Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (24)

Бодливецът

Скукъм беше донякъде дресирано кученце; оставаше в стана, когато му кажеха, ако това му понасяше. Но не се колебаеше да изтича зад или пред господаря си, когато сметнеше, че мъдростта на човека отстъпва пред зрелостта на кучешкия опит, насъбран за повече от тринадесет месеца живот. Сега обаче живееше живот, в който често не можеше да се ръководи от стария си опит. Леко шумолене на покритата с листа земя го накара да се втурне напред и резкият му ядовит лай свидетелствуваше, че е открил някаква враждебна горска твар. Но ето, че ядното джавкане премина в нещо като вой, наполовина яд и наполовина отчаяние. Ловците избързаха напред и видяха глупачето да се нахвърля отново и отново върху огромен бодливец, свил се с глава под едно дърво, с открити, но настръхнали от игли бутове, а опашката му се размахваше насам-натам и оставяше внушително количество игли в устата и по муцуната на кучето при всяко негово нахвърляне. Скукъм беше сърцат боец, но сега явно беше вече готов да се откаже. Болката от бодлите, разбира се, ставаше по-силна с всяка минута и при всяко движение. Куонаб взе дебела пръчка и избута бодливеца от скривалището му (Ролф смяташе да го убие, когато си покаже главата), но бодливото свинче, когато видя нов и по-силен неприятел, без да хаби време, препусна с бавните си тромави крачки до най-близкия смърч и се покатери на безопасно място в горните клони.

Тогава ловците повикаха кучето. То представляваше жалка гледка, търкаше муцуната си първо с едната, после с другата лапа, мъчеше се да изплюе бодлите, забили се в езика, често премигваше, болезнено сумтеше и скимтеше, като търкаше главата си о земята или о предните лапи. Ролф го хвана и го държа, докато Куонаб с рязко дръпване вадеше бодил след бодил. Тридесет или четиридесет отровни малки ками изкара той от треперещите му крака, глава, муцуна и ноздри, но най-страшни бяха тия в устните и езика. Те вече бяха потънали дълбоко в меката тръпнеща плът. Бодлите в устните бяха изтръгнати един по един от силните пръсти на червенокожия и Скукъм квича по-малко, но взе направо да пищи, когато Куонаб започна да маха бодлите от езика. На Ролф не му беше лесно да го държи, но всеки, който не знаеше какъв е случаят, би могъл да си помисли, че двамата мъже нарочно са хванали кучето, за да го подложат на най-жестоки мъчения.

Обаче нито един от бодлите не се беше забил много дълбоко. Най-после всички бяха извадени и кученцето — пуснато.

Сега Ролф намисли да отмъсти на бодливото свинче, настанило се удобно на близкото дърво.

Куршумите бяха твърде скъпоценни, за да ги хабят, и Ролф вече се готвеше да се покатери, когато Куонаб каза:

— Не, не, не бива. Веднъж видях как един бял се покатери подир Каак; той го изчака да се доближи и тогава се спусна заднешком и размаха опашка. Белият вдигна ръка да закрие лицето си. Каак набоде ръката му на петдесет места и той не можа да опази лицето си, затова се помъчи да слезе долу, но Каак го подгони и продължи да го шиба. Тогава белият не можа да се задържи и падна. Кракът му се счупи, а ръката му беше подута половин година. Те са много отровни. Малко остана да умре.

— Е, мога поне да отсека дървото, за да го сваля — каза Ролф и вдигна брадвата.

— Уа! — каза Куонаб. — Не. Моят баща ми е казвал, че не бива да се убива Каак, освен ако принесеш жертва и използуваш иглите му за домакински нужди. Лоша магия е да убиеш Каак.

Така бодливецът бе оставен на мира на мястото, което бе извоювал толкова умело. А Скукъм, какво стана с него? Той бе най-после пуснат на свобода. За да стане по-умен? Уви, не. Не се мина и един час и той срещна друг бодливец, но понеже беше запомнил само омразата си към тая гадина, повтори същата груба грешка и трябваше отново да се подложи на болезнената операция, без която положително щеше да умре. Обаче преди още да се свечери, почувствува истинското наказание, а на другата сутрин никой ни би познал в това дебелоглаво същество, което печално се мъкнеше подир ловците, живото кученце, припкало предишния ден толкова весело из гората. Минаха се много дълги дни, преди напълно да се съвземе, а по едно време животът му висеше на косъм. Въпреки всичко до сетните си дни той никога не можа да разбере напълно колко глупаво е от негова страна тъй безразсъдно да се нахвърля върху гадината, която се бие с опашката си.

— Винаги е така — каза индианецът. — Рисът, пантерата, вълкът, лисицата, орелът, всички, които нападат Каак, на края умират. Веднъж баща ми видял мечка, която умряла от бодлите. Тя се опитала да хапе Каак. Той й напълнил устата с бодли, които не могла да изплюе. Те се забивали все по-дълбоко и челюстите й се подули така, че не могла нито да отвори, нито да затвори устата си, за да яде, и умряла от глад. Моите хора я намерили до един рибен вир под бързей. Там имало много риба. Мечката могла да я убие с лапата си, но не могла да яде. Така, с широко отворена уста и предостатъчно храна наоколо си умряла от глад в тоя вир.

Има само едно животно, което може да убие Каак — това е Оджиг, голямата бялка пекан. Тя е дявол. Тя прави много силна магия; Каак не може да й направи нищо. Тя го обръща по гръб и разпаря гладкия му корем. Винаги е така. Ние не знаем, но моят баща казваше, че е така, защото по време на наводнението Нана Боджу плавал на едно дърво с Каак и Оджиг, Каак се държал дръзко и искал най-високото място, но Оджиг се държал с уважение към Нана Боджу, той ухапал Каак, за да му даде урок, и Каак го шибнал с опашката си, настръхнала от бодли. Но Великият дух измъкнал бодлите и казал: „Така ще бъде винаги: Оджиг ще побеждава Каак и бодлите на Каак никога не ще причиняват на Оджиг никакво зло.“