Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (110)

3

Последните думи накараха господин Санта Крус да се позамисли и смути. Той осъзнаваше неблагоприятната позиция, в която се намираше пред Хасинта, чиито неопетнен морал я извисяваше в очите му, за да изтъкне неговата низост. Беше много горд и самолюбието му вземаше връх над съвестта и над всичките му чувства, ето защо нищо не го дразнеше толкова, колкото да види и признае, че е по-долу от жена си. Когато половин час преди това обеща да признае грешките си, беше подтикнат от гордост и от желание да парадира с откровеност, както глупакът се перчи с кръста. Признанието на вината винаги облагородява и понеже знаеше прекрасно, че всичко благородно намира отзвук в сърцето на Хасинта, си каза: „Сега ще ми помогне нещо необикновено.“ Но моментът на изповедта наближаваше и грешникът беше смутен, не знаейки как да се справи. Желаеше да се представи добре, да стигне до нивото на жена си и да я надмине, ако беше възможно, превръщайки грешките си в заслуги, и да преиначи историята по такъв начин, че да излезе неопетнено, дори и благородно това, което от беглите данни за копчето и косъма изглеждаше недостойно и безчестно. Не трябваше да си напряга много мозъка, за да излезе от положението, защото за такива извъртания умът му имаше особена способност. Неговото изключително въображение моделираше идеите си така, че да минават от един калъп в друг. Това, което не можеше да понася, бе да го смятат за обикновен мъж, за един от многото. Дори най-тривиалните и обикновени действия, ако бяха негови, трябваше да са възхитителни и по нищо да не приличат на ония, които останалите вършат. Бързо, с рефлекса на импровизиращия актьор, скалъпи действието и признанието бе готово… Хасинта щеше да остане смаяна. Сега щеше да разбере какъв необикновен човек е нейният мъж. Има един здрав морал, който всички разбират, дори децата и жените, а този другият, фин и изтънчен, който не се цени от тълпата, могат да опитват само чувствителни вкусове…

— Да се подготвим да чуем твоите версии — каза Хасинта.

— От всичко, което каза, се заключава, че аз съм един мизерник, един никаквец, един от многото. Ще ти обясня. Бях резервиран с теб, защото смятах, че не би ме разбрала. Да видим дали сега ще ме разбереш. Вярно е, преди два месеца срещнах отново…

— Бъди добър да не й казваш името — помоли Хасинта оживено. — Това име ми действува като ухапване на усойница.

— Добре, тогава към целта… Срещнах я женена.

— Женена!

— Да, за един обикновен тип. Вкарали я в един манастир, след това я оженили изненадващо… Една история от интриги, насилия и жестокости, които ужасяват, моето момиче.

— Бедната жена! — възкликна тя в съзвучие с намерението на Хуан, който започваше да превръща другата в достойна за съжаление. — Но добре го е заслужила заради лошото си поведение.

— Чакай малко, дете. Не вярвам да е имало някога толкова нещастна жена.

— И по-лоша също.

— За това може много да се говори. Тя носи в себе си не злост, а липса на морални представи. Никога не е виждала нищо повече от лоши примери! Винаги е живяла с измамници!… Ако сложим на нейно място най-съвършената жена, ще видим какво ще прави. Не, не е това което мислиш… Още нещо, тя би била много добра, ако я насочат към доброто. Но помисли — след като е минавала от ръка на ръка, един я взема, друг я оставя, омъжват я за човек, който не е мъж, за мъж, който не може да бъде съпруг на никоя…

Хасинта отвори уста, толкова голямо бе слисването й.

— И тоя глупак така я измъчва от първия ден на брака, че нещастницата, предпочитайки свободата в неподчинението пред непоносимото робство, избягва от дома си и отново отива на улицата, както в най-лошите си дни. Тогава срещна мен и ме помоли за подкрепа.

Хасинта още не бе затворила устата си!

— В такова положение — продължи Хуан, който владееше напълно тезата си и калъпите за обработването й — поставям пред теб проблема… да видим… Представи си, че си мъж, че се намираш пред тази нещастна жена, която те моли за помощ, за защита срещу мизерията и безчинството, и гледайки я, се признаваш за автор на всичките й нещастия, защото ти си я погубил, защото от теб произхождат всичките й злини. Искам да ми кажеш откровено какво би направила, какво би направила ти в този критичен момент? Но хайде, стига си се чудила и ми отговори.

— Ами аз… какво бих направила! Щях да си бръкна в джоба, да й дам четири-пет дуро и да си отида у дома.

— Такова беше и моето първо намерение. Но някои дългове, мила моя — каза Санта Крус победоносно — не се оправят с четири, нито с пет дуро.

— Ами тогава хиляда, две хиляди, хайде сто хиляди реала.

