Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (32)

Елените със заклещени рога

В човешкия свят ноември е месец на мрака, отчаянието и много самоубийства.

В животинския свят ноември е месецът на бесуването. По много и различни начини безумствуват животните по това време, но няма нищо по-необуздано от бесуването на белоопашатия елен. То се появява като някаква болест първо с подуване на вратовете на рогачите, а сетне с трескавото им поведение. За това време са характерни продължителни и упорити двубои между мъжкарите. Забравили дори да ядат, те търчат насам-натам ден и нощ, обзети от желание да убиват.

Рогата им, расли непрекъснато от пролетта, сега са стигнали окончателните си размери, станали са остри, тежки и са се очистили от кадифения мъх: станали са безукорни. За какво? Нима природата ги е създала, за да пробождат, раняват и унищожават? Колкото странно и да изглежда, тия нападателни оръжия се използуват почти изключително за отбрана: служат по-малко като копия, отколкото като щитове в схватки със себеподобните. И дългите, тежки двубои са рядко нещо повече от боричкане и блъскане; те почти никога не завършват със смърт. Когато се нанесе смъртоносен удар, той рядко представлява зейнала рана, а е само неочакван скок и сплитане на рогата, което свързва двата елена безизходно, безнадеждно и те умират от глад. Случаите на елени, убити от своите съперници и оставени на полесражението, са малко; много малко и много редки. Случаите на елени, убити от заклещване на рогата, се наброяват с десетки.

Имаше стотици елени в местността, която си бяха запазили Ролф и Куонаб. Половината бяха мъжкари, а най-малко половината от тях влизаха в двубой по няколко или по много пъти на ден през целия ноември; това ще рече, че може би хиляда двубои станаха през тоя месец в кръг от десет мили около хижата. Нищо чудно, че Ролф бе свидетел на някои от тях, а шума на много други чуваше от далечината.

Сега те живееха в хижата и в безмълвните мразовити нощи, когато поглеждаше за сетен път звездите, преди да се прибере, Ролф свикна да се вслушва напрегнато в гласовете на мрака. Понякога това беше бухането на ушата сова; веднъж или дваж беше проточеният несекващ вой на вълк, но много пъти това беше тракане на рога, което подсказваше, че далеч горе в широколистната гора два мъжкаря се мъчат да решат жизненоважния въпрос: „Кой от двамата е по-добър?“

Една сутрин Ролф чу от време на време да се трака на същото място, както предишната вечер. Той излезе сам след закуска и като се приближи предпазливо и надзърна към малка полянка, видя два мъжкаря с опрени глави бавно и безсилно да се бутат ту насам, ту натам. Езиците им бяха оплезени. Изглеждаха почти капнали, а голямото пространство утъпкан сняг наоколо недвусмислено показваше, че се бият от часове насам, че са наистина същите, които беше чул предишната вечер. Въпреки това силите им бяха еднакви, а зеленият огън в очите говореше за свирепостта на всеки от тия кротки наглед елени.

Ролф без всякакви затруднения дойде съвсем наблизо. Дори и да го бяха видели, те не обърнаха никакво внимание на това, което им казваха очите, защото вялата борба продължи, докато, спрели да поемат отново дъх, се разделиха, вдигнаха за миг глави, подушиха въздуха и в тръс се отдалечиха от толкова близко застаналия враг. На петдесетина крачки двамата се обърнаха, тръснаха рога, сякаш се двоумяха дали да избягат, да подновят битката или да нападнат човека. За щастие те се спряха на първото и Ролф се върна в хижата.

Куонаб изслуша разказа му и каза:

— Можеше да те убият. Всички рогачи са бесни сега. Често нападат човека. Братът на баща ми паднал убит от елен през месеца на бесуването. Намерили само тялото му, разкъсано на парчета. Той се качил малко на едно дърво, но еленът го пробол. Имало следи, а по снега видели как се е държал за рогата на елена и бил влачен, докато останал без сили. Той нямал пушка. Еленът си отишъл. Само толкова научили. Аз по-скоро бих имал вяра на мечка, отколкото на елен.

Индианецът не беше многословен, но думите му нарисуваха твърде реалистична картина. Следния път, когато чу далечния шум на еленски двубой, Ролф си представи ужаса на тая безнадеждна битка в снега и тя породи у него ново и различно чувство към рогача в това негово настроение.

Подир две седмици, когато се връщаше самичък от обиколка на част от капаните, слухът му долови някакви странни звуци напред в гората: плътни, екливи, получовешки. Странните и навяващи страх горски звуци през зимата са почти неизменно виковете на гарван или сойка; ако са плътни, по-вероятно е да изхождат от гарван.

— Куок, куок, ха-ха-ха… хруу, хр-р-р, ху-уп, ху-уп — долитаха демоничните звуци и пред Ролф, придвижил се тихичко напред, се мярнаха смолисти крила, носещи се между по-ниските борове.

— Хо-хо-хо… я-я… ху-у-у — долиташе злокобният смях на птиците на смъртта и скоро Ролф видя десетина сред клоните да подскачат и от време на време да кацат на земята. Един кацна върху някаква кафява бучка. После бучката се пораздвижи. Гарванът кълвеше, но кафявата бучка отново се понадигна и гарванът литна на близък клон. — Уа… уа… уа — уа — ху — у… йоу — уау… р-р-р-р-р-р-р-р р-р-р — присъединиха се останалите гарвани.

