Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (13)

Двубой с демона на дълбините

Една утрин, когато минаваха по пътеката, която обикаляше езерото, Куонаб посочи близките води. Там плаваше нещо като малък кръгъл лист с две доста раздалечени маниста на него. Две стъпки по-нататък Ролф забеляза по-голям плаващ лист и тогава разбра, че първият беше главата и очите, а вторият — гърбът на гигантска костенурка. Още миг и тя бързо се скри от погледа. Тук се срещаха три вида костенурки и Ролф добре познаваше тая разновидност, но никога още не беше виждал такова огромно и с такъв злобен вид чудовище на морските дълбини.

— Това е Босикадо. Аз го познавам; и той ме познава — каза червенокожият. — Ние отдавна водим война. Ще дойде ден, когато ще си уредим сметките. За пръв път го видях тук преди три години. Бях ударил една патица. Тя плаваше по водата. Преди да мога да я стигна, нещо я дръпна под повърхността и повече не я видях. После дойде една лятна патица с малки. Той ги хвана едно по едно и най-после хвана майката. Той пропъжда всички патици, затова съм залагал много нощни въдици за него. Хванах няколко малки костенурки, по осем и десет фунта всяка. Те бяха много вкусни. Три пъти вече съм хващал на въдиците Босикадо, но всеки път, когато го издърпвах до лодката, той скъсваше най-дебелите ми влакна и избягваше. Той е широк колкото моето кану. Ноктите му пробиха обшивката на лодката. Тя се изду и затрепери. Той изглеждаше като злия дух на езерото. Аз се уплаших!

Но моят баща ме е учил, че има само едно нещо, което може да опозори един мъж. То е да го хване страх. И аз си казах, че никога не ще допусна да бъда воден от страха. Ще търся честен двубой с Босикадо. Той е мой враг. Той ме уплаши веднъж; аз много ще го уплаша. Три години вече се дебнем. Три години той пропъжда всичките летни патици, краде рибата от моите въдици и мрежи, мускусните плъхове от моите капани. Не го виждам често, в повечето случаи — както днес.

Преди Скукъм имах едно кученце, Ниндей. Беше добро кученце. Можеше да накара миеща мечка да се качи на дърво, да хване заек или да извади от водата патица, макар и да беше много малко. Ние бяхме много добри приятели. Един ден ударих патица. Тя падна в езерото. Повиках Ниндей. Той скочи във водата и заплува към патицата. Тогава тая патица, която я мислех за умряла, се вдигна и отлетя и аз повиках Ниндей. Той заплува по водата към мен. Изведнъж, ей там, на дълбокото, взе да вие и да пляска. Сетне залая, сякаш ме викаше на помощ. Аз изтичах при лодката и бързо загребах. Видях моето кученце Ниндей да потъва. Тогава разбрах, че това беше пак Босикадо. Дълго търсих с прът, но не намерих нищо. Чак след пет дена видях една от лапите на Ниндей да плава надолу по течението. Някой ден ще разпоря тоя Босикадо!

Веднъж го видях на брега. Той се търколи като камък към водата. Изгледа ме, преди да се гмурне, и когато се погледнахме очи в очи, разбрах, че е дух, Манито; но той е зъл, а баща ми казваше: „Когато дойде да те тревожи зъл дух, трябва да го убиеш.“

Един ден, когато плувах подир убита патица, той ме хвана за палеца на крака, но аз стигнах до плитко място и се отървах от него. А веднъж забих рибарското си копие в гърба му, но то не беше достатъчно здраво, за да го задържи. Веднъж той хвана Скукъм за опашката, но само оскуба космите. Оттогава кучето не е влязло да плува в езерото.

На два пъти съм го виждал, както днес, и бих могъл да го застрелям с пушката, но аз искам да се срещна с него в двубой. Много пъти съм седял на брега и съм му пял „Песента на страхливеца“ и съм го приканвал да дойде да се бие на плиткото, където ще бъдем равни. Той ме чува. Но не идва.

Зная, че той ме разболя миналата зима. Дори и сега ми създава грижи със злобната си магия. Но моята магия трябва да надделее и някой ден ние ще се срещнем. Веднъж той ме накара да се уплаша. Аз ще го накарам много да се уплаши и ще се боря с него във водата.

* * *

Писано било тая среща да стане само след няколко дни. Ролф беше отишъл за вода на кладенеца, който представляваше дупка, изкопана на десетина стъпки от брега на езерото. Беше се научил на предпазливия похват на ловците да ходи безшумно и да се оглежда наоколо, преди да излезе на открито. На една плитчина в недълбоко заливче, на петдесетина крачки разстояние той забеляза някакви особени сиви и зеленикави очертания, в които постепенно разпозна огромна, препичаща се на слънце костенурка. Колкото повече я гледаше и сравняваше с всичко наоколо, толкова по-голяма му изглеждаше. Той побърза безшумно и незабелязано да се върне при Куонаб.

— Излязъл е да се пече на слънце… Босикадо… на брега!

Индианецът веднага скочи, взе своя томахок и здраво въже. Ролф посегна към пушката, но Куонаб поклати глава. Двамата отидоха при езерото. Да! Там лежеше огромното чудовище с опулени очи като някой окалян пън. На брега зад него нямаше никакво закритие. Нямаше да е възможно да се доближи до тая бдителна гадина на достатъчно за нападение разстояние, преди тя да може да се гмурне. Куонаб не искаше да използува пушка. Смяташе, че в тоя случай трябва да си разчисти сметката в равна борба. Той бързо състави план: затъкна томахока и навитото въже зад колана си, след това смело и безшумно се плъзна в езерото, за да се приближи до костенурката по вода, което беше най-лесното в случая не само защото беше естествено костенурката да се пази откъм суша, но и защото там имаше гъстак от тръстики, зад които можеше да се доближи плувецът.

