Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (84)

Ролф разкрива засадата

Сведенията на Ролф бяха пълни сега и оставаше само да ги докладва в Платсбърг. Десет полка беше преброил той от скривалището си.

Ариергардът мина в десет часа. В единадесет госпожа Хъбел излезе да поразузнае и съобщи, че всичко е спокойно, доколкото е могла да види в двете посоки, и никъде не се виждат неприятели.

Ролф стисна ръката й в знак на благодарност и напусна къщата, за да измине четиринадесетте мили между Чейзи и Платсбърг.

Освежен и нахранен, млад и силен, представител на справедлива и възтържествувала кауза, как се наслаждаваше той на това тичане, как се радваше на своята младост, своята страна, своята сила, своите крака, своята слава на куриер! Тръгнал първо с широка крачка, скоро той тичаше в тръс; когато настъпи пладне, беше изминал шест мили и нещо. Изведнъж чу неясни далечни гърмежи и като забави крачка, скоро разбра, че британските части, изпратени на запад, за да задържат горното течение на Саранак, отстъпват с бой, преследвани от неговите съотечественици.

Верен на разузнаваческия инстинкт, първата му работа беше да открие колко и къде са те. От върха на едно дебело дърво видя червените куртки, изпъстрили една поляна в далечината. После те се изгубиха от погледа в гората. Безредната стрелба премина в залпове, веднъж или дваж. Сетне настъпи кратко затишие. Най-после множество червени куртки излязоха на пътя половин миля пред него. Движеха се много бързо, в пълно отстъпление, и идваха към него. На билото на хълма, през който минаваше пътят, Ролф ги видя изведнъж да залягат и да заемат позиция, която представляваше много опасна засада, а половин миля по-нататък, пръснати в гората, се приближаваха, кой тичешком, кой ходом, хората с униформите на любимото му отечество. Бяха помели врага пред себе си преди малко, но обучените войници лесно се съвземат от паника, ако имат смел водач, и видели удобен случай в завоя на хлътналия в дълбоката падина път, бягащите британци се обърнаха като глиган срещу подгонили го кучета. На американците не можеше и през ум да им мине, че са там. Болката на американците беше в прекалено големия успех. Обичайната предпазливост като че ли ги беше напуснала, те тичаха накуп по тесния път, заграден от двете страни с гора и врязващ се малко по-нататък в глинести стръмнини. Те отиваха направо към смъртта. На всяка цена трябваше да ги предупреди. Ролф се хлъзна надолу по дървото и без да излиза на открито, хукна с всички сили към засадата. Беше единственият хълм по тия места — наричаха го Бийкмънз Райз. Колкото можеше по-далеч от червените куртки, но все пак на височината, откъдето всичко се виждаше, Ролф скочи върху висок пън и закрещя, както не беше крещял никога в живота си:

— Върнете се! Върнете се! Капан! Капан! — И като вдигна протегнатите си ръце, обърна длани към своите приятели — старовремския знак за „върни се“.

Нямаше нужда да повтаря. Като подгонени вълци се гмурнаха американците в най-близкото прикритие. Излъганата засада изпрати подире им безполезен залп, а Ролф скочи от пъна и се втурна да се спасява.

Разярени от несполуката, двадесетина червени куртки го сподириха по петите, зареждайки тичешком пушките си. Ролф потърси закрилата на обрасъл с елши мочур и уверен в бързината си, затича напред през гъсталаци и калища. Знаеше, че червените куртки надали ще го гонят дълго на такова място, а другарите му бяха наблизо. Но елшовата горичка свърши при едно поле. Той чуваше храстите да пращят зад гърба му и се спусна в падинка, в долния край на която започваше отново спасителната гора. Това бе съдбоносна грешка. В същия миг, когато излезе на открито, горе от стръмнината изтрещяха пушки и Ролф падна по лице като мъртъв.

Беше превалило пладне, когато падна. Сигурно беше лежал в безсъзнание около един час. Когато дойде на себе си, все още лежеше в това долче съвършено сам. Червените куртки без съмнение бяха продължили бягството си, гонени от янките. Лицето му беше покрито с кръв. Куртката му беше скъсана и окървавена. Единият крачол на панталоните беше раздран и се червенееше, подгизнал от кръв. Главата го болеше, а кракът сякаш беше отрязан. Той разбра, щом се опита да се помръдне: десният му крак беше счупен под коляното. Другите изстрели го бяха одраскали по едната ръка и главата; последният куршум го беше позашеметил, но без да направи нещо по-лошо.

Той дълго лежа неподвижно, с надеждата, че може да дойде някой от приятелите му. Опита се да вдигне глас, но нямаше сили. Тогава си спомни за димния сигнал, който го спаси, когато се беше загубил в гората. Въпреки ранената ръка, извади кремъка и огнивото и се приготви да накладе огън. Но всичките съчки, които можеше да стигне, бяха мокри от скорошните дъждове. Недалеч на брега имаше стар пън от бор: би могъл да си нацепи подпалки от него и посегна към ножа си. Уви, канията беше празна! Ако беше четири години по-млад, може би щеше да се отчае и да се разплаче. Не беше ли това наистина цял куп излишни беди? Без пушка и без нож как можеше да повика приятелите си?

