Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (6)

Най-после Скукъм приема Ролф

Ролф предполагаше, че Мики ще се научи скоро за скривалището му и ще пристигне след няколко дни, придружен от полицай, да прибере своя питомец. Но мина седмица и Куонаб на минаване през Мейанос научи, първо, че Ролф бил видян по пътя към езерото Дъмплинг и сега всички смятали, че се е върнал в Рединг; второ, че Мики Китеринг бил задържан в затвора по обвинение в конекрадство и щял положително да получи дългосрочна присъда; трето, че жена му се върнала при близките си в Норуок и в къщата се настанили чужди хора.

Всички други врати бяха затворени сега и с всеки изминал се ден ставаше все по-ясно, че Ролф и Куонаб трябваше да останат заедно. Кое момче нямаше да бъде във възторг при тая мисъл? Тук го чакаше свобода от жестоката тирания, която погубваше младия му живот; тук щеше да се сбъдне мечтата му за дивия свят, да бъдат задоволени всичките му ловджийски инстинкти, дремали от години в неговата душа и подхранвани единствено от оръфаното томче на „Робинзон Крузо“. Опиянението на свободата се усеща само когато един орел с вързани крила бъде освободен и се хвърли от скала в планините, понесен от планинския вятър.

Споменът за тоя съдбоносен ден на лова на миеща мечка се вряза дълбоко и трайно в ума му. Винаги след това миризмата на миеща мечка неизменно събуждаше тоя спомен. Въпреки многото неприятни случки това беше миризма, която криеше в себе си радост.

— Къде отиваш, Куонаб? — попита той една сутрин, когато видя индианеца да става в зори и да излиза с тъпана си, след като го бе загрял на огъня. Куонаб посочи горе скалата и Ролф за пръв път чу песента на изгрева. Сетне чу индианската песен за „Добрия лов“ и друга за „Когато му беше тежко на сърцето“. Това бяха молитви или славословия, всичките отправени към Великия дух, или Великия отец, и създадоха у Ролф съвършено нова представа за червенокожия, и го накараха да види в изненадваща светлина самия себе си. Един индианец, когото никой не смяташе за нещо повече от безнадеждно изгубен езичник, се молеше на бога да го напътствува при всяка стъпка в живота, докато сам той, уж християнин, от месеци не се молеше редовно.

Все пак имаше едно нещо, което Ролф никога не забравяше — това беше спазването на неделната почивка и всяка седмица в тоя ден намираше време да каже малката молитва, на която го беше научила майка му. Мъчеше се да не бъде видян в такива моменти, нито говореше за тия неща. Куонаб, от друга страна, нито криеше, нито се стараеше да направи впечатление с религиозните си ритуали и чак след като минаха много неделни дни, забеляза:

— Нима твоят бог идва само веднъж в седмицата? Нима той идва крадешком, след като се стъмни? От какво го е срам, та само му шепнеш? Моят е тук през цялото време. Аз мога винаги да стигна до него с песента си; всеки ден за мен е неделя.

Лошите спомени за доскорошния му живот бързо избледняваха, а радостите в новия живот растяха. Ролф скоро разбра, че макар хората да говорят за издръжливостта на дивака, никой индианец не обича да търпи лишения. Той прави всичко, каквото може, за да бъде животът му приятен, и за нищо не се грижи повече, отколкото за удобно легло. На втория ден под ръководството на своя домакин Ролф се зае да си направи одър. Отсече две трупчета, десетина пръста дебели и три стъпки дълги. След това сложи два здрави шест стъпки дълги пръта в нарези на края на късите трупчета. Отряза около седемдесет и пет прави върбови пръчки и ги оплете с върбова кора като плет, широк три стъпки и дълъг шест стъпки. Поставен върху прътите, той представляваше пружинен матрак, който, постлан с две одеяла, се превръщаше в много удобно, сухо, топло и повдигнато над земята легло. Освен платнените стени на вигвама над всяко легло имаше сукнено покривало, което предлагаше прекрасна защита, колкото и силна буря да бушуваше навън. Това не беше лишение, а само новоизпитвано удоволствие — да спиш и да дишаш чистия нощен горски въздух.

Месецът на тревите — април — беше минал и наближаваше вече средата на месеца на песните с множеството птички и едно от първите открития на Ролф беше, че много от тях обичат да пеят нощем. Колко пъти познатият глас на пойното врабче долиташе от тъмния бряг на Азамък или полското врабче извиваше трели от върха на някой кедър, от време на време шарената Онакю, лещарката, се обаждаше горе от гората и всяка вечер редовно пееше Мъкауис, козодоят; чуваха се безброй гласове на малките жабки, наричани „пролетни пискуни“, и някакво странно „пиинтпиинт“, носещо се от небето, последвано от чуруликане, за което Куонаб му каза, че било любовна песен на блатната птица — голямата бекасина с опашка като ветрило и дълга, мека човка и очи като на елен.

— Да не е дублата?

— Ъф, така му викат; Па-даш-ка анджа го наричаме ние.

Смаляването на месечината докара нови певци и между тях много славеи. Един нисък храст близо до равнината ехтеше през пълнолунието от сладката, макар и нестройна песен на жълтогръдото коприварче. В гората току екваше някой буен, неудържим напев, идващ сякаш от звездите. Сърцето на Ролф се свиваше от някаква странна тръпка и буца засядаше в гърлото му, когато го слушаше.

— Какво е това, Куонаб?

Индианецът поклати глава. Сетне, когато песента свърши, каза:

— Това е тайната песен на някаква птица. Никога не съм я виждал.

Настъпи дълго мълчание, после момчето подхвана наново:

— Тук няма много дивеч сега, Куонаб. Защо не отидеш в северните гори, където има толкова много елени?

Индианецът леко поклати глава и рече, за да пресече разговора:

— Опъни покривалото си. Тая вечер духа морският вятър.

Той млъкна. Двамата останаха за миг прави, загледани в огъня. Изведнъж Ролф усети нещо мокро и студено да се мушка в ръката му. Това беше носът на Скукъм. Най-сетне кученцето беше решило да признае бялото момче за приятел.