— Също не. Аз сметнах, че трябва да помогна на тази нещастница да постигне прилично и стабилно положение. Да й намеря мъж не можех, беше женена. Да й предложа независимост и честен живот… А! Това е много трудно. Не е образована, не умее да работи нищо, което да й носи доходи. За нея няма друг начин, освен да се храни от хубостта си. Но в това има различни степени на безчестие. Не започвай да се кръстиш, дете. Нещата трябва да се виждат такива, каквито са, друго нещо е да се мъчиш да поддържаш една посредствена философия. Казах й: „Добре, ще ти наема къща и ще се оправяш, както можеш…“ Трябва да се сблъскаш с действителността, момиченце. Не гледай тези неща с очите на жена, постави се на мое място, представи си, че си мъж…

— Учудена съм от обрата, който даваш на капризите си, и колко добре се справяш, за да изглежда безкористна протекция това, което в действителност е любов, която си изпитвал или изпитваш към тая проклетница.

— Да, затова ще говоря сега. Сега искам да те видя… Внимавай. Кълна ти се, че тя не събуждаше у мен дори и сянка от любов, — нито моментно желание. Нямам сравнение, за да изразя студенината, която изпитвах към нея. Можеш напълно да ми вярваш. Не само че не събуждаше страст у мен, но дори ме отвращаваше.

— Това — каза съпругата му — да го вярва друга, а що се отнася до мен…

— Колко си глупава! Твоето недоверие се ражда от погрешната представа, която имаш за тая жена. Представяла си си я като едно чудовище, изтъкано от съблазни, като една от тия, дето без капка образование, без морални ценности притежават безброй похвати, за да подлудят мъжете, да ги направят роби и да ги накарат да оглупеят. Тая прослойка покварени жени, изобилствуващи във Франция, сякаш има училище за подготовката им, твърде рядко се срещат в Испания, където се броят на пръсти… все още, разбира се, защото това в края на краищата трябва да дойде, както дойдоха железниците… Но Фортуната не е от тях, не притежава образование, а само едно хубаво лице; всичко останало е блудкаво, просташко, на нея не й хрумва никакво остроумие от тези, дето подлудяват мъжете, а що се отнася до вида… не говоря за тялото и фигурата… все така е груба, както когато се запознах с нея. Нищо не възприема, нищо не разбира. И понеже за всичко е нужен талант, един особен талант, в действителност тая нещастница, която те кара толкова да мислиш, не е годна за нищо, разбираш ли? Ако всички бяха като нея, нямаше да има почти никакви спречквания в света и браковете, семействата биха живели в мир и щяхме да бъдем ужасно морални. С една дума, малката, тя не изглежда порочна, напротив, има вид на почтена жена, родена за безрадостния живот да плете чорапи и да гледа деца.

Когато стигна дотук, Хуан се поуплаши малко, считайки, че е казал повечко, и си даде сметка, че ако Фортуната е такава, каквато я описваше той, ако нямаше порочна външност, то неговата отговорност за това, че я бе погубил, бе по-голяма, много по-голяма. Хасинта трябва да бе помислила същото и не пропусна да го изтъкне. Но фокусникът се втурна да защищава съдбата й с бързия си подвижен ум.

— Вярно е — каза той, — и това усилваше моите угризения. Нямах друг изход, освен да й поднеса като подарък това, което не бих направил за друга. Постави се на мое място, представи си, че ти — това съм аз, и че ти се е случило всичко, което се случи на мен. Можеш да разбереш моята мъка и страданието ми, че трябваше да зачитам и закрилям от скруполите на съвестта си тази жена, която не събужда никакво чувство у мен, никакво, и която напоследък ми вдъхва антипатия, защото повярвай, Фортуната е от онези описани в евангелието жени, които най-влюбеният мъж не би изтърпял дори един месец. След като мине месецът, всички се предават, тоест бягат.

Хасинта бе започнала да потропва тъй, че пухчетата на чехлите й подскачаха. По този начин тя изразяваше буйната си радост. Защото ако това, което Хуан казваше, беше истина, страшната съперница приличаше на плашило, поставено в нивята, на което се присмиват дори птичките, като го разглеждат отблизо. Някакво съмнение продължаваше да я гложде: беше ли истина това или не? За лъжа беше твърде добре скроено.

— А тя обича ли те все още? — попита с хитростта на следовател.

Съпругът й повтори въпроса не с друга цел, а да забави отговора, който трябваше да бъде добре премислен.

— Ами ще ти кажа, че… да. Притежава тази слабост. Други жени, тези с порочния вид, в страстите си са толкова пламенни, колкото непостоянни. Бързо забравят мъжа, когото са обожавали, и променят мечтите си, както се мени модата. Тя — не.

