Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (45)

Обуздаването на Хоуг

Човек, който се моли до го съжалиш, а никога пръст не помръдва да помогне, е горе-долу толкова полезен, колкото дреха на гърба на давещия се.

Из мъдростите на Сай Силван

Някои забележителни промени във времето доведоха до някои забележителни промени в намеренията им и спасиха техния неприятел от незабавна разправа. Две седмици времето се затопляше и валя много дъжд. Езерото се покри с една педя вода. В реката водата течеше над леда и бързо го топеше. Навред имаше киша и мокър сняг, които сложиха край на всякакви обиколки и водеха към бързото настъпване на пролетта. Наистина всяка нощ имаше малък мраз, но слънцето като че ли грееше от ден на ден по-силно и по всички слънчеви склонове се появиха широки голи площи земя.

В първия по-студен ден ловците излязоха да обиколят капаните си с пълното съзнание, че това е краят на сезона. Отсега нататък в течение на шест месеца всички клопки и примки щяха да стоят празни и незапънати.

Тръгнаха по привичния си път, понесли снегоходките, от които обаче рядко ставаше нужда. Сетне видяха пред себе си голяма диря, която Куонаб посочи и изсумтя утвърдително, когато Ролф рече: „Мечка?“ Да! Мечките бяха излезли отново; зимният им сън беше свършил. Сега бяха тлъсти, а кожата им още беше много хубава. След един месец щяха да измършавеят и да се проскубят. Сега беше време за лов на мечки било с капан, било с куче.

Без съмнение Скукъм смяташе, че те са много благоприятно екипирани по отношение на последното, но само едно куче не е достатъчно за преследване на мечка. Трябва да има три или четири, за да я дразнят изотзад, да я карат да се обръща и да се бие; едно куче само я кара да бяга по-бързо.

Те нямаха капани, а понеже знаеха, че пролетните мечки отиват много далеч, не направиха опит да я проследят.

В капаните намериха две белки, но едната се беше развалила от топлото време. Най-после разбраха, че неприятелят си имаше своя редица капани, за част от която използуваше техните примки. Наскоро е бил на обиколка и се е възползувал от техния труд.

Дирята, макар и отпреди два дни, не беше трудно да се проследи и по снега, и по земята. Куонаб погледна затвора на пушката си. Долната му устна се присви и той закрачи напред.

— Какво ще правиш, Куонаб? Да не вземеш да стреляш?

— Когато съм достатъчно близо. — И опасното изражение в очите на червенокожия накара Ролф да млъкне и да тръгне подире му.

В протежение на три мили минаха само край три негови капана за белки — мързеливска работа, — а след това се натъкнаха на голям триъгълник от отсечени дънери до едно дърво със стръв и достатъчно много белези, които да подскажат на опитното око, че в тоя ъгъл имаше скрит голям стоманен капан за мечки.

Насмалко не закъсняха да възпрат любознателността на Скукъм. Те продължиха една-две мили нататък и можаха да разберат, че колкото и лош ловец да беше, неприятелят им бе издръжлив на ходене и познаваше тия места.

По залез стигнаха в заслона на половината път и спряха там за през нощта. Веднъж, когато излезе да погледне небето, преди да си легне, Ролф чу едно дърво да скърца в далечината и се учуди, защото нямаше никакъв вятър. Дори и Скукъм го забеляза. Но то не се повтори. Сутринта продължиха по-нататък.

Има много чудновати звуци в гората по всяко време, скрибуцане на дървета, поне десетина различни крясъци на сойки, два пъти повече на гарвани, а от време на време отделни обаждания на синигери, тетреви и сови. Четириногите са, общо взето, по-тихи, освен червената катеричка, която е вечно в движение и е толкова шумна, колкото и заета.

