Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rolf in the Woods (The Adventures of a Boy Scout with Indian Quonab & Little Dog Skookum), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2016)
Допълнителна корекция
thefly (2021)

Издание:

Ловци в северните гори

Ърнест Томпсън Сетън

 

Редактор: Мери Цонева

Технически редактор: Фани Владишка

Коректор: Мария Стоева

Художествен редактор: Кремен Бенев

Корица: Николай Буков

 

Преведе от английски: Сидер Флорин

 

Ernest Thompson Seton

Rolf in the Woods

Doubleday, Doran & Company, Inc.

Garden City, New York 1928

Ч 820–3

 

Формат 59×84/16; печатни коли 17

издателски коли 14,09; дадена за печат на 28.V.1968 г.;

подписана за печат на 6.VII.1968 г.; ЛГ III-1;

Поръчка на издателството №73

Цена 1,40 лв.

 

ЗЕМИЗДАТ, София, 1968

Държавна печатница „Тодор Димитров“, кл. №1, София, пор. №14406

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Война

Хиляда осемстотин и дванадесета година изтече. Президентът Мадисън, заставен от неправдите, извършвани спрямо съотечествениците му, и униженията, които никой народ не бива да понесе със смирение, посред лято беше обявил война на Великобритания. Неподготвена да се справи с положението и заобиколена от негодни съветници, малката му армия, състояща се от герои-войници и негодни командири, търпеше поражение след поражение.

Загубата на Форт Макино, Чикаго, Детройт, Браунстаун и пълният разгром на американските войски, атакували Куинстаун, бяха много слабо възнаградени от победата при Ниагара и успешната защита на Огденсбърг.

Ролф и Куонаб отидоха в Олбъни според уговорката, но го напуснаха като щатски разузнавачи, а не като водачи на четиримата млади ловци, които искаха да се върнат в лоното на първобитния живот.

Първото им поръчение бе да занесат правителствената поща в Платсбърг.

С избрано леко кану и минимален багаж те стигнаха Тикондерога за два дни и там подновиха познанството си с генерал Хамптън, който се суетеше и копаеше безполезни окопи, сякаш очакваше тежка обсада. Ролф бе повикан да се яви пред него да получи други депеши за полковник Пайк в Платсбърг. Той получи книжата и научи местоназначението им и веднага направи досадна грешка.

— Извинете, господин генерал — започна той, — ако срещна…

— Млади човече — каза сурово генералът, — съвсем не ме интересуват вашите „ако“ и „но“; на вас ви се заповядва „върви“. „Как“ и „ако“ — са въпроси, които ще решите самите вие, за това ви се плаща.

Ролф се поклони, бузите му горяха. Беше много ядосан от това, което сметна за най-незаслужено мъмрене, но го преглътна и никога не забрави урока. Сай Силван бе тоя, който му го каза тъй, че да го запомни:

— Един глупав кон може да заобиколи бариера на пътя, но само един човек с мозък в главата може да се катери, да плува, да гребе лодка, да кара кънки, да тича, да се крие, да върши необмислени неща, да разбива врати, да избира дългия околен път, когато има кратък пряк път, да избяга точно навреме или да се сбие, когато трябва, и всичко това в един следобед.

Ролф потегли на север с бомбастично известие от Хамптън (предназначено да вдъхне увереност), че щял да унищожи всеки враг, който се осмели да оскверни водите на езерото.

Едва през време на това пътуване Ролф научи от Куонаб подробности за посещението при племето му по Сейнт Риджис. Явно радостта да се срещне с неколцина от своя род, с които е могъл да говори на родния си език, е била помрачена от срещата с голям брой негови стари врагове — мохоци. Водили се много спорове за възможната война между англичаните и янките. Мохоците заявили за намерението си да се бият на страната на англичаните, което било достатъчно основание за Куонаб, като синауа, да остане на страната на американците. А след като напуснал резервата Сейнт Риджис индианецът нямал никакво желание да отиде пак там.

В Платсбърг Ролф и Куонаб срещнаха друг свой познайник от Олбъни — генерал Уилкинсън и от него получиха поща, която отнесоха обратно в Олбъни, като изминаха цялото разстояние за осем дни.

Докато изтече 1812 година, Ролф не върши почти нищо друго, освен да пренася депеши нагоре и надолу по езеро Шамплен. Новата година завари американците все още под командуването на генералите Уилкинсън и Хамптън, чиято крайна некомпетентност ставаше все по-очевидна от ден на ден.

1813 година завари Ролф осемнадесетгодишен, висок шест фута и един инч по чорапи[1], опитен разузнавач и куриер.

