледи на своите братя и сестри.

Ушиването на рокля беше просто нещо в ония дни и Марта обеща:

— Да, някой ден, когато един час имам, аз нея ушия.

Междувременно Анет дълбоко и самодоволно въздишаше, потънала в съзерцание на жълтото, червено, зелено и синьо великолепие, облечена с което щеше скоро да се появи пред обществото. И когато дойде часът за лягане, заспа, притиснала плата за рокля в прегръдките си и с червения чадър, отворен над главата, капнала, но неизказано щастлива.