Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (89)

8

Рано сутринта игуменката и сестра Факунда, като излизаха от килиите си, се сблъскаха.

— Повярвайте ми — рече сестра Факунда, — случи се нещо извънредно. Още сега ще се посъветвам с дон Леон. Случаят на Маурисия трябва да се разгледа най-внимателно.

Сестра Нативидад, която беше много разумна жена и беше привикнала с детинските възторзи на своята дружка, само се усмихна добродушно. Би искала да може да каже на сестра Факунда: „Колко сте глупава, дъще“, но си замълча и като извади връзка ключове, се запъти към гардероба.

— Ама къде е тази лудетина? — попита тя после.

— Няма я никъде — каза Фортуната, слязла по заповед на сестра Марсела да търси приятелката си. — Горе я няма.

В спалните помещения на Филомените имаше голямо шетане. Всички миеха лицата и ръцете си, като се караха за водата и спореха кой на кого е взел кърпата и чия е водата. „Ама не, моята вода е тази.“ Друга измъкваше изпод леглото огризка хляб и започваше да яде. „Ах, колко съм гладна!… Внимавайте при тези горещини. Така се потим; не може да се живее… А пък трябва да си слагаме булата!“

Сестра Антония влизаше, въдворяваше тишина и ги караше да бързат. Чуваше се звънецът на параклиса. Клисарят се беше подал няколко пъти през решетката на ризницата, която гледа към преддверието, казвайки последователно: „Още не е дошъл дон Леон…“, „Вече е тука дон Леон…“, „Вече се облича…“ Горе се чуваха стъпките на цялото общежитие, което отиваше към храма да слуша първата служба. Отпред вървяха Хосефините, още сънени, прозяваха се и се блъскаха една в друга. Следваха Филомените в някакъв ред, като най-прилежните побутнаха мързеливите. Където има много жени, не може без известна училищна врява, която взема връх и над най-суровата дисциплина. Сред закачки и смехове се носеше слухът: „Маурисия… не знаете ли? Снощи видяла самия образ на Богородица.“ „Я остави тая.“ „Честна дума… Попитайте Белен.“ „Ха, да не сме глупави!…“ „Лицето на Богородица ли?… Ами… Сигурно е била света Богородица Ракиджийска.“

Сестра Факунда и тия от нейния приют слизаха по стълбището, като говореха, че случката може да е лъжлива, а може и да не е, и това, че Маурисия е много грешна, не означава нищо, защото бог си е служил за своите цели и с много по-големи грешници.

Дон Леон, който беше отец-живак поради бързината, с която вършеше всичко, отслужи службата. Той е бил войскови свещеник и монахините не можеха да се нарадват на военната прилежност на своя капелан. По-късно отслужваше дон Илдебрандо, френски свещеник, от ония, дето са с лигавниче, пълна противоположност на Пинтадо, понеже разтягаше службата до невероятност.

Когато всички започнаха да излизат от параклиса, доня Манолита, която беше влязла с последните, силно развълнувана, се приближи до игуменката и й каза, че Маурисия е в градината върху боклука.

— Да… на боклука — откликна сестра Нативидад, като смръщи вежди. — Там й е мястото.

Затворничките слязоха в трапезарията да пият шоколад с порязаница хляб. По време на закуската цареше светско оживление и макар че монахините се стараеха да поддържат казармен ред, не можеха да го постигнат.

„Тая чиния е моя“, „Дай ми салфетката…“, „Казвам ти, че е моята…“, „Ето! Ах, свети Антоний, колко е корав хлябът!…“, „Той наистина е от сватбата на свети Исидро“.

— Тишина!

Някои имаха неутолим апетит; биха изяли тройна дажба, ако им я дадяха.

Непосредствено след това цялата тая женска войска започваше да се разпределя като войници, които се присъединяват към съответните си полкове. Едни слизаха в кухнята, други се качваха в училището и салона по шев, а трети като си сваляха булата и си слагала работните поли, се отдаваха на почистване на къщата.

Игуменката говореше със сестра Антония на вратата на килията, когато дойде, много забързана, една затворничка и каза:

— Заповядах й да дойде, а тя не иска да дойде. Опита се да ме удари. Ако не бях избягала… После взе една шепа от боклука и ме замери. Вижте.

Тя показа на майките изцапаното си рамо.

— Ще трябва да отида аз… Ех, че жена!… Каква работа ни отваря!… — рече игуменката. — Къде е сестра Марсела? Да донесе ключа от кучкарника. Днес ще имаме тинтири-минтири… По-побъркана е от всякога. Бог да ни даде търпение.

