Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (41)

9

Още щом размениха първите думи от тоя разговор, който не се колебая да нарека паметен, Искиердо си даде сметка, че си има работа с много по-силен от него дипломат. Въпросната доня Гилермина с цялата си слава на светица и със засмяното си лице му присядаше. Той беше вече сигурен, че тя ще го смае с нейните тиологии, защото тая сеньора трябва да е новокатоличка, а той наистина не умееше да общува с новокатолици.

— Значи, господин Искиердо — заяви основателката, като се усмихваше, — нали знаете… тази моя приятелка иска да прибере туй клето дете, което тъй лошо се възпитава покрай вас… Това са две милостиви дела, защото и на вас също ще помогнем, само да не сте много взискателен…

„Мале, каква вещица е тази“ — каза Платон на себе си, смесвайки думите с мучене; а после, на висок глас:

— Ами, както казах на госпожата, ако госпожата иска Питусо, нека се срещне с Кастелар…

— Как не; за да ви направят министър… Господин Искиердо, не ми разправяйте глупости. За глупачки ли ни смятате? Намерили сте какво… Вие не можете да заемете никаква длъжност, защото не знаете да четете.

На гордостта на Искиердо беше нанесен такъв жесток удар, че той нищо не можа да отговори. Заемайки благородна поза, с ръка на гърдите, отвърна:

— Госпожо, туй, че не знам, не е съвсем вярно… Казвам, че не е съвсем вярно, даже е лъжа. Така че надсмивате ни се, защото сме бедни. Бедността не е позор.

— Не е, разбира се, сама по себе си, но не е и чест. Разбрано? Познавам много честни бедняци, но има някои, които са опасни.

— Аз съм съвсем почтен… Разбрано?

— О, да… Всички казваме, че сме почтени, но е трудно да го докажем. Я да видим. Как сте прекарали вие живота си? В продаване на магарета и коне. След туй — в конспирации и вдигане на барикади…

— И с много чест, с много чест… Мамка му — кресна вън от себе си хитрият търговец, изправяйки се разгневен. — Я пък тези стрини…

На Хасинта й се разтракаха зъбите, Рафаела поиска да излезе да вика за помощ, ала страхът беше парализирал краката й.

— Ха-ха-ха… Нарича ни стрини… — възкликна Гилермина, прихвайки да се смее, сякаш беше чула виц. — Виж ти негово превъзходителство господина… И мислите ли, че ще се разсърдим на комплимента, който ни правите? Ами, аз съм привикнала доста на тези любезности. На Христос са казвали и по-лоши неща.

— Госпожо… госпожо… Не докачайте достойнството ми. Внимавайте, че аз търпя, търпя…

— Повече търпим ние.

— Аз съм ендивид… такъв, какъвто…

— Добре знаем какъв сте вие. Един голям хайлазин и едно говедо… Да, човече, не се отричам от казаното… Да не мислите, че ме е страх от вас? Хайде де, вадете по-скоро камата…

— Не я хабя за жени…

— Нито пък за мъже… Да не мисли това плашило, че ще ни уплаши с фасадата си… Седнете и не правете гримаси, това може да уплаши децата, но не и мен. Освен говедо вие сте и лъжец; защото нито сте били в Картахена, нито това е пътят за успеха и всичко, което разправяте за революциите, е само приказки. Каза ми го някой, който ви познава добре… Ах, клети човече, знаете ли вие какво ни вдъхвате? Ами жалост, жалост, не мога да ви опиша колко голяма…

Напълно зашеметен, сякаш са стоварили чук по главата му Искиердо седна върху кошницата и разсеяно загледа пода. Рафаела и Хасинта въздъхнаха смаяни от смелостта на приятелката си, на която гледаха като на свръхестествено същество.

— Значи, да се разберем — продължи тя, присвивайки очи както винаги, когато излагаше някой важен въпрос. — Ние ще вземем момченцето, а на вас ще дадем една сума, за да се оправите…

— И какво ще правя аз с една жалка сума? Да не мислите, че се продавам?

