Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (96)

7

Фортуната се прибра у дома си по тъмно. Мъжът й още не се беше върнал. Докато го чакаше, грешницата отново видя призрака на своята порочност; но сега видението беше по-ясно. И не можа така лесно да го прогони от мисълта си. „Излъгаха ме — мислеше, — поведоха ме към брака, както се води добиче към кланицата, а щом поисках да се опомня, вече бях заклана. Каква вина имам?“ Къщата тънеше в мрак и тя запали свещта. Хвърлената клечка падна на пода запалена и Фортуната я погледна с жив интерес, припомняйки си едно суеверие, за което беше чула преди години: „Когато клечката падне запалена — казваха — с огъня към теб, е на щастие.“

Макси влезе уморен и замислен, но като видя жена си, се зарадва. Цял ден, без да я види! Беше и донесъл пакет мекици. А Хуан Пабло? Най-после всичко щеше да се оправи. Сигурно нямаше да ходи на Марианските острови, но може би щеше да остане в Саладеро петнадесет-двадесет дни.

— И заслужено, момичето ми. Защо е търсил под вола теле?

Докато вечеряха, Фортуната наблюдаваше мъжа си по-дълго, отколкото обикновено и от това проучване у нея се зараждаха една мъчителна досада и предумишлена антипатия, които толкова се разрастваха, че вече не се побираха в тялото й, и грешницата не се опита да се пребори с това си чувство: потъваше в него като в някаква чудовищна съблазнителна клопка.

— Душо моя — каза мъжът й, когато привършваха вечерята си, — забелязвам с удоволствие, че не ти липсва апетит. Искаш ли сега да отидем до някое кафене?

— Не — отвърна сухо тя. — Ужасно съм уморена. Не виждаш ли, че ми се затварят очите? Искам да спя.

— Добре, още по-добре, на мен също ми се спи.

Легнаха си и докато заспи, Фортуната правеше сравнения. Грозното тяло на Макси: при допир с нейното предизвикваше у Фортуната нервни гърчове. Замисли се за това колко трудно и неприятно й беше да живее два различни живота: единият — истински, а другият — фалшив, като живота на актьорите в театъра. На нея не й беше лесно да играе и да мами, и това, беше причина мъката непрекъснато да се задълбочава. „Няма да мога, няма да мога да играя тая комедия дълго време“ — мислеше тя, докато заспиваше. Събуди се призори след дълбок и възстановителен сън и едва тогава се разплака, като премисляше и си фантазираше различни сцени. Изпълнена бе и със съжаление, че не можеше да вижда любимия си по всяко време.

През следващите дни посещенията на близката квартира ставаха по различно време, когато Макси излизаше. Той ходеше да учи със свой приятел, за да завърши годината, освен това имаше обичай да се отбива, и в аптеката на Саманиего. Вече беше уговорено, че ще го приемат на работа там. Макар че отсъствията му бяха сигурни, двамата виновници решиха да преместят по-далечко гнездото си. В същото време Патрисия правеше това, което й бе угодно. Нарежданията на Фортуната дори и на самата доня Лупе, увисваха във въздуха. Тя крадеше нагло и господарката й не се осмеляваше да я порицае. Санта Крус, автор на цялата тази заплетена история, не знаеше как да я оправи, когато неговата любима заговаряше за това. Най-разумно беше да се наеме друга квартира и след това да се изгони Патрисия, като й се даде добър бакшиш, за да си затваря устата.

Няколко дни Дофина предлагаше подаръци и пари на любимата си, но тя не желаеше да вземе нищо. В главата й се въртеше чудноватата приумица, на която двамата много се смяха, когато тя му я разказа. Същността й се състоеше в това, че Хуанито не трябва да е богат. За да бъдат нещата наред, той трябваше да е беден и тогава тя щеше да работи като черна робиня, за да го издържа.

— Ако ти беше зидар, дърводелец или например надзирател, друга песен щяхме да пеем.

