Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (76)

6

През нощта на този паметен ден, когато мигрената премина, Макси узна, че неговият брат е ходил на улица „Пелайо“ и че впечатлението му „не е лошо“, според изявлението на самия свещеник. Той отдаваше голямо значение на своето апостолство и когато му паднеше в ръцете някое от тези създания за духовно въздействие, преувеличаваше опасностите и трудностите, за да придаде по-голяма стойност на победата си. Макси изгаряше от нетърпение, но не можеше да научи от Николас нищо съществено. „Ще видим… Това не е шега… Започнал съм… Не е лошо тестото, но трябва здраво да се обработва… Такива ми ти работи… Трябва да се отбивам там… Необходимо е търпение. Впрочем ти какво мислиш?“ Бедното момче не можеше да дочака мига, в който сам щеше да узнае от нея подробностите за разговора. Към десет часа Фортуната го видя да влиза блед като свещ, преодолял пристъпа на мигрената, но отпаднал, с шум в ушите и с виене на свят. Хвърли се на канапето и приятелката му го зави с одеяло. Сложи му възглавница и едновременно с това задоволяваше любопитството му, като набързо му разказвате всичко.

Идеята да я изпратят в манастир, за да се пречисти, се стори на Макси прекрасно доказателство за великия катехизисен талант на брат му. Подобно нещо и на него му беше хрумнало, но не знаеше как да го формулира. Какъв забележителен човек беше Николас! Да му дойде наум такова нещо! Преобразена от религията, Фортуната щеше да се върне в обществото чиста като сълза и кой би се осмелил тогава да се усъмни в нейната почтеност? Духът на седмачето, разбушувал се от страстта като развълнувано от ураган море, се мяташе насам-натам, вълнувайки се от всяка идея, която му се изпречваше. Хрумна му мисълта за религията, повлече го към себе си и го заля с буйна и студена вълна. Религията, колко, хубаво нещо! А той дори и не бе се досетил за това. Не беше от глупост, а от разсеяност. Наистина беше много разсеян. И любовницата му, която по-скоро беше негова годеница, му се видя с бляскав ореол и божествени одежди. Струваше му се, че любовта, която тя му вдъхваше, щеше още да се пречисти, да стане по-нежна, подобна на любовта на Данте към Беатриче или на Петрарка към Лаура, образци на най-нежната обич.

Максимилиано никога не е бил дълбоко вярващ, но в този миг в съзнанието му нахлу особена милостива жар, желание да се довери на Христос или на пресветата Троица, или на който и да е светец, защото не знаеше какво става с него. Любовта го водеше към религията, както би го водила и към безбожието, ако нещата тръгнеха по друг начин. Толкова съвършен му се струваше замисълът на брат му, че възхищението му причини болка в главата, макар и лека. Като разтриваше с пръсти лявата си вежда, той заговори на Фортуната колко добри са сигурно монахините в „Микаелас“, колко хубав е сигурно манастирът, говореше за ценните и полезни неща, които тя щеше да научи, как чрез молитви щеше да разчупи горчивата черупка и да се превърне в госпожа. Да, в почтена госпожа.

Щеше да има и друго, но…

Неговият ентусиазъм се предаде и на Фортуната. Религията! Тя също не бе мислила за това. Да не се сети за толкова обикновено нещо! За нея пречистването беше невероятно чудо, в което вярваше, все едно да превърнеш водата във вино или с четири риби да нахраниш четиридесет апостоли.

— Кажи ми — попита тя Макси, понеже си спомни, че беше красива. — Ще ми сложат ли бял воал?

— Навярно — отвърна той сериозно. — Не мога да ти кажа със сигурност, но това е лесно.

Фортуната взе един шал и като го наметна на главата си, отиде да се види в огледалото. Но веднага си спомни, че физическата красота при новото положение няма стойност и че в случая по-важна и ценна бе красотата на душата. Като се взираше в бледото лице на Макси, тя установи, че моралните ценности на младежа започваха да прозират по лицето му, придавайки му известен чар. Забеляза коренна промяна в тълкуването на нещата. „Кой знае — каза си тя — какво ще последва от продължителното ми общуване с монахините, от молитвите и от непрекъснатата охрана! Сигурно неусетно ще се променя. Давам си сметка за хубавото, което може да ми се случи, за да се изтрие лошото, което претърпях. Човек се страхува от най-лошото нещо на света и си казва: «Никога няма да стигна дотам, а ако стигна — пак няма да повярвам.» И с доброто е същото. Казваш си: «Няма да ми се случи и без да усетиш, се намираш при него.»“

Максимилиано остана да обядва, но болката в стомаха и липсата на апетит го принуждаваха разумно да се въздържа. Тя яде с апетит, защото сутринта беше работила много, а и беше възбудена и доволна. По този повод Максимилиано сподели колко много яде брат му. Това разочарова малко Фортуната, която глупаво погледна любовника си, преди да сложи нова хапка в устата си. Тя вярваше, че начетените и добродетелни свещеници трябва поне малко да знаят ползата от сапуна и водата и че се хранят с безсолни храни.

През цялото време разговаряха за отиването в манастира и за всичко, което беше свързано с материалните въпроси на бъдещото им съществуване.

— При подялбата — каза с известен патос Максимилиано — ми се паднаха селски чифлици. Леля ми се разсърди, защото искаше да взема парите в брой, но аз не съм съгласен с нея, предпочитам недвижими имоти.