— Ах, какви деликатни времена… Вие се продавате? Само че няма кой да ви купи. И това не е покупка, а помощ. Не ми казвайте, че нямате нужда…

— Най-сетне, за да не ви досаждам — отвърна внезапно Хосе. — Ако ми дадете службата…

— Една сума и толкова.

— Не искам, не искам пък.

— Добре, добре, не викайте толкова, защото не сме глухи. И не бъдете толкова изискан, защото такива любезности не са присъщи дори на такъв… свиреп господин революционер.

— Вие ми вдигате кръвното…

— Значи — служба, и ако не, не става? Глупав инат. Обзалагам се, че човекът е роден за администратор. Господин Искиердо, да оставим шегите настрана; много ми е жал за вас, защото, казвам ви искрено, не ми изглеждате толкова лош човек, както мислят хората. Искате ли да ви кажа истината? Ами вие сте един голям нещастник, който не е участвувал в никакво престъпление, нито е открил Америка.

Искиердо вдигна очи от пода и погледна Гилермина без никаква злоба. Сякаш потвърждаваше с искрен поглед онова, което основателката заявяваше.

— И го поддържам — този божи син не е лош човек. Казват, че сте убили втората си жена… Клевета. Казват, че сте крали по пътищата… Лъжа. Казват, че сте изстреляли много фишеци по барикадите. Измислица!

— Брътвежи, брътвежи, брътвежи — измърмори Искиердо с горчивина.

— Вие цял живот сте се борили за хляба и никога не сте съумели да победите. Не е имало управия… Истината е, че този шарлатании е човек без способности: не знае нищо, не работи, бива го само да се хвали и да говори, че яде живи деца. Много говори за републиката и за кантоните^[1], а не става дори и за най-груба работа… Какво? Греша ли? Това ли е вашият портрет или не?…

Платон не казваше нищо, само отново и отново плъзгаше погледа на красивите си очи по плочките на пода, сякаш искаше да ги премете с него. Думите на Гилермина отекваха в душата му с тона на вечната истина, срещу която човешките хитрости са безпомощни.

— След това — прибави светицата — горкият човек е трябвало да си послужи с хиляди не много чисти средства, за да живее, защото трябва да се живее… Трябва да бъдем снизходителни към бедността и да й даваме мъничко право на зло.

По време на малката пауза, която последва след тези мисли на Гилермина, нещастният човек пропадна в съвестта си като в кладенец и там се видя такъв, какъвто беше наистина, освободен от дрипите на фалшивия блясък, в който го обвиваше неговото самолюбие; помисли това, което и друг път беше мислил, и си каза накъсо: „Аз съм истинско муле, един глупак, който не може да убие и комар, а тази дяволска светица носи в себе си всевишния.“

Гилермина не сваляше от него очите си, които от намигванията й ставаха лукави. Чудно как тя отгатваше мислите му. Не беше за вярване, ала бе така, защото след друга тържествена пауза госпожа Пачеко каза:

— Защото туй, че Кастелар ще ви назначи, са празни приказки. Вие самият не го вярвате и насън. Казвате го, за да смаете Идо и други глупаци като него… И каква ли работа ще дадат на човек, който се подписва с кръстче. Вие, който се перчите, че сте извършили толкова революции, че сте ни докарали блажената република и че сте основали кантона в Картахена… с това се хвалите… вие, който се правите на преследван и с презрение ни наричате новокатоличка и разгласявате, че ще ви правят големец, ще се задоволите… Кажете го откровено — ще се задоволите да ви дадат едно портиерско място…

Сърцето на Искиердо трепна и това движение на душата бе тъй ясно доловено от Гилермина, че тя прихна да се смее и докосвайки коляното му с ръка, повтори:

— Не е ли истина, че ще се задоволите?… Хайде, мили мой, признайте го заради страданията и смъртта на нашия изкупител, в който всички вярваме.

Очите на джамбазина блеснаха. Пусна една усмивчица и живо каза:

— Портиерско място в министерство?

