Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (62)

Чарът на песента

Заедно с отмереното „там-та, там-та“ една сутрин, когато Ван излезе от хижата си, от скалата на изгрева долетя някакъв особен звук.

„Аг-адж-уай-о-сай Пем-о-сай

Гежик-ом ина-бид аа-кийн

Ина-бид аа-кийн“

— Какво прави той, Ролф?

— Това е утринната му молитва — отговори момчето.

— Знаеш ли какво значат тия думи?

— Да, не са бог знае какво; само: „О ти, който обикаляш небето сутрин, аз те поздравявам.“

— Я, аз не знаех, че индианците имат такива обреди; то е точно като на жреците на Озирис. Учил ли го е някой? Искам да кажа, някой бял.

— Не, индианците винаги са имали такива обичаи. Те имат песен или молитва почти за всяко голямо събитие, изгрев, залез, изгрев на луната, добър лов, за случаите, когато са болни или тръгват на път, или им е тежко на сърцето.

— Ти ме смайваш! Нямах представа, че имат такива човешки качества. Това ме връща към храма в Делфи. Това е достойно за Касандра^[1]! Аз вярвах, че всички индианци са само диваци, които ловуват, докато си напълнят корема, и спят, докато отново огладнеят.

— Хм — откликна се Ролф, — виждам, че и ти си вадил „заключения като стоманен капан, дето се затваря от един косъм“.

— Интересно дали той би искал да чуе някои от моите песни?

— Заслужава си да опиташ; поне аз щях да го направя — каза Ролф.

Тая вечер край огъня Ван изпя „Веселият ездач“, „Ловуването на Джон Пийл“ и „Хубавият Дънди“. Той имаше приятен баритон. Ползуваше се с голям успех в музикалните кръгове на Олбъни. Ролф беше във възторг, Скукъм съчувствено скимтеше, а Куонаб седя, без да се помръдне, докато Ван не спря да пее. Той не каза нищо, но Ролф долови, че това беше малка победа, и в опита и да я разшири, каза:

— Ето го твоя тъпан, Куонаб, няма ли да изпееш песента за Уабанаки? — Но предложението дойде не навреме и индианецът поклати глава.

— Слушай, Ван — каза Ролф (Ван Кортланд беше настоял да му говори на име и на „ти“), — никога няма да си оправиш отношенията с Куонаб, докато не удариш елен.

— Мъчил съм се.

— Добре де, да излезем утре вечер и да се опитаме още веднъж. Какво мислиш за времето, Куонаб?

— Буря почне на пладне и трае три дни — отвърна накъсо червенокожият и се отдалечи.

— Това решава въпроса — рече Ролф, — ще чакаме.

Ван беше изненадан, а още повече, се изненада, когато след един час небето почерня от облаци и заваля силен дъжд с пориви на вятър.

— В името на Валтасаровия предсказател на времето, как можа той да познае?

— Смятам, че е по-добре да не го питаш, ако искаш да разбереш. Аз ще се науча и ще ти го кажа после.

Ролф се научи, но нито лесно, нито от един път:

— Вчера катериците работеха много; днес не се вижда нито една.

— Вчера гмурците кряскаха; сега мълчат и не се виждат никакви малки птички.

— Вчера изгревът беше жълт; днес беше розов.

— Вчера имаше пълнолуние и имаше плътен венец наоколо му.

— Не е валяло от десет дни, а днес трети ден вече духа източен вятър.

— Снощи нямаше роса. Видях Език-планина в зори; моят тамтам не ще да пее.

— На съмване пушекът промени посоката си три пъти и носът на Скукъм беше топъл.

Затова те си почиваха, без да знаят, но принудени да повярват, и едва на третия ден небето се изясни. Западният вятър започна да връща взетото на заем от изток и се изпълни поговорката, че „три дни дъжд ще изяснят всяко небе“.

Тая вечер, след като се нахраниха, Ролф и Ван пуснаха лодката във водата и загребаха по езерото. На една миля от стана слязоха на брега, защото това беше любимо място на елените. Много скоро Ролф посочи нещо на земята. Беше намерил съвършено прясна диря, но Ван като че ли не можеше да разбере. Тръгнаха по нея: Ролф леко и беззвучно, Ван — вдигайки с дългите си крака доста нежелателен шум. Ролф се обърна и пошепна:

— Така не бива. Не бива да стъпваш връз сухи съчки.

Ван се помъчи да се движи по-предпазливо и смяташе, че върви добре, но за Ролф това беше цяло изпитание на търпението и той започна да разбира какво е чувствувал Куонаб спрямо него преди една година.

— Виж — каза Ролф, — вдигай краката си ей така, не извивай стъпалата навън по тоя начин. Гледай къде стъпваш, преди да сложиш крак; опипвай с палеца да провериш дали няма някоя суха пръчка, тогава го отмести до здрава почва. Разбира се, това щеше да ти е по-лесно с мокасини. Никога не се отърквай в клони; отмествай ги и не ги оставяй да дращят; сетне го отпускай до мястото им; никога не се мъчи да извиеш сух клон; заобиколи го.

Ван не беше помислял за тия неща, но сега лесно ги схвана и те извънредно много подобриха начина, по който ходеше.

Двамата стигнаха пак до водата; отвъд едно малко заливче Ролф веднага съзря очертанията на рогач, съвършено неподвижен, загледал се към тях и без съмнение чудещ се кой вдига тоя шум.

— Ето ти я твоята слука.

— Къде? — нетърпеливо запита Ван.

— Ей там; виждаш ли онова сиво и бяло нещо?

— Не мога да го видя.

В продължение на пет минути Ролф напразно се мъчеше да накара приятеля си да види тая подобна на статуя фигура. В продължение на пет минути тя не се помръдна. Сетне, усетил опасността, рогачът направи скок и се скри от погледа.

Това беше обезсърчаващо. Ролф седна, почти отвратен; после му дойде на ум една от забележките на Силван: „Не можеш да кажеш за някого, че е глупак, защото не умее да играе твоята игра.“

След миг Ролф каза:

— Ван, имаш ли у себе си книга?

— Да, моят Виргилий е тук.

— Прочети ми първата страница.

Ван я прочете, като поднесе книгата на една педя от носа си.

— Ха сега да ми прочетеш ей тая страница — и Ролф дръпна книгата на четири стъпки разстояние.

— Не мога; виждам само едно мътно бяло петно.

— Добре, можеш ли да видиш ей оня гмурец там?

— Искаш да кажеш туй дългото тъмно нещо в залива?

— Не, то е дънер от бор близо до нас — изсмя се Ролф, — ей там, на половин миля оттук.

— Не, не мога да видя нищо, само нещо блещука.

— Така си и мислех. Няма никакъв смисъл да се мъчиш да удариш елен, докато не се снабдиш с подходящи очила. Имаш достатъчно ум, но нямаш зрение, за да бъдеш ловец. Стой тук, докато отида и видя дали ще имам късмет.

Ролф сякаш се стопи в гората. След двадесетина минути Ван чу изстрел и скоро Ролф се появи отново, нарамил двугодишен рогач, и те се върнаха по здрач в стана. Куонаб ги погледна в лицата, когато минаваха край него с малкия елен. Те се помъчиха да запазят непроницаемо изражение. Но индианецът не се излъга. Той не каза нищо, освен едно откъслечно „Хм!“.