— Гледай ти какво те е прихванало сега?

— Нищо.

Нямаше начин да избие от главата й онова, което тя смяташе за намеса на провидението.

— В края на краищата — казваше й той, — ти си една наивничка. Кажи ми обаче не ти ли харесва да бъдеш елегантна?

— Когато не съм с теб, ми харесва, но не особено. Никога не съм залитала по парцалите… Но когато си до мен, все ми е едно дали е злато, или мед, коприна или перкал, все едно е.

— Отговори ми честно. От нищо ли нямаш нужда?

— От нищо, повярвай ми.

— Тази душа господна дава ли ти всичко, от което се нуждаеш?

— Всичко, вярвай ми.

— Искам да ти подаря една рокля.

— Няма да я нося.

— А една шапка?

— Ще я превърна в кошница.

— Да не си дала обет за бедност?

— Никакъв обет не съм давала. Обичам те, защото те обичам, и повече нищо не искам.

„Да, напълно първична — мислеше Дофина. — Трябва да се обърнем към народа, за да потърсим чувствата, погубени от цивилизацията с прекалената й изтънченост.“

Веднъж говориха за Максимилиано.

— Нещастно момче! — казваше Фортуната. — Омразата, която съм натрупала към него, не е истинска омраза, а съжаление. Винаги ми е бил много антипатичен. Позволих да ме натикат в манастира „Микаелас“ и да ме оженят… Знаеш ли как стана всичко това? Ами много просто, нали разправят, че омагьосват някого и правят с него каквото си искат, та точно така. Аз, когато не става въпрос за обич, нямам воля. Разнасят ме насам-натам като кукла… А сега, повярвай ми, чувствувам угризения за това, че съм излъгала, бедното момче. То е истински ангел, без преувеличение. Понякога изпитвам желание да породя у него разочарование и наистина… Защото не мога да го погаля, отблъсква ме, не е в природата ми. Моля се на Богородица да ми даде сили да говоря ясно.

— На Богородица!… Ама ти вярваща ли си? — попита смаян Санта Крус, защото смяташе, че Фортуната е еретичка.

— Защо, не трябва ли да вярвам? Винаги, когато се моля с притворени очи, Богородица ме съветва, да те обичам много и да се оставя да ме обичаш… На твоя страна е, момчето ми… Защо се плашиш? Ето, аз й се моля и тя ме закриля, макар и да съм лоша. Кой знае какво ще излезе от това и дали нещата ще бъдат някой ден такива, каквито трябва да са! И тъй като ти говоря откровено, понякога се съмнявам, че съм лоша… Да, съмнявам се. Може и да не съм. Съвестта ми се люшка насам-натам: винаги се съмнявам и накрая стигам до мисълта, че да обичаш любимия, не може да бъде лошо нещо.

— Слушай — каза Дофина, който се забавляваше от странния мироглед на този дух. — Ами ако мъжът ти разбере нещо и поиска да ме убие?

— Ах! Не говори… Дори на шега не ми го казвай. Ще се хвърля върху му като лъвица и ще го направя на парчета… Знаеш ли как се хваща скарида? Откъсват й се краката, пречупва се черупката й и се вади вътрешността, да.

— Но помисли, детето ми, не ми ли се сърдиш за това, че те напуснах, изоставяйки те в мизерия, бременна и в ръцете на Хуан Черния?

— Никак не ти се сърдя. Тогава бях бясна. Ядът и мизерията, ме отведоха при Хуан Черния. Ще повярваш ли на това, което ще ти кажа? Отидох с него, защото много те мразех. Странно, нали?… И тъй като нямах дори парче хляб, с което да залъжа глада си, а той ми го даваше, ето ти… Казах си: „Ще си отмъстя, като отида с тоя скот.“ Когато дойде детето, се утешавах с него, но след това то почина, а когато пукна Хуарес, тъй като смятах, че вече не ме обичаш, си казах: „Сега ще си отмъстя, като бъда колкото мога по-лоша.“

— Но какви представи имаш ти за средствата на отмъщението?

