Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (59)

Лекарствата на Ван Кортланд

— Не се ли чувствувате добре? — попита Ролф една слънчева каломелова утрин, когато видя Ван Кортланд да се приготвя за всекидневното си лекарство.

— О, да, чувствувам се прекрасно; от ден на ден ми е по-добре — приветливо отговори младият мъж.

— Разбира се, аз не зная, но майка ми често казваше: „Лекарствата са нещо, което прави болните здрави, а здравите болни.“

— Моята майка и твоята майка, както изглежда, биха си обявили война от първата дума. Но-о-о — проточи той замислено и с весели пламъчета в очите, — ако трябваше да се съди по тяхното производство, страх ме е, че твоята майка би спечелила много лесно. — И той сложи дългата си тънка и мършава ръка до широката силна ръка на подрастващия младеж.

— Старият Силван не е бил много далеч от истината, когато каза: „Няма болни, освен тия, които се мислят за болни“ — рече Ролф.

— Май би трябвало да започна да ги намалявам — отговори Ван Кортланд.

Но намаляването стана много неочаквано. Не се мина и седмица и им се видя много желателно да се върнат да приберат нещата, оставени в хранилището край Скрун, където, разбира се, те бяха изложени на известни опасности. Като че ли нямаше никакъв смисъл да водят със себе си Ван Кортланд, но не им се щеше да го оставят самичък. Той тръгна. Беше спазвал реда с доста голяма точност — каломел, ревен, каломел, ревен, каломел, ревен, синчец, — но забележките на Ролф се врязаха дълбоко в съзнанието му, както нажеженият до червено куршум се врязва през покрив, отваря път на светлината и вдига революция.

Беше ревенова сутрин. Той изпи настойката си, след това грижливо запуши шишето, нареди го заедно с другите в едно сандъче, което сложи близо до средата на лодката.

— Много ще се радвам, когато се свърши — каза той замислено. — Струва ми се, че сега нямам нужда от него. Понякога ми се иска да ги няма всички тия лекарства.

Ролф се надяваше тъкмо на такова нещо. Без да чуе подобна забележка, нямаше да посмее да направи това, което направи. Той хвърли платнището от палатката по средата на лодката, от което неустойчивото кану се залюля.

— Така не става — забеляза той и извади няколко неща, включително и сандъчето с лекарствата, сложи ги на брега под храстите, а когато ги нареждаше отново в лодката, изхитри се да забрави лековете.

На другата сутрин, когато стана да си приготви каломела, Ван Кортланд бе неприятно изненадан, че не можа да го намери.

— Струва ми се — каза Ролф, — че за последен път го видях на брега, когато стягахме лодката.

Да, в това не можеше да има съмнение. Ван трябваше да живее живота си за известно време в пълна безлекарственост. Той малко се поуплаши, също като някой млад плувец, когато открие, че се е отдалечил от кратунките си, и също както става с такъв неопитен плувец, това му даде сили да се справи с положението: Ван откри, че може да плува и без кратунки.

Те бързо слязоха надолу по реката и след една седмица се върнаха с товара.

Сандъчето с лековете си стоеше, където го бяха оставили. Ван Кортланд го вдигна със стеснителна усмивка и тримата седнаха да вечерят. След малко Ролф каза:

— Спомням си, веднъж видях три ястребчета в едно гнездо. Майката ги учеше да хвърчат. Две от тях литнаха добре и доста скоро запрехвърчаха между върховете на дърветата. Третото го беше страх. То рече: „Не, майко, никога не съм хвърчал и ме е страх, че ще се убия, ако се опитам.“ Най-сетне майката се ядоса и го бутна от гнездото. Щом усети, че пада, то разтвори криле, за да се спаси. Крилата му бяха достатъчно яки и много преди да стигне земята, то полетя.