Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (70)

Спасяването на депешите

Какъв отчайващ удар! Ролф не си беше дал сметка досега колко е уморен, колко много иска да предаде насърчаващото съобщение и да се отпусне малко след напрежението. Чувствуваше се съвсем капнал. Не можеше да има съмнение, че беда бе сполетяла войската на родината му.

Първата му грижа бе да се махне от погледа със своята шейна и тия скъпоценни депеши.

Какво да прави сега? Нищо, докато не се сдобие с по-пълни сведения. Той изпрати Куонаб с шейната назад, като му нареди да отиде на определено място на две мили и там да спре на стан на скрито място и да чака.

Сетне влезе в града сам. Непрекъснато го жегваше мисълта: „Ако бях дошъл по-скоро, може би те щяха да удържат.“

Няколко впряга, събрани при най-голямата група къщи на брега, подсказваха, че там има кръчма. Той влезе вътре и намери много хора, насядали на закуска. Нямаше нужда да задава въпроси. Това беше главната тема на трапезата. Огденсбърг бил превзет предишния ден. Историята е добре позната. Полковник Макдонел излизал всеки ден със своите Гленгарийски шотландци от Прескот за учения по леда на Свети Лаврентий срещу Огденсбърг. Понякога те минавали почти на един изстрел разстояние, понякога се втурвали на пристъп и обръщали назад, преди да стигнат твърде близо. Малкото американци от отбраната на градчето наблюдавали тия безобидни упражнения и често поздравявали с викове някоя ловка маневра. Те се чувствували добре запазени зад укрепленията си. По едно неписано споразумение двете страни се въздържали да стрелят наслуки една срещу друга. Нямало почти нищо, което да подсказва, че тук има врагове. Всъщност много войници от всяка страна имали приятели в другата и британците няколко пъти минавали на близко разстояние, без да предизвикат нито един изстрел.

На двадесет и втори февруари, деня, когато Ролф и Куонаб излязоха на Осуигачи, британският полковник насочил войниците си, както обикновено, изкарал ги още по-близко до американския форт и после от най-близката точка ги хвърлил на пристъп. Американците наблюдавали приближаването им и вместо да се обърнат срещу тях в последния миг, наскачали с весели крясъци и преди да си даде сметка, че това е война, гарнизонът бил победен и Огденсбърг — превзет.

Американският командир бил взет в плен. Капитан Форсайт, вторият по старшинство, излязъл някъде със снегоходки и поради това се избавил. Всички други бяха в плен и какво да направи с депешите и как да получи официални нареждания, беше голям проблем. „Когато не знаеш какво да правиш, не прави нищо“ — беше една от аксиомите на Сай Силван, а също: „Когато се съмняваш, кротувай и не се обаждай.“ Ролф се въртя из града целия ден и чака някакво просветление. Към пладне висок, прав, буден мъж с бизонска шуба дойде в кръчмата с едноконна шейна. Той се нахрани набързо в една вътрешна стая. Според преценката на Ролф, той беше американски офицер, но съществуваше вероятност да е канадец. Ролф напразно се мъчеше да узнае нещичко за него, но вратата към стаята оставаше затворена. Кръчмарят очевидно беше посветен в тайната. Когато излезе, непознатият беше пак загърнат с бизонската шуба. Ролф мина бързо край него — имаше нещо дълго и твърдо в десния джоб на шубата.

Кръчмарят, гостът и коларят взеха да си шепнат. Ролф се доближи, колкото смееше, но получи само един изпитателен поглед. Коларят заговори на друг колар и Ролф чу думите „Черното езеро“. Да, тъкмо това беше подозирал. Черното езеро беше на път за вътрешността към Алекзандрия Бей и Сакит Харбър.

Коларят, дързък младеж, явно се интересуваше от дъщерята на кръчмаря. Непознатият приказваше с кръчмаря. Щом двамата се разделиха, Ролф отиде при кръчмаря и тихо му подхвърли:

— Капитанът много бърза.

Единственият отговор бе студен поглед и:

— Това си е негова работа.

