Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (80)

Кървавият Саранак

Сър Джордж Превоуст не беше имал намерение да превзема Платсбърг, докато не завладее Платсбъргската флота. Обаче моралният ефект от подвига на Макгласин трябваше да бъде отстранен незабавно. Той реши да превземе града с пристъп — въпрос може би на тричасово сражение.

Той разположи по един полк срещу всеки мост, по един полк срещу всеки брод близо до града, изпрати един полк да премине реката при Пайкс Кантонмънт и още един да я прекоси двадесет мили по-нагоре, където трябваше да се нахвърли върху остатъците от американската армия, когато тя побегне.

Тая сутрин Платсбърг се събуди от подновената бомбардировка. Тежката стрелба уби няколко души, събори няколко стени и комини, но почти не засегна землените укрепления.

На всички се виждаше чудно колко скоро защитниците се отърсиха от страха си от огъня. Дори учениците и техните сестри спокойно си гледаха работата въпреки снарядите и куршумите, които свиреха над главите им, удряха се в стени и прозорци или в редки случаи поваляха някой стрелец, който прекалено невнимателно работеше или се показваше по укрепленията.

В британския стан се вършеха големи работи — полковете маршируваха и заемаха местата си, свирепо се сипеха куршуми и снаряди. Към десет часа настъпи затишие. Американците, от старците до учениците, бяха заели местата си, всеки с пушка и кесия с патрони. Имаше бледи лица между младежите, имаше нервни пръсти, но никой не отстъпваше. Без съмнение имаше много мъже, които, подтикнати от родолюбие, се бяха втурнали с пушката си да влязат в редовете на войската, а стигнали до кървавия фронт, в душата си съжаляваха, че не са на сигурно място у дома си. Но не си отиваха. Нещо ги караше да остават твърди.

При все че бойци имаше по протежението на всички укрепления, войниците бяха струпани главно на четири места. Това бяха насипите срещу мостовете и бродовете. Тук бяха най-добрите стрелци, а между тях Ролф и другите от отряда на Макгласин.

Настилката на мостовете беше изкъртена и използувана с пръст за бруствери, но подпорните греди на мостовете си стояха и по всеки войник от приближаваща се канадска част ясно личеше какъв е техният план.

Най-далечният резултатен обсег на пушечния огън в ония дни се смяташе да е към стотина крачки. На американците бе заповядано да не стрелят, докато противникът не стигне дъбовете, една горичка на стотина крачки от главния мост на другия бряг.

Британците настъпваха в безупречен строй, като на парад. Изведнъж всички се смълчаха. Чуваше се ясно как британският командир дава заповедите си. Колко странно трябва да е било за ветераните от войните в Испания, Франция и на Рейн да отиват срещу войска, за която нямаха нужда от преводач.

И ето басовият глас на Макгласин проехтя по защитната линия:

— Не стреляй, докато не дам заповед!

Червените куртки приближаваха тичешком, те стигнаха стоте крачки разстояние.

— Сега, мери ниско и стреляй! — извика Макгласин и червените редици между дъбовете се люшнаха под изстрелите от пушките на американците.

— Атака! — изкрещя британският офицер и червените куртки се спуснаха към моста, но огънят от насипа не спираше; пътят на атакуващите се задръстваше от тия, които падаха.

— Напред! — и неустрашимият британски капитан скочи върху средната подпорна греда на моста, размаха сабята си и ги поведе напред. В същия миг изникнаха три върволици бойци, по една на всяка греда.

Те бяха само на петдесетина крачки от барикадата, където имаше петстотин пушки, всички насочени срещу тия греди. Пръв падна капитанът, прострелян в сърцето, и реката го отнесе. Но трите върволици прииждаха и прииждаха срещу свирещата, косяща оловна вихрушка. Това приличаше на клане на овце. И въпреки всичко те настъпваха и настъпваха половин час. Нито един човек не спря, нито един не се обърна назад, макар и да знаеха всички, че отиват на сигурна смърт. Нито един от тях не можа да стигне средата на моста, а ония, които падаха живи, бяха поглъщани от придошлата река. Колко стотици храбреци бяха принесени в жертва тоя ден, никой никога не узна. Тоя, който даде заповед за атака, бе мъртъв, както и вторият и третият, поели командуването, и преди да успее да дойде друг, който да промени заповедта, реката почервеня — „Кървавия Саранак“ я наричат оттогава. Полкът бе унищожен и пристъпът временно спря.

Ролф бе стрелял наред с другите, но му ставаше лошо да гледа как се хаби толкова човешка доблест. Гледката беше толкова страхотна, че той наистина се зарадва, когато дойдоха да му кажат, че го викат в щаба. И след един час прекосяваше езерото с новини и нареждания до командуващия офицер в Бърлингтън.