Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (79)

Подвигът на Макгласин

Чуден дух цареше навред в Платсбърг и живото му въплъщение бе високият сериозен млад мъж, възроптал срещу държането на Хамптън в Бърлингтън — капитан, а сега генерал Маком. Нищо не бе пренебрегнато, всяко критично положение бе предвидено, всеки годен човек бе в бойна готовност. Неуморен, сам той бе неспирно нащрек и сякаш познаваше и сетния си войник; а всеки войник под неговите заповеди хранеше безгранична вяра в предводителя си. Чували сме войници да бягат нощем от обсадени крепости. Но тоя командир обладаваше такава вдъхновяваща сила, че тук имаше неспирен приток на хора от планините, необучени и неопитни, но с прекрасна физика и безпогрешни стрелци с пушка.

Типичен бе случаят на тоя як стар земеделец, който вървял през гората сутрин, за да заеме мястото си наред с другите на брустверите, и бил чут да говори на видимо треперещите си крака: „Треперете, дяволите да ви вземат, треперете; пък ако знаехте къде ви водя, щяхте да треперите десет пъти повече“.

Духът му бил много по-смел от тялото и духът се налагал — това е истинската храброст.

Никой не разбираше всичко това по-добре от Маком. Той знаеше, че единственото, от което имаха нужда всички тия мъже, за да станат най-добрите войници на земята, бе малко обучение. За да им даде това обучение, той ги размесваше със старите войници и уреждаше редица дребни схватки тъй пресметливо и непринудено, сякаш подреждаше програма за вечерна забава.

Първата от тия схватки стана на Кълвърз Хил. Тук по протежението на пътя направиха барикада, сложиха един топ и няколкостотин стрелци под командата на хора, вещи в изкуството да тормозят врага, без да му дадат възможност да отвърне със същото.

Между войниците, назначени за защитници на барикадата, беше Ролф, а близо до него — Куонаб. Индианецът беше кален от Революцията, но за Ролф това беше първото изпитание на бойната линия и той се чувствуваше, както се чувствуват повечето войници, когато неприятелят се приближава в блестящ строй. Щом те се озоваха в обсега на пушечен изстрел, началникът му изкомандува: „Огън!“ Пушките изтрещяха и насрещните изстрели се чуха веднага. Куршумите се удряха в барикадата или изсвирваха отгоре. Войникът до Ролф беше улучен и падна със стон; друг се строполи мъртъв. Ужасът и врявата бяха твърде големи. Ролф беше доста нервен, когато влезе в бой. Сега беше разстроен, почти зашеметен, ръцете и колената му трепереха, беше почти изпаднал в паника и не можеше да устои на изкушението да се навежда, когато куршумите свиреха смъртоносно над главата му. Гърмеше, без да се мери, когато един стар войник, забелязал пребледнялото му лице и треперещата снага, сложи ръка на рамото му и благо рече:

— Полека, момче, полека; загубил си ума и дума; виж, ето така трябва — и спокойно се прицели, после, без да гръмне, вдигна пушката си пак, сложи малка съчка, за да повдигне цевта и да има по-добра опора, след това гръмна като на учение с мишени. — Сега почини си една минутка. Погледни Куонаб: веднага личи, че не му е първица. Той удря с всеки куршум.

Ролф послуша съвета и след няколко минути бузите му пак порозовяха, ръцете спряха да треперят и от тоя миг започна да забравя за опасността и да мисли само за това, което върши.

Когато най-сетне се видя, че британците се готвят за пристъп, американците бързо се оттеглиха към Халсиз Корнър, където имаше друга барикада и нова команда новобранци, които чакаха да получат бойното си кръщение. И играта се повтори. Врагът понасяше малки щети, но американците печелеха извънредно много, понеже само две-три такива схватки бяха достатъчни, за да превърнат куп доброволци с треперещи колене в отряд спокойни войници — защото това беше в природата им. Така те се съвземаха от барутната си треска.

Тая нощ британците завзеха частта на града северно от Саранак и подхванаха безредна бомбардировка на отсрещното укрепление — не много сериозно, тъй като смятаха, че могат да превземат града, когато пожелаят, но предпочитаха да дочакат идването на флотата си, командувана от Дауни.

Боят за северната половина на града не беше сериозен — само част от предварително предвиденото от Маком обучение, — но когато американците се оттеглиха оттатък Саранак, те изкъртиха настилката на мостовете, издигнаха барикади с бойници по протежението на южния бряг и не пестяха усилия да се подготвят за отчаяна съпротива.

Всички мъже, които можеха да държат пушка, бяха сложени на подстъпите към Платсбърг. Дори учениците, към петстотин души на брой, образуваха бригада и бяха разпределени по места, където опитът им от лов на катерици би могъл да послужи на отечеството.

Междувременно британците поставиха батарея срещу Форт Браун. Тя беше в състояние да причини известни материални и огромни морални щети. На девети тя беше почти готова за кръвопролитната си задача и вероятно щеше да влезе в действие на сутринта. Тая нощ обаче се случи нещо извънредно и показа, че шарените отреди на Платсбърг съвсем не бяха парализирани от страх. Един як върмонтец, на име капитан Макгласин, получи позволението на Маком да опита едно много дръзко нападение.

Той повика петдесет доброволци за най-рисковано предприятие. Веднага се отзоваха хиляда. Тогава той заповяда всички над двадесет и пет и под осемнадесетгодишна възраст да се оттеглят. Това намали броя на триста. Той изключи всички женени мъже и така останаха пак само половината. След това заповяда да се оттеглят всички, които пушат — да, голям философ беше той! — и от останалите избра своите петдесет души. Между тях беше и Ролф. Тогава им разкри плана си. А той беше не друго, а светкавично нападение върху новонаправения форт за изваждане от строя на страшните топове — петдесет души да нахълтат в стана на тринадесет хиляди!

И той пак подкани:

— Всеки, който иска, още може да се откаже.

Нито един човек не се помръдна.

Двадесет от тях, известни с това, че умеят да боравят със сечива, бяха снабдени с чукове и назъбени клинове за набиване в подсипите на топовете, и Ролф беше горд, че е един от тях.

Сред бурната и непрогледна нощ доброволците прекосиха Саранак. Разделили се на две групи, те подпълзяха незабелязани от двете страни на батареята. Триста британски войници спяха наблизо и само часовоите се взираха в носената от бурята лапавица.

Всичко беше готово, когато гръмовитият глас на Макгласин изрева:

— Атака, отпред и отзад!

С крясъци, дрънчене, вдигнали колкото може по-голям шум, американските момчета се хвърлиха напред. Британците бяха напълно изненадани, часовоите бяха посечени, а останалите, уверени, че са нападнати от войските на Маком, отстъпиха за няколко минути. Чу се острото „трак, трак, трак“ на чуковете. Във всеки подсип бе забит по един железен назъбен клин. Топовете бяха обезвредени, безполезни като пънове, а смелите млади янки се втурнаха назад, наскачаха от редута, настръхнал от пушечни дула, за да избягнат контраатаката, и стигнаха своята страна, без да загубят нито един човек.