Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (69)

Огденсбърг

Същата виелица бушуваше и на следващия ден, когато Скукъм с недвусмислени знаци им съобщи, че е подушил нещо.

Винаги е добре да разбереш какво вълнува кучето ти. Куонаб загледа втренчено Скукъм. Това умно псе от неопределена порода настървено душеше нагоре във въздуха, не по земята. Козината на врата му не беше щръкнала и ивицата тъмни косми, които всяко сиво или жълто куче има в основата на опашката си, не стърчеше нагоре.

— Подушил е дим — бързо постави диагнозата индианецът. Ролф посочи вятъра и му направи с ръце знак за въпрос. Куонаб кимна.

Явно бяха длъжни да узнаят кой е техният вдигащ пушек съсед. Не бяха толкова далеч от Свети Лаврентий. Вероятността пушекът да идва от някой отряд неприятели беше малка; вероятността да идва от свои беше голяма; а най-голяма бе вероятността да идва от хижата на някой заселник, където биха могли да получат необходимите упътвания.

Те свърнаха настрана. Вятърът сега, вместо да ги бие в дясната буза, идваше право насреща. Ролф ускори крачките си и излезе толкова напред, колкото да не изгуби Куонаб от погледа си. След една миля пътят им заслиза надолу, гората стана по-гъста, вятърът намаля, а въздухът вече не беше забулен от бръскащ сняг. Ролф стигна до дълъг, дълбок ров, който извиваше между дърветата. Снегът на дъното му беше много корав. Беше точно каквото бе очаквал: пътека, скрита под нов мек сняг, но все пак пътека, водеща към стана, подушен от Скукъм.

Той се обърна и направи знак на Куонаб и Скукъм да спрат и да чакат. Сетне закрачи предпазливо по криволичещата водеща пътечка.

След двадесетина минути признаците на населено място се увеличиха и ето че разузнавачът загледа от гората през открит тревист склон към широк поток, където на брега стоеше дъскорезница с обикновената в такива случаи бъркотия от струпани набързо колиби, навеси и купчини дървен материал.

Никой не работеше, което изглеждаше странно, докато Ролф не се сети, че е неделя. Той смело излезе и попита за стопанина. Външно той по всичко приличаше на ловец и стопанинът го прие като такъв.

Идвал от другата страна и си объркал пътя в бурята, обясни Ролф.

— Какъв си по занаят?

— Ловец с капани.

— Накъде отиваш сега?

— Ами, ще отида в най-близкото по-голямо селище, което и да е то.

— Оттук е горе-долу еднакво до Алекзандрия Бей и до Огденсбърг.

Тогава Ролф разпита подробно за пътя до Алекзандрия Бей, където нямаше намерение да ходи. Защо трябваше да е толкова предпазлив? Собственикът на дъскорезницата бе явно добър американец, но разузнавачът нямаше право да посвещава никой външен човек в своята работа. Този човек може би беше безопасен, но можеше да е неразумен и да се изтърве пред някого, който да не е безопасен.

Сетне с невинни въпросчета Ролф научи, че това е реката Осуигачи и тринадесет мили по-надолу ще намери града Огденсбърг.

Собственикът на дъскорезницата не бил чул за никакви скорошни събития, но, изглежда, британските отряди отвъд реката чакали само идването на пролетта, за да пристъпят към нападателни действия.

За лице Ролф купи малко чай и свинско месо, но гостоприемният стопанин отказа да приеме пари и Ролф тръгна по посока на Алекзандрия Бей, обаче след малко направи кръг назад и се върна при Куонаб и Скукъм.

Те заобиколиха дъскорезницата отдалеч. Беше твърде студено, за да има хора навън. Всички прозорци бяха замрежени със скреж и нито една жива душа не ги видя, когато отминаха това място, за да продължат по леда на Осуигачи.

Сбит от неспиращия вятър, снегът върху леда бе по-твърд, пътуването бе по-лесно и същата неуморна виелица заличаваше дирята, щом тя останеше зад гърба им.

