Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (8)

Законът за собствеността между четириноги приятели

Нощ беше слязла над горите по Азамък и двамата във вигвама вечеряха със свинско месо с боб и чай, защото индианецът съвсем не се отказваше от лакомствата на белите, когато някакво странно „яп-йър“ се чу откъм равнината. Кучето веднага скочи с ръмжене. Ролф погледна въпросително, а Куонаб рече „лисица“ и заповяда на кучето да млъкне.

„Яп-ърр, яп-йърр“, а после „яп-йоу“ се чуваше отново и отново.

— Можем ли да я убием? — попита припреният млад ловец. Индианецът поклати глава:

— Кожата не струва сега. Това е женска с малки на стръмнината.

— Отде знаеш? — с изумление попита момчето.

— Зная, че е женска, защото тя казва:

Ако беше мъжка, щеше да казва:

И има малки, защото всички ги имат по това време на годината. И са там на стръмнината, защото това е най-близкото място, където има лисича дупка, а те не се отдалечават много от ловищата си. Ако друга лисица дойде на лов по местата на тая двойка, ще трябва да води за това бой. Такъв е обичаят на дивите животни. Всяко си има свой участък и е готово да се бие заради него с пришълци, от които би се страхувало на всяко друго място. Знае, че е право — това му придава сили; другото знае, че не е право, и това намалява силите му.

Такива бяха схващанията на индианеца, изразени много по-несвързано, отколкото са дадени тук, но те наведоха Ролф на цяла редица размишления. Той си спомни един много показателен случай.

Малкото им куче Скукъм няколко пъти вече си изпащаше от кучето на Хортън, когато влизаше подир господаря си в двора на стопанството. Не можеше да има съмнение, че кучето на Хортън беше по-силно. Но веднъж Скукъм зарови кокал под едни храсти до равнината и на другия ден там се появи омразното куче на Хортън. Скукъм го наблюдаваше с подозрение и страх, докато не му стана съвършено ясно, че врагът е подушил скритата храна и се запътва към нея. Тогава Скукъм, добил смелост от някакво инстинктивно чувство, се втурна напред с настръхнала на врата козина и блеснали зъби, изправи се над скривалището си и заяви на най-ясен кучешки език: „Да не смееш да го пипнеш, докато съм жив!“

И кучето на Хортън, свикнало да се налага на малкото жълто псе, изръмжа презрително, подраска земята със задните си крака, подуши около един съседен храст и като се престори, че не вижда и не забелязва нищо, пое в друга посока.

Какво друго можеше да го лиши от смелостта му, освен съзнанието, че не е право?

Ролф подхвана наново разговора с домакина си и попита:

— Мислиш ли, че те имат представа, че не е хубаво да се краде?

— Да, ако крадат от собственото си племе. Една лисица ще грабне всичко, каквото може, от птица или заек, или мармот, но няма да навлезе по-навътре в ловището на друга лисица. Няма да се вмъкне в дупката на друга лисица, нито ще закачи някое от малките й, а ако намери скривалище с храна, белязано от друга лисица, няма да го пипне, освен ако е на умиране от глад.

— Че как си крият храната и как отбелязват скривалището си?

— Обикновено я заравят под шума и мека пръст, а единственият белег, който оставят, е миризмата на тялото им. Но тя е достатъчно силна и всяка лисица я долавя.

— Ами и вълците ли правят скривалища?

— Да, вълците, пумите, невестулките, катериците, сойките, бухалите, чавките, мишките, всичките си правят скривалища и всички отбелязват мястото по свой начин.

— Да речем, че лисица намери скривалище на вълк, ще го ограби ли?

— Да, винаги. Няма закон между лисицата и вълка. Те са винаги във война един с друг. Има закон само между лисица и лисица или между вълк и вълк.

— То е също, както с нас, нали? Ние казваме „Не кради“, а после, когато заграбваме земята на индианците или корабите на французите, казваме: „О, това не значи да не крадем от нашите неприятели; това е разрешена плячка.“

Куонаб стана, за да хвърли малко съчки в огъня, после излезе навън, за да оправи душника на вигвама, понеже вятърът се беше променил и трябваше да го нагласи другояче, за да има тяга. Те чуха още няколко пъти високото „яп-йърр“, а веднъж и по-ниски ноти, което им подсказа, че и мъжката лисица беше близо до стана и без съмнение търсеше храна да занесе на малките си.