Далеч стигат те, тия горски екове, някои от тях много далеч. Вероятно не можеше да минат и пет минути от денонощието, без някое зловещо горско дърдорене, скърцане, пращене, вик или изсвирване да стигне до острия слух на вечно бдителното псе. Това значи, че триста пъти на ден външното усещане предаваше на вътрешното му съзнание съобщение за едно или друго нещо, което става наоколо, което съобщение също толкова пъти по много дни наред оставаше пренебрегнато като нещо без интерес и стойност. Но това не значеше, че Скукъм пропускаше нещо. Отмереното „туп, туп“ на техните крачки, макар и да заглушаваше всички звуци за ловеца, като че ли не оказваше никакво влияние на кучето. И пак стържещото скърцане на някакво далечно дърво стигна дълбоко в мозъка му, козината му настръхна и той спря и ниско изръмжа: „Ууф!“

Ловците спряха. Умните винаги спират, когато кучето им каже: „Стой!“ Зачакаха. След няколко минути то се чу отново — само едно проточено изскърцване на клон, допрян от вятъра до негов съсед.

И пак „Ууф, ууф, ууф!“ изръмжа Скукъм и хукна напред.

— Назад, глупаче такова! — закрещя Ролф.

Но Скукъм си имаше собствено мнение по въпроса. Той препускаше напред, сетне спря, забави се, подуши нещо на снега. Индианецът го вдигна. Беше джобно менгеме, което всеки ловец на мечки носи за запъване на капани и без което сам човек наистина не може да се справи със силните пружини. Той го вдигна и рече:

— Ъф! Хоуг сега натясно.

Явно, съперникът им беше изгубил тоя необходим инструмент.

Но находката беше случайна. Скукъм затича нататък. Те излязоха по една клисура в малка падинка. Кучето, далеч пред тях, залая и забаука на нещо. Мъжете забързаха напред и намериха на снега, здраво затиснат в една от тия дяволски машини, наречени „капан за мечки“, тялото на техния враг, Хоуг, ловеца, хванал се с единия крак и едната ръка в клопката, поставена от самия него.

Жестоко злорадство озари лицето на индианеца. Ролф беше ужасен. Но докато гледаха тялото, от него долетя отново безсилният стон.

— Той е жив. По-скоро! — извика Ролф. Индианецът се приближи, но без да бърза. Беше се заклел да си отмъсти, щом го види. Защо ще бърза сега да помага?

Неумолимите железни челюсти бяха стиснали ловеца за едното коляно и за дясната ръка. Първото нещо беше да го освободят. Как? Никой мъж няма достатъчно сила, за да надвие на тая пружина. Ами менгемето?

— Куонаб, помогни му! За бога, ела! — извика Ролф в отчаяние, забравил тяхната вражда, виждайки само умиращия човек.

Индианецът загледа за миг, след това бързо се надигна и нагласи менгемето. Пъргавите му пръсти свиха първата пружина, но какво да правят с другата? Нямаха второ менгеме. Те бързо омотаха свитата пружина с дългия ремък от еленска кожа, който винаги носеха със себе си, за да я държи така. Тогава махнаха менгемето и го сложиха на втората пружина, тя се сви и челюстите се разхлабиха. Индианецът ги отвори широко, издърпа разранените ръка и крак и ловецът бе освободен, но толкова близо до смъртта, че изглеждаше те да са закъснели. Ролф постла дрехата си. Индианецът накладе огън. След четвърт час те сипваха горещ чай в устата на пострадалия. Още докато правеха това, от измъченото му гърло се изтръгна отново тихият проточен стон.

Сега времето беше меко. Нещастникът всъщност не беше замръзнал, а само се беше вкочанил и измъчил. Топлината, горещият чай, внимателното разтриване малко го съживиха.

Отначало те помислиха, че Хоуг умира, но след един час той се съвзе дотолкова, че проговори. С пресеклив глас и разпокъсани изречения той им разказа историята си:

— Вче… м-м-м. Вчера… не, преди два или три дни… м-м-м-м… не знам, тръгнах да обиколя капаните си… мечешките капани. Нямах късмет, м-м-м (да, бих пил още една глътка; нямате ли ракия? Не?) м-м-м. Всички капани празни, а когато дойдох при тоя… о-ох… м-м… видях… стръвта беше открадната от птиците и отворът… м-м-м, и отворът, м-м-м… (да, така е по-добре)… и отворът целият се вижда. И аз се приближих да го покрия с… кедър; едва успях… м-м-м-м… да се наведа… да оправя другата страна… и кракът ми се подхлъзна на… на… леда… всичко беше заледено… и… м-м-м-м… загубих… равновесие… коляното ми се удари в отвора… о, божичко… колко страдам!… м-м-м… и той ме затисна… коляното и ръката… — Гласът му се сниши до шепот и секна. Той сякаш отпадаше.

