Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (39)

Унижението на Скукъм

Ако Скукъм можеше да даде интервю на някой журналист, без съмнение щеше да каже:

— Аз съм много забележително куче. Мога да накарам лещарки да накацат на дърво. Аз съм смъртта на бодливите свинчета. Доста ме бива в кучешките побоища; всъщност никога не съм бил победен. Но най-чудесният ми дар е моята бързина: аз хвърча като вятъра.

Да, той много се гордееше с краката си и лисиците, които бродеха наоколо през зимните нощи, му предлагаха големи възможности да покаже какво може да направи. Колко пъти малко оставаше да хване лисица. Скукъм не знаеше, че тия лукави твари си играеха с него, но те си играеха и това им доставяше огромно удоволствие.

Самонадеяното псе никога не можа да разбере това и никога не пропускаше случай насмалко да хване лисица. Хората не виждаха тия есенни гоненици, понеже те ставаха нощем, но през зимата, щат не щат, лисиците често излизат на лов денем и човек може да ги види. И неведнъж ловците ставаха свидетели на някое от тия смешни надбягвания. Сега блестящата белота се превърна в декор за много по-важна случка. Наближаваше залез, когато едва доловим лай на лисица прозвуча откъм покрития със сняг лед на езерото.

„Това е работа за мен“ — като че ли си помисли Скукъм, скочи с много свирепо ръмжене и се втурна напред. Двамата мъже погледнаха първо през прозореца. Вън, седнала на снега, беше тяхната приятелка голямата черна сребриста лисица.

Куонаб посегна да вземе пушката си, а Ролф се опита да извика обратно Скукъм, но беше твърде късно: той беше на път да улови тая лисица; за тях оставаше само да гледат и аплодират. Лисицата седеше и явно се подсмиваше, докато Скукъм се носеше през снега и не се озова на двадесетина крачки от нея. Тогава тая лъскава черна лисица се отдалечи с леки скокове, изпънала назад огромната си опашка, а Скукъм, сигурен в победата си, тичаше на шест-седем крачки подире й. Още няколко скока и победата щеше да е спечелена. Но кой знае защо, той не можеше да преодолее тия шест-седем крачки. Колкото да се напъваше, колкото да припкаше, голямата черна четка оставаше все на същото разстояние пред него. Отначало се бяха устремили към брега, но лисицата се обърна назад към леда и затича назад-напред. Скукъм сметна, че го прави, защото не може да му избяга, и удвои усилията си. Ала напразно. Той само се изморяваше и вече се чуваше как се задушава. Снегът беше достатъчно дебел, за да представлява затруднение повече за кучето, отколкото за лисицата, понеже тежестта играеше голяма роля при това положение. Без да си дава сметка, Скукъм забави крачките си. Лисицата увеличи разстоянието, после безочливо се обърна и седна на снега.

Това беше твърде много за кучето. То прежали едно поемане на дъха и сърдито излая, след това отново подгони врага си. Те пак закръжиха един подир друг, но много скоро кучето така се измори, че седна и тогава сребърната лисица направо се върна към него и го залая.

Това влудяваше. Гордостта на Скукъм беше накърнена. Трябваше или да победи, или да загине. Върховните му усилия го докараха до пет крачки от тая четка с беличък край. Тогава, колкото и да беше странно, голямата сребърна лисица с пределната за силите й скорост хукна към гората и остави Скукъм далеч назад. Защо? Причината беше ясна. След като беше напразно изчаквал удобен случай за изстрел, който нямаше да изложи на опасност кучето, Куонаб бе обиколил скришом езерото и сега я причакваше в един гъсталак. Но острото обоняние предупреди лисицата. Тя разбра, че веселата част е свършила, и затова хукна към гората и изчезна тъкмо когато един куршум вдигна облак от сняг зад гърба й.

Нещастният Скукъм оплези езика си на повече от една педя, когато се запъти хрисимо към брега. Имаше угнетен вид, опашката му беше подвита, ушите — присвити, но по нищо не личеше дали нямаше да каже на споменатия вече журналист „Не се чувствувам напълно във форма днес“ или „Не видяхте ли какъв бой й дръпнах?“.