— Тя — не — повтори Хасинта изплашено, като разбра, че неприятелката й е много по-различна от това, което си е представяла.

— Не. Глупава е и ме обича по същия начин, както първия път. Това е още едно нещо, което ме обезкуражава и ме задължава да съм снизходителен. Постави се на мое място, дете. Защото ако аз видех, че кокетира с други мъже, по дяволите. Но ако никой не може да я откъсне от верността, която няма място в случая! Вярна на мен! За какво? Уверявам те, че тая неприятна жена ме накара да размишлявам! През толкова ръце е минала и винаги вярна, последователна като пирон, който стои там, където го забият. Нито безчестието, нито бракът са я излекували от тая мания. Не ти ли се струва, че е мания.

Толкова мисли нахлуха в главата на Хасинта, че не знаеше коя да приеме и стоеше смаяна и онемяла.

— Има толкова много мъже — възкликна Санта Крус с характерния си поучителен тон, — които стават нещастни от непостоянството на жените, а аз страдам от вярност, която не искам, която не ми трябва, която въобще не ме интересува!

Хасинта въздъхна дълбоко.

— Дори да имаш и съвест, и високо морално чувство — добави самоуверено Дофина, — каквото аз притежавам, то ме поставя в лоша светлина пред теб. Аз трябваше да ти обясня. Вече трябва да си разбрала, че не бива да се съди за мъжете по постъпките им, а трябва да се вниква докрай, дете, в същността на нещата. Вече разбираш, нали? Понякога човек си докарва такава беля… Колко пъти мислим зле за някой човек, като се основаваме на одумките на тълпата или на някои несигурни белези, като например един косъм или едно копче!… А след като разгледаме добре нещата, какво излиза? Че не е достатъчно едно копче за доказателство, че който се хване за един косъм, губи. С една дума, дете мое: привидното безчестие може и да не е безчестие и истината вместо да позори човека, може да го величае и да му прави дори чест.

— По-полека — обади се Хасинта изведнъж, — за мен все още има неясни неща. Струва ми се, че във всичко, казано от теб, има много, много измислени неща. Не вярвам, не вярвам, защото сам построяваш тези триумфални арки от фрази, за да влезеш през тях с величие. Истината е, че си и наел къща, посещавал си я и си се развличал добре с нея. Що за съвест имаш, що за начин да платиш за верността, която захвърляш на земята и която ми дължиш! Какъв морал е този? Не извъртай истината! Тая жена е мошеничка, а ти си глупак, ако не си в същото време и изпечен хитрец.

— Спри за малко, приятелко — отвърна Санта Крус пообъркан. — Какви думи да използувам, за да ти обрисувам положението, в което се намирах? Тоя случай е от най-редките, които се срещат… За да видиш, че съм откровен и предан, ще ти кажа, че в мен имаше малко слабост, да, слабост, родена от съчувствието. Нямах смелостта да устоя на… как да ти кажа… на пламенните внушения на тази, която ме боготвори по начин, който не заслужавам. Но кълна ти се, че го направих без никакви намерения, от огорчения, като човек, който изпълнява задължението си и мисли за жена си. Пред мен бе по-скоро твоят образ, отколкото на тази, която беше така близо до мен, изпълнен бях с желанието тази комедия час по-скоро да приключи.

Двамата постояха мълчаливо известно време. Вярваше ли Хасинта в тия неща или се правеше, че вярва, както Санчо в лъжите, които му разказваше дон Кихот за пещерата „Монтесинос“? Последните думи на Хуан бяха:

— Сега съди ти, както намериш за добре, за това, което току-що ти признах, и сравни доброто в него с лошото, което също съществува. Аз се оставям в твоите ръце.

— Най-важното е да скъсаш веднага всякакви връзки с тая злочеста жена — каза Хасинта страшно неспокойна, като се въртеше в леглото. — Да не я виждаш повече, дори да не я поздравяваш, ако я срещнеш по улиците… О, каква жена! Тя е моят кошмар.

— Смятай, че историята е окончателно приключена. Желая го толкова, колкото и ти, можеш да ми вярваш.

Казваше го с такова невинно изражение, че Хасинта почувствува огромна радост.

— Да, дете, не издържам повече. Да върви с това свое постоянство в пъкъла.

— Ами ако започне да те преследва?

— Способен съм да прибегна дори до полицията.

— И няма да се върнеш повече в тая къща?… Кажи, че няма да се върнеш, кажи ми, че не я обичаш.

— Е! Много добре го знаеш. Няма да се връщам повече, освен за да се сбогувам.

— Не, напиши й писмо. Разделите лице срещу лице не са добри за скъсване.

— Ще направя, което ти искаш, каквото ти ми кажеш, дете на моята душа, прекрасна моя, ти си моят спасителен остров.