Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (71)

Сакит Харбър

Минаха часове, докато Ролф се увери, че вече не го преследват, а това, което окончателно го успокои, бе засилващият се вятър, който скоро се превърна в бясна, навяваща сняг буря. „О, благословена буря!“ — каза си той на ум, когато видя всичките дири да изчезват няколко секунди, след като бяха направени. И си помисли: „Как кълнях вятъра, който ме задържаше, за да ме спаси всъщност от пленничество. Колко се ядосах на тая баня в реката, която всъщност спаси депешите ми от неприятеля. Колко съм благодарен сега на бурята, която преди малко ми се виждаше толкова жестока.“

Преди пладне те излязоха на големия завой на реката и сега не се поколебаха да се възползуват от лесния път по леда чак до Ренселър Фолз, където се осведомиха за посоката от един заселник, потеглиха, напряко в бурята и привечер спряха на стан на около четиридесет мили от Огденсбърг.

Бяха видели удивително малко дири от дивеч през това тежко пътуване; всичко, което можеше да се скрие, се спотайваше от бурята. Но в една обрасла с кедри низина близо до езерото Кранбери намериха „зимовище“, което, изглежда, подслоняваше стотици елени. То се простираше на две или три мили в една посока и на половин миля в другата; въпреки дълбокия сняг почти цялото бе кръстосано от утъпкани пътеки. Докато минат през него, разузнавачите видяха най-малко петдесет елена, тъй че естествено не срещнаха никаква мъчнотия да изберат млад рогач за трапезата си.

Оттам нататък пътуването не представляваше особен интерес. Беше все същата всекидневна борба с мраза, но не толкова сурова, колкото преди, защото сега студените ветрове бяха зад гърба им, и на двадесет и седми февруари, девет дни след тръгването, влязоха в Тикондерога и се явиха на доклад в щаба на коменданта.

Генералът все още копаеше окопи и се заканваше да унищожи цяла Канада. Но съдържанието на депешите му даде нови теми за размисъл и приказки. Ролята, която трябваше да изиграе в предполагаемия десант срещу Монреал, го ласкаеше, но правеше окопите на Тикондерога смешни.

Три дни караха Ролф да цепи дърва, след това го изпратиха с поща в Олбъни.

Много дребни задължения, от клане на свине до чистене на обори и риголване, разнообразиха месец март. После настъпи несигурното априлско време, когато не беше нито за кану, нито за снегоходки, и всички съобщения към север бяха прекъснати.

Но май, прекрасният, славният май настъпи със своите окрилящи песни и живително влияние. Лодките бяха пуснати въз вода, гората беше кафява отдолу и златиста отгоре.

Ролф се чувствуваше като млад рогач в разцвета на силите. Гореше от желание да се пораздвижи и на драго сърце доброволно се нагърби да занесе поща в Сакит Харбър. Щеше да отиде сам, понеже сега едно одеяло беше достатъчно за завивка, а един-два фунта сушено месо — достатъчно храна за всеки ден. Малка брадвичка щеше да е полезна, но пушката му се видя много тежка за носене. Докато стоеше и се колебаеше, един от младшите офицери му предложи пистолет и той с радост го затъкна в колана си.

Още по-висок, значително повече от шест стъпки, малко върлинест, но подвижен в ставите и широк в рамената, той крачеше с леката крачка на здрав бързоходец. Бузите му горяха, сиво-сините очи блестяха, когато потегли на дългия път пряко през страната към Сакит Харбър. Часовоят отдаде чест, а дежурният офицер, възхитен от неговата фигура и светнало лице, както и от естеството на поръчението му, спря да му стисне ръка и каза:

— Е, на добър час, Китеринг, пък дано ни донесеш по-добри новини, отколкото последните два пъти.

Сега Ролф знаеше как трябва да пътува; започна полека. Той вървя с широка спокойна крачка около половин час, сетне една-две мили с бърз тръс. Можеше да изминава пет мили на час, но имаше една голяма спънка за бързината по това време на годината — всички потоци бяха придошли, всички бяха трудни за преминаване. Ручеите можеше да преброди или понякога да повали през тях някое дърво, ала реките бяха твърде широки, за да си направи мост, твърде студени и опасни, за да ги преплува. Почти всеки път трябваше да си прави сал. Добрият разузнавач не се излага на опасности. Един лек сал означава рисковано преминаване; добрият — безопасно преплаване, но загуба на време при правенето му. Петнадесет хубави сала направи Ролф при това пряко прекосяване на страната за три дни: всеки път намираше сухи смърчове и ги връзваше един за друг с кора от „кожено дърво“ и върбови пръчки. Това значеше да се забави най-малко един час всеки път, това правеше пет часа всеки ден. Но той разпределяше времето си умно. Дните се удължаваха. Ролф можеше да пътува много по здрач. Скоро се озова сред селищата. В хижата на един заселник научи слуховете за нападението на сър Джордж Превоуст срещу Сакит Харбър и за доблестното му отбиване, а сутринта на четвъртия ден стигна на хълма над Сакит Харбър — същият хълм, където беше стоял преди три месеца. Нещо като че ли го задави в гърлото, когато загледа: стари преживелици му натрапваха страшни мисли, но не, слава богу, американското знаме се развяваше на флагщока. Той удостовери самоличността си пред часовоите и охраната, влезе тичешком във форта и се яви в щаба.

Новините отвсякъде бяха радостни. Най-после обстановката се беше променила. Комодор Чонси преминал светкавично езеро Онтарио, направил внезапен десант срещу Йорк (сегашния Торонто), столицата на Горна Канада, превзел го и го разрушил. Сър Джордж Превоуст се възползувал от отсъствието на Чонси и нападнал Сакит Харбър, но въпреки че флотата не била там, съпротивата била толкова силна, че след няколко дни неприятелят се отказал от обсадата.

Имаше дупки от снаряди в стени и покриви, имаше няколко ранени в болницата, зелените крайбрежия бяха изровени и флагщокът раздробен, но неприятелят си беше отишъл, звездното знаме се вееше по вятъра, а мъжественият малък гарнизон — изпълнен с дух, какъвто въодушевява само герои, воюващи за родния си дом.

Колко радостно, за разлика от Огденсбърг!