— А сестра Факунда ми каза току-що — извести сестра Антония с искрен смях и присвивайки още повече очи, — че Маурисия била видяла Света Богородица!

Игуменката отговори на тоя смях с друг, по-малко искрен. Три-четири Филомени от най-мъжкараните слязоха в градинката с изричната заповед да доведат ясновидката.

— Горката жена, как пропада! — забеляза сестра Нативидад в кръгчето от монахини, което се образуваше. — Болни нерви и нищо повече, само болни нерви.

И като каза това, погледът й срещна тоя на сестра Факунда, която се приближаваше с извънредно опечалено изражение на лицето.

— Ама вие не се ли посъветвахте за този случай с господин капелана? — рече й тя.

— Да — отвърна сестра Нативидад с лека насмешка, — и капеланът ми каза да я натикам в кучкарника.

— Да я затворите, защото плаче!… — възкликна другата, която в свенливостта си не се осмеляваше да противоречи на игуменката. — Случаят заслужаваше да бъде разгледан.

— Ако искате да предвидим всичко — заяви бискайката, — ще трябва да уведомим и лекаря.

— А какво общо има лекарят?… Най-сетне, не знам. Заповедта си е заповед. Но ми се струваше… Това би могло да е нещо физическо; ами ако не е? Ако действително Маурисия… Не че го потвърждавам; ама и не се осмелявам да го отрека. Тоя постоянен плач какво може да бъде, ако не разкаяние? Иди, че разбери средствата, които господ избира…

И тръгна към килията си. Едва не се сблъскаха със сестра Факунда, която се отдалечаваше, и сестра Марсела, която се приближаваше към кръгчето монахини, като се поклащаше и грубо удряше пода с дървения си крак. Лицето й, разстроено от ярост, беше по-грозно от всякога; от бързане тя едва дишаше и първите фрази излязоха от устата й накъсани от гнева:

— Вече знаем, вече знаем… Сан Антонио!… Шарлатанка… Да не повярваш… Ах, боже мой… да се побъркаш!…

Каза много тихо няколко думи на игуменката, на чието лице се изписа тревога, като ги чу.

— Аз… Вие го знаете добре… — промърмори сестра Марсела, — го държах за стомашната си болка… Първокачествен коняк.

— Ама тая проклетница, как… Това прилича… Исусе Христе! Аз съм ужасена. Ама кога…

— Много просто… Представете си. Онзи ден, на Свети Антоний блажени, когато беше в килията ми да мести мебелите, за да хване плъха…

По лицето на игуменката се изплъзна, без да може да я прикрие, лека усмивчица; но веднага пак вдърви лицето си. А пигмейката изтича при затворничките и повтори на Фортуната същото, което каза на сестра Нативидад, без да слага спирачка на гнева си:

— Виждала ли се е подобна дяволия?… Как ти се струва? Всички сме настръхнали от ужас!

Фортуната не каза нищо и запази спокойствие. Може би изявлението на монахинята не я засягаше. Като й се подчини, тя се качи в спалното помещение да търси доказателства за гнусното престъпление, приписано на приятелката й.

— Ето от какво тая развратница — казваше игуменката на ония, които бяха близо до нея — е имала видения… Ясно! Как няма да има! Ама няма ли да дойде най-сетне? Аз й обещавам, че няма да й дам възможност за друга изненада. Налага се да си разчистим добре сметките с нея…

Купичката пак се появи в кръга, като показваше огромния ключ от кучкарника; размахваше го с убийствена заплаха, сякаш беше пистолет. Наистина беше много разярена и дървеният й крак потропваше изключително силно и звънливо по пода. В това време дойде Фортуната, като донесе бутилка, която сестра Марсела изтръгна веднага от ръцете й.

— Празна, съвсем празна! — възкликна тя, като я вдигна високо и я погледна срещу светлината. — А беше почти пълна, едва…

После долепи сплеснатия си нос до гърлото на бутилката и каза жалостиво.

— Оставила е само миризмата… Мизерница! Ще ти дам аз едно пиене…

От носа на куцата предметът на престъплението премина към този на сестра Нативидад и от нейния към други близки носове. От преценката на миризмата строгостта на коментара около престъплението сякаш нарасна.

— Отвратително! Добре се е насмукала… — възкликна игуменката. — Ясно! Как ли се чувствува тялото й с цялата тая пареща течност в него! Никога не беше ни се случвало такова… Ще я наредим, ще я наредим. Ама идва ли или не?

Вече слизаше, решена да съкрати протакането на правораздаването, когато се чу голяма олелия. Трите женища, които бяха отишли да търсят престъпницата, минаваха от градината към патиото през зелената вратичка, като тичаха, обзети от страх и надаваха панически викове. По вратата прокънтя трясък от силен удар с камък.

