Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (5)

Сбогом, чичо Майк

Човек решава през нощта,

а изпълнява сред бял ден.

В привечерната сивота —

ни светлина, ни тъмнота, —

не се показвай, стой стаен.

Ролф разбра поне едно — чичо му беше страхливец. Но знаеше също, че сам той се беше провинил, защото бе изоставил работата си, и реши да се върне веднага и да понесе и най-лошото. Не отговори нищо на посрещналата го буря от натяквания. Щеше да бъде разочарован, ако не се беше разразила. Беше й свикнал; тя го накара да усети, че си е пак у дома. Заработи усърдно и мълчаливо.

Мик се върна късно вечерта. Тоя ден беше карал дърва на Хортън и поради това се беше озовал край вигвама на Куонаб. Ала пътят му минаваше покрай кръчмата и когато се прибра в къщи, беше толкова безпомощен, че можеше само да мърмори.

На другия ден във въздуха се долавяха наближаващи гръмотевици. Ролф дочу чичо си да ругае „тоя неблагодарен малък негодник — не заслужава да го храни човек“. Но нищо повече не се каза, нито се направи. Леля му не го удари нито веднъж цели два дни. На третата вечер Мики изчезна. На следващата вечер се завърна с още един човек; те донесоха кафез с кокошки и на Ролф бе казано да не се доближава до „онова оборче“.

И той не се доближи цялата сутрин, но надзърна вътре от плевника, когато му се удаде удобен случай, и видя красив кон. На другия ден „оборчето“ беше отворено и празно, както преди.

Същата вечер тая почтена двойка си направи гуляй с гости, които Ролф не познаваше. Както лежеше буден и слушаше веселбата, дочу много разпокъсани намеци, които не разбра, и някои, които можа да схване: „Нощната работа е по-доходна от дневната и дума да не става“ и т.н. После чу своето име и един глас: „Хайде да се качим горе и да му видим сметката“. Каквото и да бяха намислили, беше ясно, че подтикната от стария нехранимайко, пияната компания беше решила да упражни над него телесно насилие. Той ги чу да се качват с препъване и залитане по стръмната стълба. Чу „Хей, дай ми оня камшик“ и разбра, че го грози опасност, може би и смърт, понеже бяха освирепели от ракия. Ролф бързо стана, заключи вратата, нави една стара черга и я сложи в леглото си. Сетне събра дрехите си, преметна ги през ръка, отвори прозореца и се спусна през него, докато главата му едва достигаше перваза, а кракът намери опора. Така зачака. Хрипкавото дишане на гуляйджиите се чуваше високо по стълбите. След това се опитаха да отворят вратата. Чу се мърморене, след това вратата се отвори с трясък и вътре се втурнаха две или може би три сенки. Ролф едва виждаше в полумрака, но позна в едната от тях чичо си. Ударите, които те сипеха с камшик и пръчка върху парцалената черга, щяха да изпочупят кокалите му и да го смажат на пихтия, ако беше останал на мястото си. Мъжете се кикотеха и вземаха всичко това за шега, но на Ролф му стигаше, каквото беше видял. Той се плъзна на земята и се втурна да бяга с ясното съзнание, че сега вече няма да има връщане.

Накъде? Колко естествено го понесоха краката му на север, към Рединг, единственото друго селище, което познаваше! Но не изминал още и една миля, той спря. Джавкането на куче, гонещо миеща мечка, долетя до него от близката гора, която се простираше на запад покрай Азамък. Той закрачи нататък. Да намериш кучето е едно, да намериш собственика му е друго; но най-после те се приближиха. Ролф извика три пъти и Куонаб му отговори.

— Аз скъсах с ония негодници — каза момчето. — Тая вечер се опитаха да ме убият. Имаш ли място за мен във вигвама си за един-два дни?

— Ъф, ела — рече индианецът.

Тая нощ Ролф спа за пръв път на открито във вигвам. Спа до късно и не усещаше нищо наоколо си, докато Куонаб не го повика на закуска.