Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

3

„О, господи!…“ — възкликна госпожа Пачеко, като видя да влиза едно паляче, а и всички останали издадоха подобни възклицания, като погледнаха детето с тъй обилно начернено лице, че никъде не личеше цветът на кожата му. От ръцете му капеше зифт, а в дрехите му другите деца бяха избърсали своите премърляви ръце. Питусо имаше черна коса. Червените му устни сред зифт превъзхождаха и най-чистия корал. Зъбчетата му блестяха, сякаш бяха от кристал. Езикът, който плезеше, понеже вярваше, че всяко негърче, за да бъде негърче, трябва да се плези, колкото се може повече, приличаше на листенце от роза.

„Какъв ужас!… Ах, вагабонти…! Благословени боже, как са го нагласили… Браво, много си хубав…“ Съседките се струпаха до вратите, като се смееха и вдигаха врява. Хасинта беше ужасена и нажалена. През главата й минаха странни мисли — петното на греха беше толкова голямо, че простираше сянката си даже върху невинността; а проклетникът се смееше зад дяволската си маска, радостен от това, че всички се занимават с него, макар и за да го подиграват. Никанора остави боите си, за да изтича след вагабонтите и дългунката, която сигурно също имаше пръст в тая лудория. Смелостта на негърчето не познаваше граници и то протегна омърляните си ръце към тъй нагиздената госпожа, която толкова го гледаше. „Махни се оттам, дяволче… махни оттам тия ръце“ — му извикаха. Като видя, че не го оставят да пипне никого и че видът му предизвиква смях, момчето затропа с крака сред кръга от хора, като плезеше език и показваше десетте си пръста като лапи с нокти. По този начин, според него, имаше вид на някаква много лоша гадина, която ядеше хора или поне искаше да ги изяде.

Чу се как Никанора, вбесена, налагаше децата си и как те хленчеха. Питусо започна скоро да се изморява от ролята си на маймунка, защото туй, че не можеше да се лепне за никого, не беше много забавно. Най-доброто, което можеше да стори в своето неловко положение, беше да пъхне пръстите си в устата; ала оная дяволска чернилка имаше тъй лош вкус, че скоро трябваше да ги извади.

— Да не е отрова това? — забеляза Хасинта разтревожена. — Нека го измият, защо не го измият?

— Много си хубав, Хуанин — каза му Идо. — А тази госпожа иска да те целуне!

Жадна да го докосне, съпругата на Дофина сграбчи един кичур коса на главата му, едничкото, по което нямаше боя.

— Горкичкото, в какъв вид е!…

Изведнъж на Хуанин му се приплака. Вече не показваше езика си; само въздишаше.

— Но тоя господин Искиердо няма ли го? — обърна се Хасинта към Идо, като го отведе настрана. — Аз трябва да говоря с него. Къде живее?

— Госпожо — отвърна дон Хосе изискано, — вратата на жилището му е затворена… херметически, съвсем херметически.

— Ами искам да го видя, искам да говоря с него.

— Аз ще доведа до знанието му — отвърна посредникът на книги, който обичаше да употребява бюрократични форми, когато случаят го изискваше.

— Хайде да си вървим, че е късно — каза нетърпеливо Гилермина. — Ще дойдем друг път.

— Да, ще дойдем… Но да го измият… Горкото дете! Сигурно ужасно се измъчва с тоя пластир по лицето. Кажи, глупаче, искаш ли да те измият?

Питусо потвърди с кимване на глава. Огорчението му растеше и малко оставаше да се разплаче. Всички съседки признаха, че трябва да се измие; но някои нямаха вода, а други пък не искаха да я хабят за такава цел. Най-сетне една жена, наподобяваща циганка, с пола от перкал на листа, много ниска на ръст, с кърпа, паднала на раменете й, с лъскава коса и с грубо лице с цвят на теракота, изникна изведнъж и поиска да даде урок на съседките си пред госпожите. Тя каза, че има вода в излишък, за да измие и разбули туй ангелче. Поведоха го в комична процесия — то напред, обособено от чернилото си и с толкова стъпкано вече достойнство, че започваше да вие; отзад децата, вдигайки адска врява, а оная вещица с лъскавия перчем ги заплашваше, че ще ги напердаши, ако не се махнат с добро. Свитата изчезна по една тясна и много мръсна стълба, която започваше от ъгъла на коридора. Хасинта също би искала да се качи, ала Гилермина я притесняваше с бързането си.

— Мила, знаеш ли колко е часът?

— Да, ще си вървим… Доколкото зависи от мен, вече сме си тръгнали — казваше другата, без да помръдне от коридора, гледайки към покрива, на който не се виждаше нищо друго освен ужасният навес, където висяха кожите, поставени да съхнат. През това време основателката, въпреки голямата си припряност, завързваше бърз разговор с дон Хосе.

— Нали няма какво повече да вършите в къщи?

— Абсолютно нищо, госпожо. Вече са натъкмени последните топчета. Мислех сега да се поразходя и да глътна малко въздух.