— Ще ни убие, ще ни убие! — крещяха трите и повдигаха полите си, за да тичат по-лесно по стълбите нагоре. Монахините се подадоха на парапета на верандата, която гледаше към патиото, и видяха Маурисия да се появява боса. С разпуснати буйни коси, с огнен и блуждаещ поглед и с всички външни признаци на луда. Игуменката, която беше много избухлива жена, не можа да се стърпи и изкрещя отгоре:

— Никаквица… безсрамница; ако не кротуваш, ще видиш.

— Двама стражари, двама стражари от силите на реда — подсказаха няколко монахини.

— Не… Ще видите… Достатъчно е, че аз съм тук… — заяви игуменката, като парадираше, че е тъкмо човек за тоя случай. — На мен тия не ми минават.

С един скок Маурисия застана на ъгъла срещу верандата, където бяха монахините, и оттам ги погледна нахално, като плезеше дълъг език и се кълчеше неприлично.

— Стрини, стрини такива! — крещеше тя и като се наведе бързо, взе от земята камъни и парчета от тухли и започна да ги запраща колкото силно, толкова и точно.

Монахините и затворничките, като чуха олелията, се върнаха вкупом по верандите на първия и на втория етаж и се разпищяха. Светът сякаш се проваляше. Боже мой, каква врява! А на възклицанията вещицата отвръщаше с диво виене.

Едни се навеждаха, прикривайки се зад каменния парапет от камъните, други подаваха глава за миг и пак я скриваха. Снарядите зачестяваха, а с тях и виковете на обладаната от демона жена. Приличаше на амазонка. Едната й гърда беше полуоткрита, роклята й цялата разпокъсана, а разпилените й коси шибаха лицето й при буйните движения, които правеше с дясната си ръка. Изразът й се струваше на госпожи монахините ужасен, ала в интерес на истината трябва да кажем тя беше по-хубава и по-арогантна, по-мъжествена и по-войнствена от всякога.

Сестра Марсела се опита да слезе, но на третото стъпало се уплаши и се върна горе. Филипинското й лице бе добило цвета на английска горчица.

— Ще видиш ти, ако сляза, безсрамен дяволе! — повтаряше тя по навик; но там е работата, че не слизаше.

През една решетка на ризницата, която гледаше към патиото, се подаде лицето на клисаря, а малко по-късно и това на дон Леон Пинтадо. Две монахини, дежурни в портиерната, също се подадоха през друг нисък прозорец; но щом ги видя, Маурисия започна да праща камъни и по тях. Изплашени, нещастните трябваше да се отдръпнат и понечиха да викат за помощ. В тоя миг някой похлопа на портата на манастира. И след малко влезе на посещение една дама, която мина в салона, и като разбра какво става, също се подаде на ниския прозорец. Беше Гилермина Пачеко, която се прекръсти, като видя трагедията, дето се беше разиграла там.

— В името на… Ама ти… Маурисия!… Как да разбера това… Какво правиш?… Луда ли си?

Вратарката и другите монахини не можаха да я задържат и Гилермина излезе в патиото през вратата, която го свързваше с преддверието.

— Гилермина — изкрещя сестра Нативидад отгоре, — не излизай… Внимавай… Тя е като звяр… Ето я, ето я стоката, дето ти ни докара… Прибери се, за бога; виж, че е луда и не се спира… Бъди добра да повикаш хора от обществения ред.

— Какви хора от обществения ред! — каза Гилермина много ядосана. — Маурисия!… Как да го разбирам!…

Но не успя да го доизрече, когато един речен камък охлузи лицето й. Ако беше я улучил точно, щеше да я рани тежко.

— Исусе!… Ама не, няма нищо.

И като вдигаше ръка към одрасканото място, викна:

— Мизернице! По мен, по мен хвърли!…

Маурисия се смееше с ужасно безочие:

— По вас, да, и по целия човешки род — изкрещя с толкова дрезгав глас, че едва се разбираше, — сплетница такава… Махай се скоро оттук!

Монахините, ужасени, вдигаха ръце към небето; някои плачеха. В това време дон Леон Пинтадо беше отворил с немалко труд решетката на ризницата; скочи в патиото, единственият начин да се влезе в манастира откъм ризницата, и като се хвърли към Маурисия, хвана и двете й ръце.