При едно хвърковато пътуване със снегоходки през януари той занесе писма на генерал Хамптън от Тикондерога до Сакит Харбър и обратно за осем дни, почти триста мили. Това го прочу като бързоходец, но новините, които донесе, бяха печални. Чрез него научиха в подробности за пълното поражение и пленяването на американската армия при Френчтаун. След кратка почивка го изпратиха да прекоси със снегоходки страната, за да занесе успокояващо съобщение в Огденсбърг. Времето беше много по-студено сега и леглото от едно-единствено одеяло — опасно малко, затова „Хвърковатият Китеринг“, както го бяха нарекли, взе шейна и си осигури като другар-бързоходец Куонаб. Скукъм бе оставен на сигурно място. Те пристегнаха одеяла, тенджери, чаши, храна, пушки и депеши на шейната и бързо поеха от Тикондерога в зори на 18 февруари 1813 година към север, водени само от компаса. Тридесет мили изминаха те тоя ден въпреки пронизващия вятър и шибащия в лицата сняг. Но с настъпването на нощта се развилия виелица с около осемнадесет градуса студ. Въздухът беше пълен с боцкащи, жилещи снежинки. Когато станаха на развиделяване, бяха почти затрупани в преспа, макар че станът им беше в гъст, закътан храсталак. Водейки се изключително по компаса, те тръгнаха отново на път, но заслепени от белите вихри, се препъваха, сблъскваха се с безкрайни трудности и почти не напредваха. След като влачиха шейната три часа, като се редуваха да правят пъртина, при една смяна на местата Ролф забеляза голямо сиво петно на бузата и носа на Куонаб.

— Куонаб, лицето ти е замръзнало — каза той.

— Твоето също — отговори индианецът.

Тогава свърнаха встрани и тръгнаха по една падина, докато стигнаха смърчова горичка, където спряха на стан и се помъчиха да определят къде се намират, само за да открият, че компасът и те имаха много различни мнения относно посоката на пътуването. Беше явно безполезно да вървят срещу бурята. Те разтриха замръзналите си лица със сух сняг и останаха край огъня.

Никой добър разузнавач не търси излишни затруднения; той избягва ненужни изпитания на силите си и ги пести за неизбежното. При осемнадесет градуса студ и необходимостта да чакат двадесет и четири часа в бурята разузнавачите се заеха да се настанят колкото може по-удобно.

Със снегоходките си те се заловиха да огребат снега в кръг от около четири крачки, като го трупаха по края колкото може по-нависоко. Когато стигнаха до земята, снежната стена около тях беше стигнала височина към човешки бой. След това отидоха с брадвичките си и насякоха много малки смърчове и ги наредиха между живата стена от смърчове около стана, докато се образува плътна маса от иглолистни клони наоколо им към десет стъпки височина, открита само отгоре в кръг от пет стъпки. С изобилието от сухи смърчови дърва, с дебелото легло от балсамови вейки и с достатъчно одеяла те си бяха осигурили това, което повечето горски ловци смятат за пълен комфорт.

Сега не им оставаше нищо друго, освен да чакат. Куонаб седеше и спокойно пушеше, Ролф кърпеше раздрано място в куртката си, бурята бучеше и носените от вятъра ледени иглички трополяха между дърветата и разнообразяваха пращенето на огъня със съскането си, когато падаха върху главните. Ниският монотонен шум приспиваше със своята еднаквост, когато се чу леко скърцане от стъпки по снега. Ролф посегна да грабне пушката си, преградата от смърчове леко се поразмърда и при тях се втурна покритото със сняг дребно псе Скукъм, като се мъчеше да изрази добрите си чувства с излишество на знаци, в които вземаха участие краката и всичките части на тялото му. Наистина не го бяха взели със себе си, но без негово съгласие, тъй че споразумението не беше пълно.

Сега нямаше защо да се питат: „Какво ще го правим?“ Скукъм беше решил въпроса на своя глава, а защо и как — не се и мъчеше да обясни.

Мъдър е бил тоя, който е постановил, че „какъвто дял има тоя, който влиза в бой, такъв е и делът на оня, който остава при нещата“, защото най-трудно от всичко е чакането. Сутринта стихиите се бяха поукротили. Имаше дори от време на време мигове на затишие и най-после стана така светло, че положително снежната мъгла бе започнала да се прояснява.

Куонаб се върна от кратко разузнаване и каза:

— Ъф!… Може да вървим.

Облаците бяха разкъсани и летяха, слънцето надничаше от време на време, но вятърът беше силен, мразът — голям, а снегът продължаваше да шиба. За бедния Скукъм беше по-трудно, отколкото за мъжете, защото те имаха снегоходки, но той мълчаливо понасяше трудностите и смело потичкваше отзад. Ако беше способен за такива размишления, може би щеше да каже:

— Какво чудесно време, кара бълхите да мируват.

Тоя ден имаше малко за отбелязване, освен големия студ и бузите на двамата мъже пак замръзнаха откъм северната страна. Едно кътче под надвисналата скала им послужи за добър стан тая нощ. На другия ден лошото време отново се засили, но поради необходимостта да бързат те тръгнаха напред, водени главно от вятъра. Той беше северозападен и докато усещаха тоя свиреп брулещ мраз безпощадно да гризе нещастните им нежни десни скули, знаеха, че се придържат, общо взето, към правилната посока.

По здрач спряха с истинска радост да размразят замръзналите си лица. На другия ден потеглиха в зори. Отначало беше спокойно, но снегът скоро започна пак да ги бръска на вълни и въздухът се изпълни с шибащите иглички, докато стана трудно да се види нещо на петдесет крачки във всички посоки. Те се предвижваха много бавно. На четвъртия ден би трябвало да стигнат в Огденсбърг, а те бяха още далеч от него. Колко далеч, можеха само да гадаят, защото не бяха срещнали нито къща, нито някой заселник.

Бележки

[1] Шест фута и един инч = 183 см.