Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rolf in the Woods (The Adventures of a Boy Scout with Indian Quonab & Little Dog Skookum), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2016)
Допълнителна корекция
thefly (2021)

Издание:

Ловци в северните гори

Ърнест Томпсън Сетън

 

Редактор: Мери Цонева

Технически редактор: Фани Владишка

Коректор: Мария Стоева

Художествен редактор: Кремен Бенев

Корица: Николай Буков

 

Преведе от английски: Сидер Флорин

 

Ernest Thompson Seton

Rolf in the Woods

Doubleday, Doran & Company, Inc.

Garden City, New York 1928

Ч 820–3

 

Формат 59×84/16; печатни коли 17

издателски коли 14,09; дадена за печат на 28.V.1968 г.;

подписана за печат на 6.VII.1968 г.; ЛГ III-1;

Поръчка на издателството №73

Цена 1,40 лв.

 

ЗЕМИЗДАТ, София, 1968

Държавна печатница „Тодор Димитров“, кл. №1, София, пор. №14406

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Неделя в гората

Ролф все още спазваше традиционната неделна почивка и Куонаб беше донякъде възприел тоя обичай. Интересно беше, че червенокожият се отнасяше с много по-голяма търпимост към религиозните схващания на белия, отколкото белият към схващанията на червенокожия.

Песните, отправяни от Куонаб към слънцето и Великия дух, и изгарянето на щипка тютюн или мустаците на някой звяр бяха за Ролф само безобидна глупост. Ако беше им дал други имена, ако ги беше нарекъл „песнопения“ и „тамян“, щеше да му е много по-лесно да ги уважава. Беше забравил поученията на майка си: „Ако някой върши нещо искрено и вярва, че с това се прекланя пред господа той наистина се прекланя пред него.“ Момчето не обичаше да вижда Куонаб да използува брадва или пушка в неделя и индианецът, като си даваше сметка, че такива постъпки бяха „лоша магия“ за Ролф, съвсем се въздържаше да го прави. Но Ролф още не се беше научил да уважава червените нишки, които индианецът закачваше по еленските черепи, макар и да беше най-сетне разбрал, че не бива да ги пипа, ако не иска да предизвика раздори в техния стан.

Неделята се беше превърнала в почивен ден, а Куонаб я направи също ден на песни и спомени.

Една неделна вечер двамата седяха пред огъня в хижата и се наслаждаваха на топлината, а отвън бурята се блъскаше в прозореца и вратата. Една белокрака мишка от семейството, което живееше в хижата, проверяваше колко може да се доближи до носа на Скукъм, без да бъде хваната, а Ролф наблюдаваше играта. Куонаб се беше изтегнал връз куп еленски кожи с лула в устата, глава, опряна на леглото и ръце, сключени отзад на врата.

Цареше атмосфера на задоволство и сърдечност. Беше още ранна вечер, когато Ролф наруши мълчанието:

— Бил ли си някога женен, Куонаб?

— Ъф! — потвърди индианецът.

— Къде?

— Мейанос.

Ролф не посмя да го разпитва повече и остави другото да свърши настроението. Това беше миг на нерешително колебание и Ролф знаеше, че всяко докосване можеше да отвори вратата или двойно да я зарези. Чудеше се как да постъпи, та докосването да даде желания от него резултат. Скукъм още спеше. Двамата мъже наблюдаваха мишлето, което с бързи движения шеташе наоколо. Приближи се до дълга брезова пръчка, опряна на стената. Наблизо беше закачен тамтамът. На Ролф му се искаше Куонаб да го вземе и да се остави той да отвори сърцето му, но не смееше да го предложи. Това можеше да доведе тъкмо до погрешния резултат. Мишката беше вече зад брезовата пръчка. Тогава Ролф забеляза, че ако паднеше, пръчката щеше да чукне въжето за пране, вързано с единия край за колчето, на което висеше тамтамът. Ролф скочи да хване мишката и бутна пръчката, въжето се опъна, събори тамтама и той с глух звук тупна на пода. Момчето се наведе да го закачи на мястото му, в това време Куонаб изсумтя, Ролф се обърна и видя, че е протегнал ръка към тамтама. Ако му го беше подал по свой почин, индианецът нямаше да иска да го вземе, а сега го взе, потупна го, посгря го на огъня и запя песен за Уабанаки. Той пееше нежно и много тихо, но Ролф седеше близо до него и понеже кажи-речи за пръв път чуваше някоя дълга песен, получи съвършено нова представа за музиката на червенокожите. Лицето на певеца се проясни, когато заудря тъпана и запя с особените извивки и гърлени трептения за „Войната на Калъскап с магите“ и духът на неговото племе, събуден от сладката магия на мелодията, заблестя в очите му. Той запя песента на влюбените „Брезовото кану“:

„Когато звездите огреят и падне роса,

любимата търся аз в мойто кану от бреза.“

А след това люлчената песен „Лисата мечка не ще те хване никога“.

Когато спря, той се загледа в огъня и след дълго мълчание Ролф промълви:

— На майка ми щяха много да й се харесат песните ти.

Дали го чу или не, топлото чувство положително затрогна индианеца и той започна да разказва това, за което Ролф го попита преди един час:

— Тя се казваше Гамоуини, защото пееше като сладкогласното нощно птиче край Азамък. Аз я доведох от бащиния й дом в Согатък. Живяхме в Мейанос. Тя правеше прекрасни кошници и мокасини. Аз ловях риба и залагах капани. Имахме си всичко. После се роди детенцето. То имаше големи кръгли очи и затова ние го нарекохме Уи-уиз, „нашето кукумявче“, и бяхме много щастливи. Когато Гамоуини пееше на детето си, като че ли целият свят беше залян от слънце. Един ден, когато Уи-уиз вече знаеше да ходи, тя го остави при мен и отиде в Стамфорд да занесе кошници за продан. В пристанището имало голям кораб. Един човек от кораба й казал, че моряците ще купят всичките й кошници. Тя не се страхуваше от нищо. На кораба я хванали като избягала робиня и я крили, докато не отплавали.

Когато тя не се върна, аз сложих Уи-уиз на гърба си и забързах в Стамфорд. Скоро научих това-онова, но хората не знаеха корабът нито откъде е дошъл, нито накъде е отишъл — тъй ми казаха. Това като че ли не ги трогваше. В сърцето ми се разгоря гняв и озлобление. Исках да се бия. Щях да избия хората на пристанището, но бяха много. Те ме вързаха и ме хвърлиха в тъмница за три месеца. Когато излязох, Уи-уиз беше умрял. Това не ги трогваше. Не съм чул нищо след това. Тогава отидох да живея под скалата, та да не виждам стария ни дом. Не знам, може тя да е жива. Но мисля, че загубата на детето я е убила.

Индианецът млъкна, сетне бързо стана. Лицето му беше сурово. Той излезе вън на бурята и мрака. Ролф остана сам със Скукъм.

Тъжно, тъжно, като че ли всичко беше тъжно в живота на приятеля му и Ролф, размишлявайки за това с мъдрост, която надхвърляше възрастта му, не можеше да не се попита: „Ако Куонаб и Гамоуини бяха бели, дали всичко това щеше да се случи? Дали мъката му щеше да бъде посрещната с презрително равнодушие?“ Уви, той знаеше, че нямаше да е така. Разбираше, че картината щеше да бъде съвсем друга, и не можа да потисне в себе си следващите въпроси: „Дали изчезналата ще се върне след много дни? Има ли бог на справедливостта и възмездието? Върху кого ще се стовари тежестта на отмъщението за всички тия мерзости?“

След два часа индианецът се върна. Двамата не промълвиха нито дума, когато той влезе. Не беше замръзнал. Изглеждаше да е ходил надалеч. Ролф се приготви за лягане. Индианецът се наведе, вдигна от прашния под игла, която бяха загубили предишния ден, мълком я подаде на другаря си, който рече само „Хм“ в знак на благодарност и я пусна в кутията от брезова кора.