Тогава Ролф се върна в гората, както му нареди Куонаб, и тихо дойде до едно място, откъдето можеше да наблюдава костенурката от двадесет крачки разстояние.

Сърцето на момчето туптеше силно, докато наблюдаваше смелия плувец и свирепото влечуго. Нямаше почти никакво съмнение, че гадината тежеше стотина фунта. Тоя вид костенурки са най-силните за своите размери и най-свирепите от всички влечуги. Челюстите им, макар и беззъби, имат режещи ръбове, те имат остра човка и сила, достатъчна за раздробяване на кокали. Бронята ги прави неуязвими за птици и хищни зверове. Чудовището лежеше на брега като пън, проснало дългата си алигаторска опашка на плитчината, а змийската глава и злобните очи неотстъпно наблюдаваха сушата. Корубата му, голяма и стара, беше обрасла по краищата със зелен мъх, изложените му на слънце люспести лапи под мишниците бяха покрити с пиявици и две калугерици ги кълвяха със съсредоточен интерес явно за голямо удоволствие на чудовището. Огромните му крайници и нокти рязко не съответствуваха на малките червени очички. Но именно очичките караха човек да се разтрепери, стъписан.

Потопил се във водата така, че почти не се виждаше, индианецът бавно стигна при тръстиките. Тук, усетил под краката си дъно, спря, взе в едната ръка въжето, в другата — томахока, гмурна се и когато се появи отново, беше на десет крачки от неприятеля и само на четири стъпки дълбочина.

Влечугото изведнъж стремглаво побягна, хвърли се във водата и изчезна от погледа, като се отклони от хвърлената примка. Но Куонаб посегна дълбоко във водата, когато то минаваше край него, и сграбчи грапавата опашка на чудовището. Тогава то показа силата си. В същия миг мощната опашка се изви настрана и блъсна ръката със страхотна сила в острите зъбци на корубата. Индианецът трябваше да напрегне цялата си воля, за да не изпусне тоя остър като нож боен боздуган. Той изтърва томахока, сетне с другата ръка метна въжето, за да хване главата на костенурката, но тя се отклони толкова бързо, че въжето пак не улучи, хлъзна се по корубата и както двамата се боричкаха, се надяна на едната огромна лапа. Индианецът стегна примката и сега те бяха вързани един за друг. Ала единственото му оръжие лежеше на дъното, а водата беше размътена. Той не можеше да види, но се гмурна с надеждата да напипа томахока. Костенурката се изви силно настрана, за да избяга, и освободи ранената ръка, но повали индианеца във водата. Щом усети, че нещо я държи за предната лапа, тя се обърна със зинала, съскаща уста и се нахвърли върху врага си, който се мяташе на дъното.

Костенурката има същия навик, както булдогът, да захапе и да стиска, докато не откъсне парчето. В мътната вода трябваше да захапе слепешката и като намери първо лявата ръка на врага си, стисна я със свирепата си човка с цялата сила на отчаянието. В тоя миг Куонаб намери томахока; той се вдигна на повърхността и измъкна увисналата на ръката му костенурка. Тогава замахна с оръжието с всичката сила на свободната си ръка. Томахокът разцепи корубата на чудовището и се заби дълбоко в гърба без някаква видима последица, освен че лиши индианеца от оръжието му, понеже той не можа да го издърпа.

Ролф веднага се хвърли във водата на помощ. Но Куонаб, задъхан, извика:

— Не, не, върни се… Аз сам.

Челюстите на гадината продължаваха да стискат ръката, а ноктите на предните лапи, които се размахваха напред и надолу, разкъсваха дрехата, която я запазваше, и дълги струйки кръв обагряха вълните.

Куонаб отчаяно се хвърли към по-плитките води, дръпна още веднъж томахока — той се помръдна, разхлаби се; още веднъж, и той се освободи. Тогава „прас, прас, прас“ и дългият змийски врат бе пресечен. Тялото с размахани огромни люспести лапи и пляскаща алигаторска опашка започна да потъва, но грамадната глава, премигваща с помътени червени очички и облята с кръв, остана вкопчена в неговата ръка. Индианецът се втурна на брега, дърпайки въжето, което държеше живото още тяло, и го върза за едно дърво, след това издърпа ножа си, за да разреже мускулите на челюстите, които забиваха човката на главата в месото му. Но мускулите бяха защитени от броня и кости и той не можеше да забучи ножа, та да ги лиши от силата им. Напразно мушкаше и кълцаше, докато най-сетне челюстите спазмодично потрепериха и се отвориха широко и кървавата глава падна на земята. Тя пак захапа, но попадна на един клон. Силните челюсти се впиха на него и останаха така.

Повече от час обезглавеното тяло пълзеше или се мъчеше да пълзи, и все към езерото. Сега те можеха да разгледат неприятеля. Учуди ги не толкова неговата големина, колкото тежестта му. При все че беше едва четири стъпки дълга, костенурката се оказа толкова тежка, че Ролф не можа да я вдигне. Куонаб бе одраскан на много места, но леко. Само дълбоката рана от човката и натъртените от челюстите места бяха по-страшни, но той не им обърна внимание. Предшествувани от Скукъм, който лаеше, колкото имаше сила, те занесоха тялото на жертвата в стана. Страховитата глава, все още вкопчена в пръчката, украсиха с три пера и сложиха на прът пред вигвама. И песента на червенокожия, когато пак запя, гласеше:

„Босикадо, моят враг, бе могъщ,

но аз отидох в неговото царство

и го накарах да се уплаши!“