Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (30)

Лов на лисица

Колкото за мъдростта, човекът не е извор; той е водоем и от него изтича само това, което е насъбрал.

Из мъдростите на Сай Силван

Куонаб не искаше да се откаже от леглото си в платнения шатър и затова и Ролф, и Скукъм спяха там. Кучето се беше съвзело и неведнъж в часовете на здрача се втурваше шумно да гони нещо, което след проучване на следите сутрин се оказваше, че е било лисици. Привличаше ги отчасти мършата на елена, отчасти това, че песъчливият бряг беше изобщо удобно място за игра, а отчасти и лисичото любопитство, което събуждаха у тях хижата, ловците и кучето им.

Една сутрин, след като беше ставал няколко пъти през нощта, а Скукъм беше изскачал много пъти, Ролф каза:

— Лисичите кожи са добри сега, защо да не добавя няколко лисичи кожи към това? — И посочи с известна гордост кожата от бялка.

— Ъф, добре; карай, ще се научиш — отговори индианецът.

Така Ролф извади двата лисичи капана и се залови за работа. Като забеляза къде главно тичаха и играеха лисиците, избра две утъпкани пътеки и грижливо скри капаните, както ги беше скрил за бялката. Сетне избра две малки кедрови клонки, отряза ги и ги сложи през пътеката от двете страни на капана, като предположи, че лисиците, като тръгнат по обичайния си път, ще прескочат клонките и ще се хванат в примката. За да бъде двойно по-сигурен, сложи по парченце месо до всеки капан, а на средата между двата остави голямо парче на един камък.

След това наръси прясна пръст по пътеката и около двата капана и стръвта, та да види сетне следите.

Ролф разбра по следите край брега, че тая нощ бяха идвали лисици, но нито една не се беше приближила до капаните му. Момчето разгледа дирите. Малко по малко те му разказаха всичките главни събития. Лисиците дошли, както обикновено, и играли наоколо. Открили стръвта и капаните веднага — как биха могли такива остри носове да не ги усетят — и не закъснели да забележат, че капаните са железни неща с подозрителна миризма, че човешки дъх, ръце и крака явно личат навред; че единствената подбуда да продължат напред е малко месо, засъхнало и студено, което дори за миг не може да се сравни с топлото сочно месо на мишки, с каквото изобилствува всяка поляна. Лисиците бяха охранени и не бяха гладни. Защо ще се излагат на такава явна опасност? С една дума, каменни стени не биха могли да защитят по-добре мястото и месото от лисиците, отколкото очевидното естество на капаните. Наблизо нямаше нито една следа, а много по-далечни показваха колко бързо са се връщали те оттук.

— Ъф, винаги е така — рече Куонаб. — Ще се опиташ ли пак?

— Ще се опитам — отговори Ролф, като си спомни, че беше забравил да премахне миризмата от капаните и обувките си.

Той напали кедров огън и опуши капаните, веригите и всичко друго. Сетне взе парче сурово еленско месо и натри с него кожените си ръкавици и подметките на обувките си и сам се чудеше как е могъл да се надява на успех предишната нощ без тия мерки за унищожаване на човешката миризма. Той сложи тънък мек мъх под стъпалото на всеки капан, махна кедровите клони и леко посипа всичко със ситна суха пръст. Всичко беше прекрасно наредено: никое човешко око не би могло да познае, че на това място има капан. Успехът изглеждаше предрешен.

— Лисицата не се води от окото си — беше единствената забележка на индианеца, понеже смяташе, че е най-добре да остави момчето да открие всичко само.

Сутринта, щом се събуди, Ролф побърза да види какво е станало. Нямаше нищичко. Една лисица наистина беше идвала на десетина стъпки на едно място, но се беше държала така, сякаш много й е била забавна цялата тая миризлива детска игра. Да беше застанал там някой човек с тояга, надали би могъл да запази капаните по-добре от приближаването на лисици. Ролф тръгна да си върви, объркан и крайно озадачен. Не беше се още много отдалечил, когато Скукъм страхотно изскимтя и като се обърна, Ролф видя, че тоя вечен пакостник се е хванал с единия си крак в първия капан. Той нададе вой, но повече от изненада и ужас, отколкото от болка.

Ловците бързо му се притекоха на помощ и го освободиха, здрав и читав, понеже тия капани нямат зъбци, а само затискат. Жестокото в тях са главно дългата борба и гладната смърт, на които всеки ловец би трябвало да слага по-скоро край, като обикаля капаните си по-често.

Най-после Куонаб реши да научи момчето:

— Начинът, по който залагаш капаните, е хубав за някои зверове. Така ще хванеш миеща мечка, норка, бялка… или куче, но няма да хванеш лисица или вълк. Те са много умни. Ще видиш.

Индианецът извади чифт дебели кожени ръкавици, опуши ги на дим от кедър, капаните също. След това натри подметките на мокасините си със сурово месо, избра малко заливче на брега и хвърли на пясъка дълъг прът от високата суха камениста ивица до самата вода. В ръката си носеше неодялан кол. Той мина внимателно по пръта и застанал на него, заби кола на около четири стъпки от брега, после го цепна и втикна малко мек мъх в цепнатината. Върху мъха сипа три-четири капки от „вълшебната течност“. След това сложи бучка смърчова смола върху стъпалото на капана и подържа над нея запалена факла, докато смолата омекна. В нея натисна едно плоско камъче.

Веригата на капана върза за тежък камък с подходяща форма и пусна камъка във водата на половин път между кола и брега. Най-после нагласи капана върху тоя камък така, че запънат, оставаше целият под водата, освен плоското камъче върху стъпалото. Тогава се върна по пръта и го отнесе със себе си. По такъв начин сега нямаше нито следа, нито мирис на човек близо до капана.

Капанът беше заложен безупречно, но дори и сега лисиците не се доближиха до него през следващата нощ: трябваше първо да му свикнат. Техният закон гласеше: „Непознатото нещо е винаги опасно“. Сутринта на Ролф му се искаше да се поприсмее. Но Куонаб рече:

— Уа! Никой капан не се затваря на първата нощ.

Не стана нужда да чакат до второто утро. В среднощ Скукъм се втурна с лай навън и те излязоха подире му само за да видят една дива борба: лисицата скачаше в усилието да се изтръгне, а на крака й висеше капанът, подир който се влачеше служещият за котва камък.

Тогава се повтори сцената, която бе сложила край на борбата на норката и на бялката. Ловците вързаха задните крака на животното и закачиха трупа в хижата. Сутринта не можеха да се нарадват на разкошната й кожа и прибавиха кожуха й към другите си трофеи.