— Пусни ме, Леон, женски капелан! — изрева ясновидката…

Ала Пинтадо имаше железни ръце, макар че беше нерешителен, и веднъж хвърлил се героично, не само задържа Маурисия, а й зашлеви и две звучни плесници. Сцената беше противна. След капелана изскочи и помагачът му и докато двамата се оправяха с Мъжкараната, монахините, виждайки обуздан неприятеля, се престрашиха да слязат и притичаха при Гилермина, която спираше с кърпа кръвта от леката си рана. С известно спокойствие и по-скоро засмяна, отколкото ядосана, основателката каза на приятелките си:

— Внимавайте, че стават едни неща!… Аз идвах да ми дадете тухлите и отломките, които не ви трябват, и вижте колко скоро постигнах своето… Просто я пуснете още сега на улицата и да се маха по дяволите, където й е мястото.

— Още сега. Дон Леон, не се отнасяйте грубо към нея — каза игуменката.

— Търтей!… Дано те намушкат с кама!… — ревеше Маурисия, останала без сили и паднала на земята. — Свещеник да бие една… дама!

— Да й донесат дрехите — изкрещя сестра Нативидад. — Скоро, скоро. Не ми се вярва, че ще я видя да излиза…

Маурисия вече не се защищаваше. Беше изгубила дивата си сила, но лицето й още изразяваше свирепост и умствен безпорядък.

След това от горната веранда хвърлиха чифт боти, после един голям шал…

— Свалете го, рожби, свалете го — каза игуменката от патиото, като гледаше нагоре, вече възвърнала си спокойствието, с което винаги даваше нарежданията си.

Фортуната свали вързопа, прибра обувките и даде всичко на Маурисия, като го сложи пред нея. Описаната ужасна сцена направи неприятно впечатление на девойката, която почувствува дълбоко състрадание към приятелката си. Ако монахините й бяха разрешили, тя може би щеше да укроти животното.

— Вземи си дрехите и ботите — каза й тихо и приветливо. — Ама, мила, какво те прихвана!… Още ли не знаеш, че си била умопобъркана?

— Махни се оттук, никаквице… Махни се, или ще те…

— Оставете я, оставете я — каза игуменката. — Не й казвайте нито дума повече. На улицата — и да свършваме.

Маурисия се вдигна с голям труд от земята и прибра дрехите си. Като се изправи на крака, сякаш си възвърна част от яростта.

— Ще си забравиш вързопа.

— Обувките, обувките.

Вещицата събра всичко. Вече излизаше, без да каже нищо, когато Гилермина я погледна строго.

— Ама че жена! Дори не знае да си излезе прилично.

Вървеше боса, хванала обувките си за връзките.

— Обуйте си ботите! — изкрещя й игуменката.

— Не искам. Сбогом… Всички сте еврейски клюкарки!…

— Търпение, рожби, търпение… Имаме нужда от много търпение — каза сестра Нативидад на дружките си, като запушваше ушите си.

Бяха й широко отворени всички порти, също както се отварят вратите на помещението за бикове, за да излезе звярът на арената, а вратарките се прикриват зад крилата им. Последната, която размени няколко думите нея, бе Фортуната: последва я чак до преддверието, движена от жалост и приятелство, и дори поиска да изтръгне от нея някое признание за разкаяние. Но другата беше сляпа и глуха; не си даваше сметка за нищо и тъй блъсна приятелката си, че ако тя не се беше опряла на стената, щеше да се строполи на земята.

Излезе победоносно, хвърляйки надменни и презрителни погледи наляво и надясно. Когато видя улицата, очите й се озариха с блясъци на ликуване и тя извика: „Ах, моя родна мила улица!“ Протегна и прибра ръце, сякаш искаше да притисне с обич всичко, което виждаха очите й. После мъчително си пое дъх; спря се, като се озърташе стреснато на всички страни като бик, излизащ на арената. Като се ориентира, тръгна много решително надолу по корсото. Струваше си да се види онова босо, дрипаво, рошаво женище, със свирепи очи, с вързоп под едната мишница и с боти, висящи на другата. Редките минувачи учудено я проследяваха с поглед. До складовете на Ла Виля тя мина покрай няколко момчета-метачи, които бяха седнали в количките си с метли в ръка. Взеха я за пияна и прихнаха да се смеят пред войнственото й лице:

— Ама че хубаво си се натряскала. Оле!…

Застанала пред тях в най-предизвикателна поза, тя вдигна свободната си ръка и им каза:

— Апостоли на грешката!

И като прихна в глупав смях, отмина. Това бе много забавно за метачите и те, като потеглиха с количките напред с метли върху тях, продължиха подир Маурисия като шутовска артилерия, вдигайки силна врява и обсипвайки я с простащини и оскърбления.