Ролф нямаше друго оръжие, освен лъка, джобния си нож и брадвичка. Той стисна брадвичката в ръка и тръгна полекичка напред. Глухите гласове на гарваните заграчиха, те накацаха по безопасни клони и се закикотиха като върколаци на някоя голяма върколашка шега.

Като дойде по-наблизо, момчето видя пред себе си гледка, която събуди у него ужас, примесен със състрадание. Голям, як мъжкар — як поне доскоро — залиташе, застанал на колене. От време на време той се изправяше на задните си крака, спазматично вдигаше и дърпаше проснат на земята дълъг сив предмет — трупа на друг мъжкар, негов съперник, вече мъртъв, с пречупен врат, както се оказа после, но с големи здрави рога, с които рогата на живия елен се бяха заклещили, сякаш занитени с желязо, стегнати със стоманени скоби. С всичките си сили живият елен едва можеше да си помръдне главата и да подръпне трупа на противника си. Следите по снега показваха, че отначало е могъл да мъкне леша повече крачки, че е хрупал малко филизи и вейки, но то е било, когато е имал повече сили, отдавна. Колко отдавна? Най-малко няколко дни, може би цяла седмица този нещастен елен умираше безнадеждно от смърт, която все не идваше. Хълбоците му бяха хлътнали, езикът — попукан, увиснал на по-малко от една стъпка до снега, без да може да го достигне. В помътнелите очи, замъглени със сивото було на смъртта, светна отново слабо зелено огънче на бойния дух при появата на новия враг.

Гарваните бяха изкълвали очите на мъртвия елен и прояли дупка в гърба му. Бяха се заловили дори и с живия елен, но той би могъл да използува единия си преден крак да защищава очите си и все пак надали би могъл да изпадне в по-бедствено положение. Това беше най-жалката гледка, която Ролф беше виждал през живота си сред природата, през целия си живот. Той се изпълни от съжаление към нещастното животно. Забрави за него като за същество, което се убива за храна. Виждаше го само като безвредно прекрасно създание в потресаваща, ужасна беда, жива твар в неволя и веднага се зае да му помогне. С брадвичката в ръка той се доближи предпазливо отпред и като избра открита част в дъното на рогата у мъртвия елен, нанесе силен удар с брадвичката. Въздействието върху живия мъжкар беше изненадващо. Той се сепна и оказа буйна съпротива. Подаде се напред, след това задърпа назад, като повлече леша и тоя, който искаше да го спаси. Тогава Ролф си спомни думите на индианеца: „Човекът може да прави силна магия с устата си.“ Той заговори на елена, гальовно, тихо. Сетне се приближи и почука по рога, който искаше да отсече. С тихи думи взе да нанася все по-силни удари, докато най-после можеше да започне да сече тоя капан сериозно. Стана нужда от много удари, понеже рогата са много дебели и яки по това време, но ето, че рогът се пречупи. Ролф го изви и здравият елен се освободи. Освободи се за какво?

О, не го разправяйте пред хора, които са били приятели на дивия елен! Крийте го от всички, които сляпо вярват, че доброто дело винаги се следва от благодарността! С неочаквана сила, с накипяла ярост, с пъклено намерение неблагодарникът се нахвърли върху спасителя си, за да му нанесе най-смъртоносния удар, на който беше способен.

Нападнат изневиделица, Ролф едва успя да се хване за рогата на убиеца и да ги отклони от тялото си. Това вбеси рогача. О, кой зъл демон му даде такава сила? Ролф падна на земята. Стиснал тия проклети, неблагодарни рога, за да спаси живота си, той закрещя, както не бе крещял никога досега:

— Куонаб, Куонаб! На помощ, о, на помощ!

Но се видя веднага прикован, а свирепият звяр над него натискаше гърдите му и се мъчеше да насочи срещу тях рогата си. Единственото спасение на Ролф беше, че бяха толкова раздалечени, та тялото му се сместваше помежду им. Ала тежестта върху гърдите изцеждаше силите му, живота му. Той не можеше да поеме дъх да извика още веднъж. Как се кикотеха и грачеха гарваните на дървото!

Очите на елена отново горяха с изумрудения блясък на убийствена омраза и той рязко извиваше якия си врат насам и натам с мощта на беса. Това не можеше да трае много дълго. Силите на момчето бързо секваха: животното смазваше гърдите му.

— О, боже, помогни ми! — изпъшка той, когато рогатият демон отново се замъчи да освободи убийствените си рога. Звярът почти се беше освободил, когато гарваните се вдигнаха с високо грачене и от гората изскочи още някой, за да се присъедини към борбата. Някой по-малък елен? Не. Какво тогава? Ролф не позна, нито разбра, но в следващия миг се чу яростно ръмжене и Скукъм се впи в задния крак на убиеца. Като ръфаше и късаше, той нямаше сили да повали елена, но зъбите му бяха остри, той се трудеше от все сърце, а когато пренесе свирепото си нападение към още по-нежни части, еленът, вече изтощен, се дръпна назад, завъртя се и падна. Преди да успее да се съвземе, Скукъм се вкопчи в носа му и го стисна като с менгеме. Еленът можеше да върти по малко врата си и да влачи кучето, но не можеше да се отърве от него. Ролф се възползува от случая, вдигна се на треперещите си нозе, грабна брадвичката и зашемети свирепия звяр с един удар. Сетне намери на снега изтървания си нож, нанесе ловджийски удар, от който рукна червена кръв, и се повали на земята, загубил свяст, а когато отвори очи, над него се беше навел Куонаб.