— Не, мили, не чак толкоз… Личи, че си испанец. Винаги се цели нависоко и желае да служи на държавата. Говоря за портиерско място в частен дом.

Искиердо свъси вежди. Той искаше да облече униформа с ширити. Отново бързо се потопи в мислите си и в тяхната дълбина се заусуква около портиерското място в частен дом. Реченото речено. Той беше вече сит от толкова борба за кучешко съществуване. Какъв по-хубав изход можеше да желае от почивката, която му предлагаше тая стрина, дето сигурно е племенница на Пресветата дева?… Защото той вече започваше да старее и не му беше до шеги. Предложението означаваше сигурна прехрана, малко работа и ако мястото беше в голяма къща, никой нямаше да му откаже униформата. Вече беше отворил уста да изпусне едно съгласен, по-голямо от дома, в който трябваше да бъде портиер, когато самолюбието, неговият най-голям неприятел, се разбунтува, а самохвалството му, рожба на собствения му разум, вдигна ужасна олелия. Загубен човек. Започна да клати глава недоволно и хвърляйки презрителни погледи на всички страни, каза:

— Портиерско място… Малко е.

— Вече е ясно… Не можете да забравите, че сте били министър на вътрешните работи, сиреч, че са искали да ви назначат… Макар, струва ми се, вече се разбираме, че всичко е измислица на тази велика глава. Виждам, че вие и дон Хосе Идо, друг като вас, бихте могли да съчинявате хубави романи. Ах, мизерията, недояждането как принуждават тези бедни мозъци да бълнуват. В края на краищата, господин Искиердо…

Той беше станал и като се заразхожда с ръце в джобовете, изрази великодушните си мисли по следния начин:

— Мойто достойнство и чест не ми позволяват… Дето се вика: бих искал, но не може, не може. Ако искате наистина да ми помогнете, понеже ми отнемате милото ми въшкарче, придържам се към възнаграждението.

— Слава богу! Най-сетне стигаме до сумата…

Хасинта виждаше небето прояснено, ала това небе се покри с облаци, когато варваринът, застанал в един ъгъл, където гласът му зловещо отекваше, пророни следните злокобни думи:

— Хайде… Ама… Хиляда дуро и готово.

— Хиляда дуро — каза Гилермина. — Богородица да ни е на помощ! Кой да ги даде на нас! Все ще е малко по-малко?

— Не смъквам нито грош.

— Тъй ли? Защото ако вие сте хитър търговец, аз също съм такава.

Хасинта вече обмисляше с какви хитрини да събере хиляда дуро, които в началото й се сториха много, след това — малко, и тъй известно време тя преценяваше сумата с различни критерии.

— Грош не смъквам. Все ми е едно дали е звонкова монета, или папируси от банката. Но внимавайте в числото, защото не отстъпвам нищо.

— Тъй, тъй — да си покажем характера… Хич не са малки претенциите ви. Самият вие с цялата си породистост не струвате хиляда куарто, та камо ли хиляда дуро… Хайде, искате ли две хиляди реала?

Искиердо направи презрителен жест.

— Какво, сърдите ли ни се?… Ами хубаво, останете си с ангелчето. Ама какво си мисли досадникът му с досадник? Че ще се хванем на въдицата, че Питусо е син на съпруга на тази жена? Как ще докажете това?…

— Аз нямам нищо общо… Щото си е съвсем ясно, че той е извънбрачният баща — отвърна Искиердо в лошо настроение, — извънбрачен баща на сина на моята племенница. Хуанин, тъй да се каже.

— Пазите ли кръщелното свидетелство?

— Пазя го — каза дивакът, гледайки към раклата, върху която беше седнала Рафаела.

— Не, не вадете книжа, че и те нищо не доказват. Колкото до извънбрачното бащинство, както вие казвате, я е, я не е. Ще искаме сведения от оня, който може да ни ги даде.

Искиердо почесваше челото си, сякаш го човъркаше, за да изчопли от него някаква мисъл. Намекът за Хуанито му припомни, разбира се, как позорно се търкулна по стълбата у Санта Крус. Междувременно Хасинта, която искаше да се споразумее, предложи половината от сумата. Гилермина обаче, отгатнала по лицето й нейното желание за помирение, я накара да мълчи и като ставаше, каза:

— Господин Искиердо, запазете си чедото, защото тази измама не мина.