Куонаб се изправи, за да го попридържи. После погледна Ролф и поклати глава, като че ли за да му каже, че всичко е свършено, но клетникът имаше желязното здраве на горски ловец и макар осакатено, умиращото тяло се съвзе отново. Те му дадоха още горещ чай и той подхвана пак шепнешком:

— Едната ми ръка беше свободна… и… и… бих могъл… да… да се освободя… м-м…, но нямах менгеме… бях го загубил… някъде… м-м-м-м. Тогава… завиках… знам… ли… може би някой щеше да ме чуе… някак по-леко ми ставаше… като виках… м-м-м. Слушайте… дръпнете кучето… настрана… моля… Не знам… струва ми се цяла седмица… трябва да съм припаднал… м-м-м… аз виках… когато можех.

Настъпи продължително мълчание. Ролф каза:

— Май че те чух снощи, когато бяхме ей там горе. И кучето те чу също. Да ти пооправя ли крака?

— М-м-м… да… така е по-добре… слушай, ти си… бял… нали? Няма да ме оставиш… защото… съм извършил няколко подлости… м-м-м. Няма да ме оставиш, нали?

— Не, не се тревожи… ние ще останем при теб.

Тогава Хоуг измърмори нещо, което не можаха да разберат. Той затвори очи. След като мълча дълго време, озърна се с безумен поглед и подхвана пак:

— Слушай… аз ви правих мръсотии… но не ме оставяй… не ме оставяй. — По лицето му се стичаха сълзи и той жаловито застена. — Аз ще… се отплатя… ти си бял, нали?

Куонаб отиде да донесе още дърва за огъня. Ловецът зашепна:

— Страх ме е от него… сега… той ще ми тегли куршума… Слушай, аз съм само един беден старец. Ако остана жив… след това… м-м-м-м… няма да мога вече да ходя. Сега съм сакат завинаги.

Мина дълго време, докато Хоуг заговори отново. Сетне започна:

— Слушай… кой ден е днес… петък!… Трябва да съм… бил два дни тук… м-м-м… Стори ми се цяла седмица. Когато… кучето… дойде, помислих, че са вълци. Ох… олеле… беше ми все едно… м-м-м. Слушай, нали няма да ме оставиш… защото… защото… се държах… подло към вас? Аз… нямах к-к-късмет.

Той се унесе, но след малко нададе проточен, пронизващ вик, същия, който бяха чули през нощта. Кучето заръмжа, мъжете се втренчиха. Очите на нещастника пак се подбелиха. Като че ли беше изгубил съзнание.

Куонаб посочи към изток, направи знака за изгряващото слънце и кимна към жертвата. И Ролф разбра неговата мисъл, че Хоуг няма да доживее до изгрев. Но те бъркаха.

Дългата нощ мина в борба между смъртта и здравата натура на планинеца. Нарастващата светлина на зората завари смъртта, победена, да се оттегля от сцената. Когато слънцето се издигна високо, силите на пострадалия като че ли се бяха значително възстановили. Нямаше вече опасност от незабавен край. Ролф каза на Куонаб:

— Къде ще го занесем сега? Май ще е по-добре ти да отидеш у нас за шейната и ще го закараме в хижата.

Но болният беше в състояние да вземе участие в разговора.

— Слушай, не ме завеждайте там. Аз… искам да се прибера дома. Струва ми се… по-добре ще ми е у дома. Моите хора са на Лосовата река. Никога няма да се измъкна, ако отида там. — „Там“ изглежда означаваше езерото на индианеца и Хоуг крадешком хвърли поглед към скованото лице на червенокожия.

— Имаш ли шейна в хижата си? — попита Ролф.

— Да… доста хубава… тя е на покрива… слушай — и той безсилно повика Ролф с пръст, — прати го него да я вземе… не ме оставяй… той ще ме убие. — И Хоуг безсилно заплака от самосъжаление.

И тъй Куонаб се запъти по надолнището — жилав мъж — една крачеща фигура, точица, губеща се в далечината.