Ролф изправи смазания си крак тъй, както най-малко го болеше, и полежа известно време. Септемврийското слънце грееше в гърба му и го топлеше. Устата му беше пресъхнала от жажда, а само на тридесетина крачки имаше поточе. След дълго и мъчително пълзене по гърди той се домъкна до водата и пи, докато не можеше да пие повече, тогава си почина, изми главата и ръцете си и се опита да се върне пак на топлото място. Но слънцето се беше снишило отвъд брега на рекичката, долчинката беше на сянка и гробовен студ започна да сковава измъченото от болки тяло на младежа.

Образи възникваха в ума му, а между тях Сай Силван с чудноватите си мъдрости, една от които изпъкваше най-ясно:

„Бедата те сполита само за да те накара да направиш всичко, каквото можеш. След като си направил каквото можеш, успокой се и чакай. Всичко ще се нареди.“ — Да, така беше казал той и подигравката в тия думи му беше обидна сега.

Залезът бавно угасна, задуха нощният вятър, безкрайните часове докараха мрака, който обзе и него. Това като че ли наистина бе най-страшното изпитание в неговия живот. Беше ранен, умираше от студ, безпомощен, не можеше да направи нищо друго, освен да чака и да умре.

Когато се събуди, блестяха звезди; беше изтръпнал от студ, но умът му беше бистър.

„Това е война — помисли си той — и бог ни е свидетел, че никога не сме я искали. — И пак си помисли: — Когато предложих услугите си на родината, аз й предложих живота си. Готов съм да умра, но не съм искал да умра така.“ — И пак изпадна в блажен унес.

Но той бе син на корав народ: искрицата живот не гаснеше у него толкова лесно, пламъчето й можеше да затрепти, да намалее и да припламне пак. В студения тъмен час, когато светлинката на живота мъждее най-много, той се събуди от чудната, прекрасната музика на силен кучешки лай; след една минута го чу по-наблизо, след това досам него, и Скукъм, лекомисленият, непокорният, верният Скукъм се разскача около него и бясно залая срещу спокойните, нетрепващи звезди.

Недалеч проехтя човешки глас, после друг, а Скукъм лаеше ли лаеше.

Ето, храстите зашумоляха наблизо, един човек излезе, коленичи, притисна ръка до челото на умиращия воин, до сърцето му. Ролф отвори очи, човекът се наведе над него и тихо промълви:

— Нибоуака! Това съм аз, Куонаб.

* * *

Тая вечер, когато победоносните щурмоваци се бяха върнали, Платсбърг бе град на радостен, благодарен изблик на безгранична човешка обич. Разказваха се вълнуващите преживелици на деня, на решителния миг, как при всяко безнадеждно положение се случвало някакво просто, естествено, сякаш предопределено чудо, за да подпомогне и защити каузата на родината им. Преследването на бягащия ариергард, засадата оттатък билото, появяването на американския разузнавач тъкмо навреме, за да ги предупреди, стрелбата и изчезването му — всичко това бе предмет на разисквания.

Веселият Симор и мълчаливият Фиск разказаха за разузнаването си по пътя на сразения враг и всички взеха да питат: „Къде е Китеринг?“ Така всички заприказваха и един войник показа нож, който намерил близо до мястото на засадата, с инициалите „Р. К.“ на дръжката.

И ето един мургав разузнавач се надигна, взря се в ножа и бързо напусна стаята. След три минути той стоеше пред генерал Маком; думите му бяха малко, но от сърце:

— Това е моето момче, Нибоуака; това е Ролф; сърцето ми казва, че е той. Пусни ме да отида. Усещам го да ми се моли да дойда. Пусни ме да отида, господин генерал! Трябва да отида!

Само един велик мъж може да прозре в сърцето на човек, който рядко проговорва.

— Можеш да отидеш, но как ще го намериш сега през нощта?

— Ъф, аз намеря него — и индианецът посочи дребното жълто псе с наострени уши, което се беше промъкнало по петите му.

— Желая ти успех; той беше един от най-добрите — каза генералът, когато индианецът си тръгваше, сетне добави: — Вземи още един-двама души и ето, вземи това — и му протегна една манерка.

* * *

Ето как стана зората да види Ролф на носилка, носена от тримата му другари-разузнавачи, а Скукъм да подскача напред и да поглежда ту насам, ту натам — тоя път те положително нямаше да бъдат изненадани от никаква засада.

И тъй най-голямото нещастие, връхната точка на бедата — загубата на ножа — това, което повече от всичко беше разбунтувало Ролф против съдбата, се оказа спасителен път, ключ от тъмницата му, златната верига, която му помогна да се измъкне от пропастта.