Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (12)

Лов на мармоти

Царевичното брашно и картофите, чаят и ябълките, когато ги ядеш по три пъти на ден, лесно губят своята привлекателност. Дори и рибата не можеше да задоволи напълно глада за месо. Затова една утрин Куонаб и Ролф излязоха на лов. По Азамък времето за едрия дивеч беше минало, но имаше още много дребни животинки, а най-много бяха омразните за земеделците мармоти. И не без основание. Всяка дупка на мармот в полето представляваше заплаха за краката на конете. Поне според преданията краката на конете и вратовете на ездачите се чупели, когато конят стъпвал върху един от тия опасни капани. Освен това в кръг около всяка дупка на мармот, където и да беше тя, се простираше опустошена земя, а тия дупки бяха най-често в обработените полета. Без съмнение щетите много се преувеличаваха, но стопаните, общо взето, бяха съгласни, че мармотът е напаст.

Колкото голямо негодувание и да изпитваше земеделецът спрямо индианеца за това, че избива пъдпъдъците, винаги го е посрещал с радост като унищожител на мармотите. А индианецът е смятал това животно за хубав дивеч и отлична храна.

Ролф бе обхванат от нетърпение, когато Куонаб взе своя лък и стрелите и каза, че ще излязат на лов за месо. При все че имаше няколко ниви, населени с мармоти, те минаваха предпазливо от една на друга, като се вглеждаха в зеления простор, та да видят тъмнокафявите петна, както изглеждат мармотите, когато се хранят. Най-после намериха нива с едно голямо и две малки движещи се сред детелината животинки. Майката се изправяше от време на време на задните си крака, вечно нащрек за някоя опасност. Беше широко отворено поле без всякакво закритие. Но близо до разчистеното място, където без съмнение беше дупката, имаше издигнатина, която според Куонаб щеше да му помогне да се доближи.

Ролф получи нареждане да стои скрит и да дава разни индиански знаци, та ловецът да може да се предвижва, ако случайно изгуби дивеча от погледа си. Първо, „ела“ (вика с махане на ръка) и, второ, „стой“ (ръката, вдигната с дланта напред); „добре“ (ръката, изпъната водоравно пред кръста); показалецът, насочен напред водоравно, сетне извит право надолу, значеше „скри се в дупката“. Но Ролф не биваше да прави никакви знаци, нито да се движи, освен ако Куонаб го запита, като направи въпросителния знак (да размаха ръка с дланта напред и с разперени пръсти).

Куонаб се върна в гората и зад редицата скали, за да заобиколи към другата страна на издигнатината, и оттам пропълзя, проснат по гърди в детелината, така че макар тя да беше едва една стъпка висока, той беше съвсем невидим за всички, които не се намираха много по-високо от него.

По тоя начин стигна до малката издигнатина зад дупката на мармотите, без да бъде усетен от нейните обитатели. Но сега се намери в затруднение. Не можеше да види никой от тях. Те положително бяха извън обсега на неговия лък и беше трудно да ги накара да се върнат при дупката си, без да се втурнат вътре в нея. Но Куонаб съумя да се справи с положението. Той вдигна едната си ръка, направи въпросителния знак и като загледа Ролф, получи отговора „всичко е наред; те са тук“ (широко движение на обърната надолу ръка и насочен към земята показалец). След това почака няколко секунди, направи съвсем същия знак и получи същия отговор.

Знаеше, че движението на стоящия в далечината човек щеше да привлече погледа на стария женски мармот. Той щеше да се изправи на задните си крака, за да види какво е това, когато движението се повтореше, без да бъде наистина разтревожен, щеше да се запъти към дупката и да повика малките подире си.

Не стана нужда да чака дълго. Той чу рязкото предупредително изсвирване, след това майката с потичкване и поклащане се появи пред погледа му, като се спираше от време на време да си щипне от детелината или да се огледа наоколо. Зад нея тичаха двете й тлъсти мармотчета. Когато се приближиха до дупката, те се почувствуваха по-сигурни и продължиха да пасат — малките до самата дупка. Тогава Куонаб сложи на лъка си тъпа птича стрела и приготви още две други. Като се понадигна колкото можеше по-малко, той опъна лъка. Дз-зън! Тъпата стрела удари едното мармотче по носа и го катурна. Другото подскочи от изненада и се изправи на задните крачета. Същото направи и майката. Дз-зън! — изсвири втора стрела и второто мармотче зарита с крачетата. Но старата светкавично се скри в сигурната си дупка под земята. Куонаб знаеше, че не го е видяла, и вероятно скоро ще се подаде отново. Той почака и ето, че сиво-кафявата муцунка на тлъстата стара крадла на детелина се показа малко от земята. Но това не беше достатъчно, за да стреля, а тя като че ли и не помисляше да се подаде повече. Индианецът зачака, докато не загуби търпение, и тогава прибягна до много стара хитрина: засвирка си тихичко една нежна песенчица. Дали мармотът смята, че го вика друг мармот, или само харесва звука, това не се знае, но майката скоро постъпи, както постъпват всички нейни сродници. Започна да се подава бавно от дупката все по-нависоко, докато излезе наполовина, седна и се заоглежда наоколо.

Това беше благоприятно за Куонаб. Той извади назъбена ловна стрела и се прицели между раменете й. Дз-зън! — и мармотът беше пронизан от стрелата, която довърши живота му в следващата минута и предотврати инстинктивното вмъкване в дупката, с което толкова много мармоти избягват от ловеца, дори когато са смъртно ранени.

Сега Куонаб се изправи, без повече да се крие, и повика със знак Ролф, който пристигна тичешком при него. Три тлъсти мармота — това означаваше да имат предостатъчно чудесно прясно месо за цяла седмица. А тия, които не са опитвали, нямат представа какъв деликатес е млад, тлъст, отхранен с детелина мармот, опържен на тиган с картофи и поднесен пред лагерен огън на млад, здрав и умиращ от глад ловец.