Фортуната с кимване на глава потвърди мнението му; не разбираше какво означава думата недвижими, но не искаше и да го попита. По-късно, когато Макси й говореше за маслиновите горички и лозя, разбра, че недвижими е все едно да кажеш дървета. Тя също предпочиташе имения на село пред всички други богатства. Когато любовникът й си отиде, замисли се за богатството му, за маслиновите и дъбовите горички, за асмите и дъбравите, които се бяха набили в главата й и не й позволиха да заспи до късно, премисляйки още веднъж решението си да стане порядъчна.

— Е, казвай каква е? Красива ли е? — беше попитала доня Лупе с жив интерес Николас.

Въпреки че знаменитият свещеник не притежаваше качеството, наречено страст, той можеше да оцени нещата от пръв поглед. Махна неопределено с дясната си ръка и каза:

— Това е… голяма жена.

Доня Лупе се смути. Към познатите вече опасности в брака трябваше да се прибави и красотата.

— Омъжените жени не трябва да бъдат много красиви — каза госпожата с убедителен глас.

За да задоволи горещото си любопитство, тя му зададе хиляди въпроси: как е облечена и сресана, как разговаря, как е подредена къщата й, и Николас отговаряше точно. Впечатлението му не беше лошо и макар че нямаше достатъчно данни, за да си състави мнение за истинския характер на проститутката, можеше отсега да го оформи, благодарение на опита си, на зоркото си око и на някои неопределени догадки. Любопитството на доня Лупе се възбуждаше още повече от неговите думи и тя вече нямаше да се успокои, докато сама не види всичко. Не й изглеждаше твърде подходящо да посети къщата на такава жена, особено след като беше правила толкова изказвания срещу нея, но й се струваше невъзможно да минат толкова дни, без тя да види и да провери стойността й. Искаше й се да я зърне през ключалката. По отношение на племенника си тя не смяташе да отстъпва и показваше несъгласието си, но не с такъв жар, както преди. Идеята за пречистването в „Микаелас“ й се стори добра и въпреки че никой не го каза, тя смяташе, че това е единственият път, който можеше да изведе нещата до добър край. Жадуваше да хвърли поглед на ламята и тъй като племенникът й не й предлагаше да отиде, това я караше още повече да беснее. Един ден тя не се сдържа и като видя Макси в стаята, веднага го подхвана:

— Да не мислиш, че аз ще се унижавам за това…

— За какво, госпожо?

— Да посетя… твоята… някои думи не мога да ги произнасям. Въпреки намеренията ви за предстоящото пречистване, все пак ми се струва недостойно да отида там.

— Госпожо, но аз нищо не съм ви казвал…

— Казвам ти, че няма да отида… няма.

— Но, лельо…

— Тази няма да стане. Не си ми го казвал, но искаш да отида. Мислиш, че не чета мислите ти ли? Преструвките ти не минават пред мене. Така че няма да бъде твоята. Ще отида там само насила.

— Тогава ще ви завържем и ще ви закараме — каза Макси, като се смееше.

Тя искаше това да стане, но тъй като имаше собствено мнение и твърда линия на поведение, не отдаваше прекалена стойност на резултата от посещението. Ето как силата на обстоятелствата бяха поставили доня Лупе в подчинено положение и бедното момче, което месеци наред не се осмеляваше да се шегува пред нея, сега гледаше на леля си като на равна. Величието на неговата страст го беше превърнало от младеж в мъж и той гледаше леля си така, както плебеят, станал благородник, гледа бившия си владетел — с уважение, но без страх.

Николас посещаваше Фортуната понякога, за да й обяснява християнското учение, и доня Лупе изпадаше в ярост. Толкова честите му посещения я гневяха. Истинска завист я обхващаше, когато виждаше, че Николас отива, а тя не може. Именно заради това лелята и племенникът бяха малко скарани. Месец март изтичаше и в деня на сан Хосе Николас каза на масата:

— Лельо, вече има ягоди.

Намекът не направи впечатление на пестеливата вдовица. Свещеникът по друг повод отново повдигна въпроса:

— Какви ягоди видях днес! Лельо, колко ли ще струват сега ягодите?

— Не зная, а и не ме интересува — отвърна тя, — понеже не мисля да купувам, докато не станат три реала…

Николас въздъхна, а доня Лупе си каза наум: „Ядеш ягоди само когато аз ти купя, ненаситнико, как не, веднага ще ги имаш!“

Доня Лупе също беше лакомичка и един ден донесе книжна фуния, скрита добре под шала й, но не я сложи на масата. Когато обедът свърши и докато Николас четеше „Ла Кореспонденсия“ и „Ел Папелито“ в столовата, доня Лупе се затвори в стаята си да яде ягоди, добре поръсени със захар. Щом свещеникът излезе, доня Лупе се измъкна от скривалището си с чинийката и лъжичката и предложи на Максимилиано малко от този вкусен плод. Момчето благодари и започна да яде лакомството. Докато ядеше, леля му го гледаше внимателно и когато в чинията останаха около шест-седем ягоди, тя я дръпна от ръцете му, като каза:

— Това е за Папитос, защото ей такива очи е отворила.

Момичето изяде ягодите, а след това облиза с език чинията, която светна като измита.