— Разходките са ви от полза… Чудесно… Слушайте тогава; докато се разведрявате, ще ми направите една услуга.

— На ваше разположение съм, госпожо.

— Излизате на „Ронда“… Тръгвате надолу, като гледате фабриката за газ да остане от лявата ви страна. Разбирате ли?… Знаете ли къде е гарата „Пулгас“? Е, та преди да се стигне до нея, има един строеж… Зидарията е привършена и сега издигат един много висок комин, защото това ще бъде дъскорезница… Схващате ли? Няма да се заблудите. Та ще влезете и ще питате за пазача на обекта, който се казва Пачеко… също като мен. Ще му кажете: „Идвам за тухлите на доня Гилермина.“

Идо повтори като децата, които учат някой урок:

— Идвам за тухлите и тъй нататък.

— Собственикът на фабриката ми даде около седемдесет тухли, които са му в повече… Малко са, но на мен всичко ми върши работа… Е, вземате тухлите и ги отнасяте на моя обект… Те са за моята творба.

— За творбата? Каква творба?

— Човече, в Чамбери… Моят приют… Оглупял ли сте?

— Аха! Извинете, госпожо… когато чух „творба“, помислих, че е някаква литературна творба.

— Ако не можете наведнъж, отнесете ги на два пъти.

— Или на три-четири… Такова удоволствие ще ми достави… Ако се наложи, естествено, колкото тухли, толкова и пъти…

— А изпълните ли добре поръчката ми, разчитайте на една почти нова филцова шапка… Дадоха ми я вчера в една къща и аз я пазя за приятелите, които ми помагат… Значи ще го сторите? Днес — ти на мен, утре — аз на тебе. Хайде със здраве, със здраве.

Идо и жена му се разсипваха от любезности и изпратиха госпожите до входната врата. На улица „Толедо“ двете наеха един файтон, за да наваксат време, а благословеният Идо отиде да изпълни поръчението на основателката. Не беше деликатна мисия наистина, както той желаеше, но благотворителният принцип, съдържащ се в нея, превръщаше грубото във възвишено. Целия божи следобед нашият човек бе зает с пренасянето на тухлите и остана доволен, че нито една от седемдесетте не се строши по пътя. Задоволството, което пълнеше душата му, прогонваше умората, а радостта му се дължеше почти изцяло на това, че когато Хасинта го отведе за малко настрана, му беше дала едно дуро. Той не сложи монетата в джоба на жилетката си, където Никанора щеше да я открие, а в пояса, който увиваше около кръста си на голо, за да пази стомаха си. Защото нещата трябва да се уточнят… Това дуро, дадено настрана, далеч от лакомите погледи на другите от семейството, беше изключително за него. Такова бе желанието на господарката и дон Хосе бе помислил, че ще обиди своята благодетелка, ако го изтълкуваше другояче. Щеше да запази, значи, съкровището си и щеше да си послужи с всички средства на своята изобретателност, за да го уварди от погледа и ноктите на Никанора. Защото, ако тя го откриеше, боже опази!

Прекара нощта много неспокойно. Боеше се, че жена му ще открие със зоркото си око контрабандата, която той криеше в пояса си. Проклетницата, сякаш надушваше парите. Затова бе тъй разтревожен. Както и да застанеше, не се чувствуваше сигурен, смятайки, че монетата ще се види през дрехите му. По време на вечерята всички бяха много весели; отдавна не бяха вечеряли тъй добре. Но като си легна, Идо наново взе да се измъчва от страховете си и не му оставаше нищо друго, освен да се свива на кълбо цялата нощ, с ръце, кръстосани на пояса, защото при някое от обръщанията, които двамата правеха върху неравните сламеници, ръката на жена му можеше да докосне монетата и щеше да му я отнеме като две и две четири. Спа толкова лошо, че в действителност спеше с едното око, а с другото бдеше, готов да брани контрабандата си. Най-лошото бе, че като го видя превит на две като буквата „S“, жена му си помисли, че пак са го свили спазмите и предложи да го разтрие, тъй като това им беше най-добрият лек, а Идо, като чу това предложение, се разтрепера цял, виждайки се разобличен и загубен. „Сега я втасахме“, помисли си той. Но разумът му подсказа отговора и той заяви, че изобщо не го боли, ами му е студено и без повече обяснения се обърна към стената, залепи се о́ нея като с клайстер и се престори на заспал. Най-сетне настъпи утрото, а с него и спокойствието в сърцето на Идо, който изми почти цялото си лице и се издокара, като си сложи с известно тщеславие червената вратовръзка.

Беше станало вече десет преди обед, тъй като мина доста време, докато той се измие добре. Росита закъсня много да донесе водата, а Никанора си бе доставила огромното удоволствие да отиде на пазар. Всички членове на семейството се кикотеха, когато се срещаха из къщи, а най-весел беше дон Хосе, защото… ако знаеха!…