Значи това наистина беше капитанът. Ръкавиците на коларя бяха на въжето зад печката. Ролф го тръсна така, че те паднаха в тъмния ъгъл. Коларят видя, че му липсват ръкавиците, и доволен от случая, влезе пак вътре и остави офицера сам.

— Капитан Форсайт — пошепна Ролф, — не си отивайте, докато не съм поговорил с вас. Ще ви пресрещна след една миля по пътя.

— Кой си ти и какво искаш? — отсечено и враждебно попита непознатият, обаче очевидно призна обращението на Ролф като правилно.

Ролф разгърна палтото и показа разузнаваческата си значка.

— Защо да не поговорим сега, щом имаш някакви новини? Ела.

Двамата влязоха във вътрешната стая.

— Кой е тоя? — предпазливо попита Ролф, когато при тях дойде кръчмарят.

— Свой човек. Това е Тайтъс Флак, кръчмарят.

— Отде да зная, че е така?

— Не си ли чул днес цял ден да го викат по име? — каза капитанът.

Флак се усмихна, излезе и се върна с патента си за продаване на спиртни питиета и пълномощието си на мирови съдия в щата Ню Йорк. Пълномощието носеше собствения му подпис. Той взе перо и се подписа по същия начин. Тогава капитанът хвърли шубата и се изправи с пълната униформа на армейски офицер. Той отвори служебната си чанта и извади някакъв документ, но Ролф забеляза друг пакет, адресиран до генерал Хамптън. Малкият документ беше само географска карта.

— Струва ми се, че тоя пакет там е предназначен за мен — забеляза Ролф.

— Ние не сме видели още твоите документи — каза офицерът.

— Те са на две мили оттук — и Ролф посочи към гората.

— Да вървим — рече капитанът и те станаха.

Китеринг някак си вдъхваше доверие, но през време на краткото мълчаливо двумилево пътуване капитанът започна да се съмнява. Разузнаваческата значка е могла да бъде открадната; канадците често минават за американци и така нататък. Най-после те спряха шейната и Ролф го поведе навътре в гората. Преди да минат стотина крачки, офицерът каза:

— Стой! — Ролф спря и видя пистолет, насочен срещу главата си. — Виж какво, млади човече, ти изигра тая игра доста ловко и аз още не зная какво ще излезе от цялата работа. Но зная едно: при първия признак на предателство, ще ти пръсна главата.

Това стресна Ролф. За пръв път виждаше насочено срещу себе си дуло на пистолет. Беше смятал пистолета за дребно нещо, един пръст дебело и една стъпка дълго, но откри, че сега той му се стори голям колкото буре и достатъчно дълъг, за да стигне до вечността. Той промени цвета на лицето си, но бързо се съвзе, усмихна се и каза:

— Не се безпокойте. След пет минути ще се уверите, че всичко е наред.

Много скоро те чуха пред себе си рязък лай и влязоха в стана при Куонаб и псето Скукъм.

„Няма вид на капан“ — помисли си капитанът, след като се поозърна и се увери, че в стана нямаше никой друг; след това додаде на глас:

— Хайде сега, какво ще ми покажеш?

— Извинете, господин капитан, но отде ще зная, че сте наистина капитан Форсайт? Не е никак трудно двама шпиони да ми предложат всичките доказателства, които ми предложихте вие.

Капитанът отвори чантата си и показа първо нарежданията, които беше получил, когато напуснал Огденсбърг преди четири дни. Запретна ръкав и показа татуирани на ръката си букви „САЩ“ — спомен от военната академия, след това бельото си с монограма Дж. Ф. и пръстен с печат, на който имаше същите инициали, и най-после — голям пакет документи, адресирани до генерал Хамптън. След това каза:

— Когато ти ми предадеш своите депеши, аз ще ти дам моите и по тоя начин и двамата ще имаме достатъчно добра гаранция.

Ролф стана, извади своята връзка документи и я размени срещу документите на Форсайт; всеки от тях се чувствуваше сигурен в другия. Те скоро се сприятелиха и Ролф чу за някои вълнуващи действия на леда и за подготвяната голяма кампания през пролетта.