Лъкатушен е пътят на реката, но лесно се върви по него и те пътуваха бързо. Когато излизаха на отворено към север протежение, снегът ставаше особено твърд или ледът ометен и разузнавачите махаха снегоходките си и напредваха с шест мили в час. Три пъти спираха да пият чай и да си починат, но това, че носеха скъпоценни съобщения, че трябваше да предадат въодушевяващи добри новини и че до целта оставаше все по-малко път, ги караше да вървят все напред и напред. Беше десет часа сутринта, когато напуснаха дъскорезницата на около тридесет мили от Огденсбърг. Сега беше към залез, но те все още смятаха, че с малко усилие ще могат да стигнат целта си тая вечер. Тоя ден бяха минали най-дългия път, откакто бяха тръгнали, но ги насърчаваше победно чувство, когато тичаха, а предстоящата радост да се изправят пред коменданта и да му връчат нетърпеливо очакваните обнадеждващи документи им вдъхваше нови сили и твърдост. Да, трябваше да продължат на всяка цена още тая вечер! Денят беше свършил. Ролф тичаше отпред с равномерна крачка. В ръка държеше дългият повод от шейната, десетина стъпки по-назад беше Куонаб с късия повод, а Скукъм тичаше отпред, отстрани или отзад, както му подсказваше общото му чувство за отговорност.

Беше вече съвсем тъмно. Нямаше месечина, гористият бряг се чернееше. Те се водеха единствено по широкото корито на реката, тук-там с пометен до голо от вятъра сняг, но удобно за пътуване през цялото време. Ту тичаха, ту вървяха и изминаваха по пет мили на час. За Куонаб беше трудно, но Ролф бе млад и нямаше търпение да стигне края. Бяха изминали още едно право парче от пътя и бяха сега на последния голям завой, отминаваха миля подир миля; оставаха само десет и Ролф бе тъй възбуден, че вместо да премине при сигнала към обикновен ход на следващите сто крачки, ускори тичането си. Куонаб, изненадан, се подхлъзна и изтърва повода си. Ролф се стрелна напред, след миг се чу трясък на чупещ се лед, Ролф пропадна в дупката, хвана се за ръба и изчезна, а шейната стигна до дупката. Куонаб скочи на крака и изтича до долния й край. Шейната беше извила пред него и дългият повод беше опънат. Без нито един миг бавене индианецът го задърпа упорито, тежко и след няколко секунди главата на другаря му отново се появи. Все още вкопчен в тоя дълъг повод, той бе измъкнат благополучно от леденостуденото течение, запъхтян, разтреперан и мокър до кости, но иначе здрав и читав.

Сега възникна нова опасност. Мразовитият вятър щеше скоро да превърне дрехите му в дъски. Те се втвърдяваха за няколко минути, а индианецът знаеше, че ръцете и краката много лесно замръзват в замръзнали дрехи.

Той веднага обърна към брега, намери смърчов гъстак и без да губи време, накладе сред него два буйни огъня, между които Ролф стоя, докато индианецът приготви леглото, в което младежът с удоволствие се мушна, щом можа да се съблече. Горещият чай и топлите одеяла го сгряха, но дрехите му нямаше да изсъхнат за по-малко от един-два часа. Нищо не ги поврежда повече, отколкото прекалено бързо сушене. Куонаб направи стойка от пръти и се занимава следващите два часа с поддържане на равномерна топлина и мачкане на мокасините.

Стана полунощ, когато те бяха готови, и Куонаб веднага заяви, че не може и дума да става за продължаване на пътуването.

— Огденсбърг е във военно положение — каза той. — Не е разумно да се приближим посред нощ.

В шест часа сутринта отново тръгнаха на път: схванали се от умора, с подбити крака, замръзнали лица и ядосани от закъснението, но припряно и напрегнато, ту тичешком, ту ходом поеха напред. Минаха край няколко селища, но избягнаха да бъдат видени. В седем и половина зърнаха отдалеч Огденсбърг и чуха въодушевяващи звуци на барабани, а след още няколко минути от върха на един хълм пред тях се откри цялото героично градче, за да видят… да, да видят съвсем ясно, че на флагщока се вееше британско знаме.