— Не ме питай нищо… Не знам… Да си отмъстиш, означава да направиш това, което не бива… най-лошото, най…

— И на кого си отмъщаваш така, рожбо?

— Ами на бога, на… отде да знам на кого?… Не ме питай, защото, за да ти го обясня, трябва да съм умна като теб, а аз не знам нищо, нито научавам нещо, макар че доня Лупе и монахините след дълго възпитаване ме пооправиха малко, научиха ме да не говоря такива глупости.

Санта Крус дълго остана замислен.

Веднъж говориха и за Хасинта… На Хуан не му беше приятен разговорът на тази тема, но Фортуната, винаги, когато имаше случай, се връщаше към нея. На въпросите й той отговаряше уклончиво:

— Виж, дете, остави жена ми у дома й.

— Ами убеди ме, че не я обичаш.

— Обичам я, да… защо да те лъжа? Но по съвсем различен начин. Отнасям се към нея с цялото уважение, което заслужава, защото… не можеш да си представиш колко е добра.

Фортуната продължи да разпитва с неприятно любопитство за всичко, което искаше да узнае за близостта на съпрузите, но той се измъкваше изящно, оставяйки неприкосновен, доколкото му беше възможно при този недостоен разговор, съкровения образ на жена си.

— Бедничката — каза накрая, — обзела я е една страст по-точно мания, която я подлудява.

— Каква е?

— Манията за деца. Бог не желае, но тя упорствува. Погрозняла е от мъката, която й причинява безплодието, а от известно време и косата й побеля. Това вече е душевна страст. Научи ли какво стана? Измамиха я страшно. Твоят чичо Хосе Искиердо, в съучастие с друг умопобъркан, я накара да повярва, че едно детенце на три години, което води със себе си, бил нашият Хуанин. Жена ми се побърка, поиска да го осинови и да ни го доведе в къщи, представи си. И въпреки че интригата беше разкрита, не можахме да предотвратим това — чичо ти да й отмъкне шест хиляди реала.

— Гледай ти! Вече знаех за тази история. Това дете трябва да е било на Николаса, доведената дъщеря на чичо Пепе. Роди се шест дена след нашето и беше от един, който палеше газовите фенери… Но едно нещо не разбирам. Струва ми се, че жена ти е трябвало да обича това дете, смятайки го за твое, и да го мрази поради това, че е от друга майка. Аз съдя по себе си.

— Млъкни, глупачко, жена ми е луда по всички деца на света, без значение на кого са, и бе достатъчно предполагаемият Хуанин да е от мен, за да го обожава. Тя е такава, ти нямаш представа колко е добра. Ами ако можеше да роди!… Исусе Христе, не искам да го помисля! Сигурно би се побъркала, както и всички ние около нея. Щеше да обича детето ни повече от мен и повече от целия свят.

Като чу това, Фортуната остана замислена и усмихната. Какво ли кроеше тази изпълнена с приумици глава? Тогава каза:

— Слушай, дете на моя живот, какво ми хрумна. Велика идея, ще видиш. Ще предложа една сделка на жена ти. Ще се съгласи ли?

— Да видим каква е?

— Много просто. Да видим какво ще кажеш. Аз ще й преотстъпя едно твое дете, а тя ще ми преотстъпи мъжа си. С една дума, ще заменим едно малко с едно голямо дете.

Дофина се изсмя на тази необикновена сделка, нелишена от известна остроумност.

— Как смяташ? Ще се съгласи ли?… — попита Фортуната съвсем добронамерено, преминавайки от наивността към ентусиазма, за да каже: „Виж какво, може да се смееш колкото си искаш, но това е велика идея.“

Младият мъж потъна в дълбок размисъл.