След половин час стройният хубав капитан ги напусна и си тръгна — въплъщение на мъжка сила. След три часа те тъкмо готвеха вечерята си, когато Скукъм ги предупреди, че се приближава чужд човек. Беше военно време: Ролф вдигна пушката си, а след миг в стана се втурна младежът, който беше карал шейната на капитан Форсайт.

Лицето му беше бледо, кръв капеше от лявата му ръка, а в другата беше торбата с депешите. Той изгледа внимателно Ролф.

— Ти ли си разузнавачът на генерал Хамптън? — Ролф кимна и му показа значката на гърдите си. — Капитан Форсайт ти връща това — задъхано рече коларят. — Последните му думи бяха: „По-добре да изгорите депешите, отколкото да попаднат в ръцете на британците.“ Те го хванаха… потеря… в гостилницата е имало шпионин. Аз избягах, но моята диря може лесно до се проследи, освен ако я затрупа сняг. Не се бави!

Бедното момче, едната му ръка беше счупена, но то изпълни заповедта на умрелия офицер и след това си тръгна да търси помощ в селището.

Настъпваше нощ, но Ролф веднага вдигна своя стан и потегли на изток с двата пакета поща. Той не знаеше тогава, но се научи после, че в тия депеши се излагаха слабите места на Осуиго, Рочестър и Сакит Харбър, неотложната им нужда от подкрепления и подробен план за американска контраатака срещу Монреал. Но знаеше, че са много ценни и трябва да бъдат незабавно занесени на генерал Хамптън.

Беше тежко, трудно пътуване през гъсти гори и блата, настрана от реката, защото Ролф не смееше да излезе на леда сега. Така те вървяха три часа, сетне, в мрака, спряха за почивка на отвратително място в обрасъл с кедри мочур.

В зори потеглиха пак. За тяхно възмущение настъпило бе мъртво затишие, нямаше вятър, който да помете дирите им — следата беше ясна като коларски път, накъдето да извиеха. Те излязоха на утъпкана пътека, вървяха по нея половин миля, после се отбиха в правилната посока. Но нямаха никаква представа, че ги преследват, докато след цял час пътуване слънцето изгря и по един далечен склон, поне на две мили от тях, видяха тънка черна върволица от много точки — потеря от най-малко десетина британски войници.

Неприятелят беше със снегоходки и явно без товар, защото пътуваше бързо. Ролф и Куонаб се движеха по-бавно с тежката шейна. Но те продължиха колкото можеха по-бързо — напрягаха сили и се потяха под своя непосилен товар. Ролф се чудеше дали не е дошло времето да спре и да изгори пакета, когато, като погледна назад от високо било, откъдето се откриваше широк простор, забеляза редица глави, които се криеха зад камъни на около половин миля разстояние, и в главата му се роди един план. Той мина смело през широката двадесетина стъпки полянка, видима за неприятеля, скри се зад гъстак от смърчове, повика Куонаб да го последва, заобиколи тичешком гъстака и отново прекоси откритата полянка. Така двамата с Куонаб продължиха в течение на пет минути, колкото можеха по-бързо, с пълното съзнание, че ги наблюдават. Те обикаляха в кръг тоя храсталак, ту близо един до друг, с пушки, ту като влачеха шейната, ту с одеяла на рамената, ту с малък чувал или дори голяма буца сняг на гърба. Правеха всичко възможно да разнообразят сцената и преди да минат пет минути, началникът на англичаните успя да преброи петдесет и шест въоръжени американци, движещи се в индийска нишка нагоре по брега с много припаси, придружени от пет жълти кучета.

Ако бяха позволили на Скукъм да изпълни своите намерения, щеше да има петдесет или шестдесет жълти кучета, толкова много се увлече той от тая игра.

Дирята не даваше представа за такъв голям отряд, но пък и как ли би могла? Нали плоскодънната шейна заглаждаше всичко след отминаването на хората, а може би това беше пристигащо подкрепление. Какво можеше да направи той с десетте си войници срещу петдесет души неприятели? Той поблагодари на щастливата си звезда, че толкова хитро се е измъкнал от капана, и без по-нататъшни опити да провери числеността на врага се обърна кръгом и с възможната най-голяма бързина пое към сигурните укрепления на Огденсбърг.