— Госпожо… По дяволите! Аз съм порядъчен човек и мен не може да ме метне никаква новокатоличка. Разбрано? — отвърна той с онази повърхностна ярост, която си оставаше само на думи.

— Вие сте много любезен… При вежливостите, с които си служите, не е възможно да се разберем. Нима сте повярвали, че тази госпожа е много заинтересована да вземе детето. Това е каприз, само каприз. Тази наивница се е заинатила да си има дечица… Глупава мания, защото когато бог не желае да ги даде, той знае защо… Видя Питусо, съжали го, хареса й… Но животинчето е много скъпо. В тези два двора децата ги дават за нищо, по избор… За нищо, да, човече божи, и с благодарност отгоре… Какво смяташ, че е само твоето въшкарче ли?… Тук е и онуй прелестно момиченце на име Адорасион… Ще си го вземем, когато пожелаем, защото моята воля е и воля на Севериана… Тъй че сбогом… Какво имаш да кажеш? Вече усещам — че Питусо носи кръв от рода Санта Крус. Може да е така, а може и да не е… Още сега отиваме да разкажем за случая на съпруга на моята приятелка, който е много влиятелен човек и е на „ти“ с Пи, обядва с Кастелар и е млечен брат на Салмерон… Той ще види какво може да стори. Ако детето е негово, ще ти го отнеме, а ако не е, помогни ми да ти съчувствувам. В този случай, дивако с диваците, нито пари, нито портиерство, нито нищо.

Искиердо беше като зашеметен от тази градушка от живи и убедителни думи. В такива големи ораторски кризи Гилермина биваше на „ти“ с всички… След като избута Хасинта и Рафаела към вратата, тя се обърна към несретника, който не успяваше и дума да каже, и прихвайки да се смее, с ангелска доброта му заговори по следния начин:

— Прости ми, че се отнесох грубо към теб, както и заслужаваше. Аз съм такава. И не мисли, че съм се разсърдила. Но не искам да си отида, без да ти дам милостиня и съвет. Милостинята е това, вземи за едно хлебче.

Протегна ръка, предлагайки му две дуро, и като видя, че той не ги приема, остави ги върху един от столовете.

— Сега съветът. Ти не ставаш абсолютно за нищо. Нямаш никакъв занаят, не си дори за ратай, защото си мързелив и не обичаш да носиш тежко. Не ставаш и за метач по улиците, нито пък да разнасяш плакати с обявления… И при все това, несретнико, няма божие творение, което да няма своето предназначение в тази прекрасна работилница на всеобщ труд; ти си роден за велик занаят, с който можеш да спечелиш голяма слава и насъщния хляб. Тъпако, ти не си ли го разбрал?… Ти си говедо… Но кажи, не си ли се поглеждал в огледалото никога? Не ти ли е хрумвало?… Ама че си идиот… Та ще ти го кажа — ти ставаш само за модел на художниците. Не разбираш ли? Ами те ти обличат дреха на светец или на рицар, или на всевишния и те изкарват на портрет… защото имаш снажна фигура. Лице, тяло, вид — всичко, което не идва от душата ти… е благородно и красиво, носиш в себе си съкровище, истинско съкровище от линии… Хайде, обзалагам се, че не разбираш това.

Суетата обърка още повече добрия Искиердо. Предположения за слава преминаха като лумвания на клада през главата му… Съзря едно блестящо бъдеще… Той, рисуван от художниците… И туй щеше да се плаща. И щяха да се печелят пари за облекло, за премяна. Ах!… Платон се погледна в стъклото на картината с плитките, но там не се виждаше ясно…

— Тъй че не го забравяй… Представи си, че седиш в което и да е ателие и вече си човек. С твоето въшкарче на рамото ти би бил най-красивият свети Христофор, който може да се види. Сбогом, сбогом…